Решение № 1262 от 20.10.2026, Районен съд - Пазарджик

РЕШЕНИЕ

№ 1262 гр. Пазарджик, 20.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XXVIII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: М. Анг. Ненова при участието на секретаря Стоянка Миладинова като разгледа докладваното от М. Анг. Ненова Гражданско дело № 20265220102059 по описа за 2026 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Искове по чл. 22 от ЗПК, чл. 26 от ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД.

Ищецът Л. И. М., ЕГН ********** от гр. Пазарджик, ул. „***** чрез пълномощника си адвокат А. А. А. от Адвокатска колегия – Пазарджик твърди, че е сключил с ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД, ЕИК 131576434, седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2, ап. 40-46 договор за паричен заем № 4436535/23.03.2022 г. при следните параметри и условия: главница – 1 500,00 лева, общо дължима сума – 1 688,27 лева, ГЛП – 35,00 %, ГПР – 41,32 %, брой на погасителните вноски – 17 двуседмични вноски.

По кредита била платена сума в размер около 2 440,00 лева.

На същата дата ищецът сключил с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД, ЕИК 202513690, седалище и адрес на управление: гр.

София, ж.к. „Люлин 7“, бул. „Джавахарлал Неру“ № 28, ет. 2 договор за предоставяне на гаранция № 4436535/23.03.2022 г. с възнаграждение в размер на 895,73 лева, платимо разсрочено съгласно погасителния план по договора за паричен заем.

Счита, че договорът за паричен заем е недействителен поради противоречие със закона по съображения, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция представлява задължителен разход по кредита, който в противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК не е включен в общата дължима сума и е посочен по-нисък от действителния ГПР, което следва да се приравни на липса на посочване на ГПР.

1

Намира за нищожен и договора за предоставяне на гаранция, имащ акцесорен характер спрямо договора за паричен заем, поради липса на основание, заобикаляне на закона и по-конкретно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като чрез сключването му не се включва гаранцията в ГПР по договора за кредит, и поради противоречи на добрите нрави, тъй като срещу задължението за заплащане на възнаграждение ищецът не получава насрещна престация, но същевременно се увеличава задлъжнялостта му по основните договори.

Моли да бъде постановено решение, с което договорът за паричен заем да бъде обявен за недействителен поради противоречие със закона и ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД да бъде осъден да му заплати сумата от 400,00 лева, като недължимо платена по недействителния договор за паричен заем, ведно със законната лихва от датата на исковата молба до окончателното изплащане, както и да бъде обявен за нищожен договорът за предоставяне на гаранция, сключен с втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД поради липса на основание, заобикаляне на закона или заради противоречие с добрите нрави.

Претендира заплащане на сторените по делото разноски, в т.ч. адвокатско възнаграждение.

Ангажира доказателства.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „Изи Асет Мениджмънт“ АД чрез пълномощника си юрисконсулт Д. К. е подал отговор на исковата молба, с който възразява за недопустимост на установителния иск за недействителност на договора за паричен заем поради липса на правен интерес за ищеца, щом може да се предяви осъдителен иск, и моли производството по този иск да бъде прекратено.

По същество оспорва исковете като неоснователни.

Твърди, че договорът за паричен заем е валиден и е сключен при спазване на всички изисквания на ЗПК, а възнаграждението, дължимо по договора за предоставяне на гаранция, не представлява разход по кредита и не следва да бъде включвано при изчисляване на ГПР.

Поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е самостоятелно правоотношение с отделен предмет и различни страни, а възнаграждението по гаранцията не е разход, който е присъщ на самото предоставяне на кредита. В този смисъл счита, че липсва „пряка свързаност“ между двата договора.

По отношение на осъдителния иск изтъква, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция е заплатено на гаранта „Файненшъл България“ ЕООД и не е влязло в патримониума на „Изи Асет Мениджмънт“ АД, поради което липсва пасивна материална легитимация за реституция на платеното по договора за предоставяне на гаранция.

Моли производството по установителния иск да бъде прекратено, а по същество – исковите претенции да бъдат отхвърлени с присъждане на 2 разноските по делото.

Прави искане при определяне на адвокатското възнаграждение на ищеца по реда на чл. 38 от ЗАдв. да се съобрази реално положения труд.

Не сочи доказателства.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът „Файненшъл България“ ЕООД чрез пълномощника си юрисконсулт М. З. е подал отговор на исковата молба, с който оспорва като недопустим установителния иск поради липса на правен интерес за ищеца, щом може да се предяви осъдителен иск, и моли производството по този иск да бъде прекратено.

По същество оспорва иска като неоснователен.

Поддържа, че договорът за предоставяне на гаранция е действителен, тъй като отговаря на приложимите изисквания на закона, като съгласно чл. 26, ал. 2, изр. 2 от ЗЗД основанието се предполага до доказване на противното, сключен е в съответствие с принципите на добросъвестността и справедливостта и не заобикаля закона, тъй като не попада в приложното поле на ЗПК и освен това е сключен по инициатива на ищеца, който се обърнал към дружеството-ответник за издаване на гаранция за плащане.

Моли да бъде прекратено производството по делото, а по същество предявеният иск да бъде отхвърлен.

Претендира разноските по делото.

Прави искане при определяне на адвокатското възнаграждение на ищеца по реда на чл. 38 от ЗАдв. да се съобрази реално положения труд.

Не сочи доказателства.

Съдът, като взе предвид доводите на страните и прецени поотделно и в съвкупност доказателствата по делото, намира за установено следното:

Между страните няма спор, а и се установява от писмените доказателства по делото, че между ищеца и ответника „Изи Асет Мениджмънт“ АД е сключен договор за паричен заем № 4436535/23.03.2022 г. при следните параметри и условия: размер на кредита – 1 500,00 лева, срок на кредита – 34 седмици, брой на погасителните вноски – 17 двуседмични, размер на погасителната вноска – 99,31 лева, ГЛП – 35,00 % ГПР – 41,32 %, общо дължима сума – 1 688,27 лева.

Съгласно чл. 4 от договора за паричен заем заемателят се задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да предостави на заемодателя едно от следните обезпечения: две физически лица – поръчители, които да отговарят на изрично посочените в договора условия, банкова гаранция с бенефициер – заемодателя или одобрено от заемодателя дружествогарант, което предоставя гаранционни сделки.

Не е спорно също също, че за обезпечаване на задълженията на потребителя по договора за паричен заем между ищеца и ответника „Файненшъл България“ ЕООД е сключен договор за предоставяне на гаранция 3

№ 4436535/23.03.2022 г., с който потребителят е възложил, а дружествотогарант „Файненшъл България“ ЕООД се е задължило да издаде гаранция за плащане в полза на кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД, с наредител – потребителят, с цел гарантиране на изпълнението на всички задължения на потребителя по договора за паричен заем и всички последици от неизпълнението на задълженията му по този договор, срещу заплащане на възнаграждение в полза на дружеството-гарант в размер на 895,73 лева, платимо разсрочено на вноски, всяка от които в размер на 52,69 лева, които се дължат на дати, съответстващи на падежните дати съгласно погасителния план по договора за паричен заем.

Съгласно приетото по делото без възражения от страните заключение на съдебносчетоводната експертиза по договора за паричен заем е платена сума в общ размер на 1 913,88 лева, с които са погасени: 1 499,90 лева главница, 71,94 лева договорна лихва, 342,04 лева възнаграждение за гарант по договор за предоставяне на гаранция.

В случай, че възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция в размер на 895,73 лева се включи в разходите по кредита, размерът на ГПР, изчислен по формулата от Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК би бил 452,865 %.

При така установените правнорелевантни факти съдът намира следното от правна страна:

Против първия ответник „Изи Асет Мениджмънт“ АД е предявен установителен иск по чл. 22 от ЗПК за недействителност на договор потребителски кредит поради противоречие със закона, кумулативно съединен с осъдителен иск за неоснователно обогатяване по чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за връщане на недължимо платена сума въз основа на недействителен договор за потребителски кредит.

Против втория ответник „Файненшъл България“ ЕООД са предявени при условията на евентуалност установителни искове за нищожност на договора за предоставяне на гаранция поради липса на основание – чл. 26, ал.

2, пр. 4 от ЗЗД, заобикаляне на закона – чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД или накърняване на добрите нрави – чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД.

По иска за недействителност на договора за потребителски кредит:

Искът е процесуално допустим, тъй като за потребителя като страна в облигационното правоотношение винаги е налице правен интерес да установи със сила на пресъдено нещо недействителността на договора за потребителски кредит с оглед реализиране на правните последици от нея.

За основателността на иска в тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и главно доказване сочения от него порок на договора за потребителски кредит, водещ до неговата недействителност.

Сключеният между кредитора „Изи Асет Мениджмънт“ АД и потребителя-ищец договор за паричен заем има правната характеристика на 4 договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което действителността на неговите клаузи следва да се съобрази с изискванията на специалния закон – ЗПК и с общите изисквания за валидност на договорите съгласно ЗЗД.

С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът следва да се произнесе по съответствието на договора за потребителски кредит с изискванията за неговата действителност в рамките на наведените от ищеца основания, в случая – противоречие със закона.

Едно от съществените изисквания за действителност на договора за потребителски кредит съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК е същият да съдържа ГПР по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин.

Посочването на ГПР в договора за кредит с потребител е от съществено значение в контекста на Директива 2008/48/ЕО относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО, доколкото позволява на потребителя да прецени обхвата на своето задължение. Такова съществено значение има изискването в договора за кредит да се посочат данни като ГПР, броя и периодичността на погасителните вноски, както и евентуално задължение за плащане на други такси и застраховки.

В Решение на СЕС от 16.07.2020 г. по дело С-686/19 е разяснено, че понятието „общи разходи по кредита на потребителя“ обхваща всякакви видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, съответно разходите за лихви и за допълнителни услуги, свързани с договора също се включват. Изведено е заключение, че това понятие се отнася едновременно до разходите, свързани с получаването на кредита, и тези, свързани с неговото използване във времето, съответно те трябва да са ясни за потребителя. Съгласно чл. 10, ал. 1, б. „ж“ от Директива 2008/48/ЕО договорът за кредит посочва по ясен начин ГПР и общата сума, дължима от потребителя, изчислена при сключването на договора за кредита, както и всички допускания, използвани за изчисляването на този процент.

Последователната практика на СЕС – например Решение от 21.03.2024 г. по дело С-714/22 и Решение от 13.03.2025 г. по дело С-337/23 приема, че посочването на ГПР, който не отразява точно всички разходи по кредита, лишава потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение по договора за потребителски кредит, също както непосочването на ГПР. По тези съображения съдът приема, че чл. 10, § 2, б. „ж“ и чл. 23 от Директива 2008/48/ЕО, инкорпорирана във вътрешното законодателство съгласно § 2 от ДР на ЗПК, трябва да се тълкува в смисъл, че когото в договор за потребителски кредит не е посочен ГПР, включващ всички предвидени в чл. 3, б. „ж“ от тази директива разходи, посочени разпоредби допускат този 5 договор да се счита за освободен от лихви и разноски, така че обявяването на неговата нищожност да води единствено до връщане от страна на съответния потребител на предоставената в заем главница.