Определение № 984 от 06.03.2024, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 984 гр. София, 06.03.2024 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на втори октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Снежанка Николова

Членове:

Гергана Никова

Соня Найденова като разгледа докладваното от Соня Найденова Касационно гражданско дело № 20238002100867 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на А. А. А., чрез пълномощника му адв. П. Г., срещу постановеното в производство по чл. 45 ЗЗД решение № 322 от 11.11.2022 г. по въззивно гр. д. № 545/2022 г. на ОС-Стара Загора. Според касатора въззивното решение страда от визираните в чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК пороци – недопустимост, съответно неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се твърди наличие на основания за допускане на касационно обжлаване по чл.280, ал.1, т.1, т.3 ГПК и чл.280, ал.2, предл. второ и трето ГПК.

Насрещната страна А. Ф. Г. не е подала отговор по чл.287, ал.1 ГПК.

Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Второ отделение, като взе предвид данните по делото, намира следното по наличието на основания за допускане на касационното обжалване:

Касационната жалба е допустима и редовна.

С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционното решение от 27.05.2022 г. по гр. д. № 248/2021 г. на РС-Гълъбово, с което касаторът А. А. А. е осъден да заплати на А. Ф. Г. сумата 5 000 евро /с левова равностойност по официален курс на БНБ 9 779,15 лв./ – обезщетение за имуществени вреди, както и 20 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат на извършено спрямо нея престъпление, за което А. А. е осъден по нохд № 66/2020 г. на РС-Гълъбово, ведно със законната лихва върху тези суми от предявяване на исковата молба на 01.03.2021 г. до окончателното плащане.

При произнасянето си и двете съдебни инстанции са съобразили приложеното по 1 настоящото дело нохд № 66/2020 г. на РС-Гълъбово, приключило с одобрено съдебно споразумение по реда на чл. 381 и сл. НПК. По смисъла на последното ответникът А. А. бил признат за виновен в това, че в периода от м. ноември 2019 г. до 13.01.2020 г., в гр. Стара Загора, набрал отделно лице /ищцата Г./, транспортирал и я превел през границата на Република България до Република Австрия, където я приел с цел да бъде използвана за развратни действия, като деянието било извършено чрез въвеждане на лицето в заблуждение и чрез обещаване на облаги, при форма на вината „пряк умисъл“ – престъпление от общ характер по смисъла на чл. 159б, ал. 2, вр. ал. 1, пр. 1, 2 и 4 във вр. с чл.159а, ал. 2, т. 2, пр. 2 и т. 6, пр. 1 във вр. с ал. 1 НК.

Съгласно мотивите към обжалваното решение, въззивният съд е приел, че обосновано и законосъобразно първоинстанционният съд се е позовал на императивната разпоредба на чл.300 ГПК, доколкото одобреното споразумение има силата на присъда и обвързва гражданския съд да приеме за установени и доказани установените в него обстоятелства – дали е извършено деянието, неговата противоправност и виновността на дееца, при което по делото е установено извършеното от ответника спрямо ищцата престъпление от общ характер, посочено в споразумението, като от това споразумение се установява със задължителна сила за гражданския съд и инкриминирания период 15.11.2019 г. - 13.01.2020 г., който период не може да бъде пререшаван и променян в настоящето производство. За неоснователни са счетени направените с въззивната жалба оплаквания на ответника за допуснати процесуални нарушения при доклада на делото и по недопускане на доказателства.

За да приеме за установени твърдените от ищцата с исковата молба неимуществени вреди, както тези вследствие от извършеното спрямо нея престъпление - оставеният негативен отпечатък върху съзнанието и поведението й, недоверие към околните, срам от околните заради престъплението, отдалечаване от близките и от предишното си местоживеене, така и тези, които не са необхванати от обвързващата сила на споразумението - причинените й по време на престоя й в Австрия от ответника редица физически и психически страдания, изразяващи се във физически травми, болки, стрес, унижение, срам, накърняване на телесната и половата неприкосновеност и достойнство, страх да излиза, затвореност, личностна промяна, негативният отпечатък, съдебният състав се е позовал на събраните пред гражданския съд писмени и гласни доказателства. Присъединил се е към преценката на първоинстанционния съд, че показанията на двамата разпитани свидетели следва да бъдат кредитирани като достоверни и последователни. Според мотивите към обжалваното решение, свидетелите споделят свои непосредствени впечатления от случилото се.

Свидетелят С. бил очевидец на всички събития, от които е пострадала ищцата, като непосредствено ѝ помогнал да избяга от гр. Виена, Австрия, до България, съответно да сигнализира органите на българската полицията за извършеното срещу нея престъпление от общ характер. Самият той дал показания пред органите на полицията и прокуратурата, видно от приложеното приключено нохд. Именно от показанията на свидетеля С. е прието за установено, че ответникът е биел ищцата по време на престоя й в Виена, Австрияосновно удари нанасяни по тялото, с юмруци и понякога със стол, до състояние на кървене и 2 нужда да бъде свестявана с вода, държал я заключена в квартирата и излизала само вечер да работи както проститутка, че ответникът я е принуждавал да проституира в бара, в който работел и свидетеля, като имала по 4-5 клиенти на вечер при твърда тарифа от 50 евро за половин час и 100 евро за 1 час, че ответникът взимал от ищцата всяка вечер парите й от проституирането - понякога всички друг път не всички, но винаги поне по 100 евро.

Свидетелката Г. (сестра на ищцата) от друга страна, разполагала с непосредствени впечатления от начина на живот на ищцата преди заминаването ѝ от България и след извършеното спрямо нея престъпление в Австрия, съответно за промяната, настъпила в психическото ѝ състояние вследствие на преживяното, като от весело момиче се превърнала в изплашен човек, изпитващ постоянно страх. При така установените естество и характер на причинените неимуществени вреди, според въззивния съд правилно и обосновано е била присъдена сумата 20 000 лв., при съобразяване с установения в чл. 52 ЗЗД принцип за определяне на обезщетението по справедливост и спазване на указанията относно неговото прилагане, обективирани в ППВС № 4/1968 г., както и в практиката на ВКС по чл. 290 ГПК.

Що се касае до претенцията за имуществени вреди, въззивният съд е изходил от неоспорените и изцяло кредитирани показания на свидетеля С.. Въз основа на тях приел за доказано, че спечелените от проституция средства от ищцата били противоправно отнемани от ответника. За посочения период от повече от 50 календарни дни, при доказан доход от чисти поне 100 евро на ден, е приел, че ответникът със сигурност е отнел незаконно цялата претендирана сума от 5 000 евро. Прието е за неоснователно оплакването на ответника с въззивната жалба, че придобитият от ответника доход от развратна дейност (това което ищцата иска от него като имуществени вреди), следвало да се отнеме в полза на Държавата, поради липсата на процесуална възможност за това по сочения от ответника ред на чл.53, ал.2, б.“б“ НК по вече приключило наказателно производство.

В съответствие с разпоредбата на чл.82-86 ЗЗД е прието, че ответникът правилно е осъден да заплати и законната лихва върху обезщетението за неимуществени вреди и това за имуществени вреди, от датата на предявяване на исковата молба до окончателното плащане на същите.

В изложение към касационната жалба се поддържа на първо място доводът за вероятна недопустимост на въззивното решение по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК, обоснован с оплаквания както следва: за произнасяне извън петитума на исковата молба при произволно определяне на периода, в който са причинени имуществените вреди, без такъв да е посочен в исковата молба; съответно постановяване на решението при нередовност на исковата молба, изразяваща се в недопустимо смесване на съставомерни и несъставомерни имуществени и неимуществени вреди, без да са отделени в отделни обективно съединени искове. По-нататък касаторът застъпва и тезата за очевидна неправилност на решението, поради определяне размера на обезщетението, без да са доказани елементите от фактическия състав на чл. 45 ЗЗД, както и доколкото бил присъден общ размер на обезщетението, без да се държи сметка за това, че част от вредите, които се претендират, не са били предмет на приключилото наказателно производство.

В контекста на хипотезите по чл. 280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК са формулирани въпроси, както 3 следва:

1. „Може ли съдът да излиза извън рамките на изложеното в исковата молба и петитум, и да определя срока на претърпените вреди, ако ищецът изрично не е посочил това?“;

2. „Може ли съдът да определя периода на претърпените вреди извън посочения срок на влязла в сила присъда?“;

3. „Може ли съдът да разглежда искова молба, в която са претендирани несъставомерни вреди, извън тези по изпълнителното деяние в присъдата, ако същите не са определени по размер и начин на причиняване?“;

4. „Може ли съдът да пренебрегва разпоредбата на чл. 300 ГПК и задължителната сила на присъдата, и определените в нея параметри?“;

5. „Може ли съдът да разглежда искова молба, ако липсва яснота и точно изложение на обстоятелствата в основанието и петитума на същата, като претендира обезщетения за различни вреди, които в обстоятелствената част на исковата молба всяка вреда не е точно индивидуализирана – в какво се състои, както и ясно да бъде разграничена от останалите твърдяни вреди?“;

6. „Допустимо ли е обективно съединяване на искове (чл. 210 ГПК) на съставомерни и несъставомерни неимуществени и имуществени вреди в една искова молба, при липса на причинна връзка?“;

7. „Може ли съдът да присъди общо обезщетение за имуществени вреди, за които ищецът твърди, че средствата са придобити от нерегламентирани неправомерни доходи?“;

8. „Може ли съдът да присъжда обезщетение за имуществени вреди и за неимуществени вреди като общ размер, когато същите са причинени в резултата на изпълнителното деяние от престъпление и такива, които са извън това изпълнително деяние?“;

9. „Спазен ли е критерият за справедливост при определяне размера на обезщетението в настоящия случай с оглед разпоредбата на чл. 52 ЗЗД съгласно практиката в ППВС № 4/1968 г.?“.

Предвид мотивите на въззивното решение, настоящият състав на ВКС, II г.о., намира, че не са налице сочените от касатора основания за допускане въззивното решение до касационно обжалване поради следните съображения:

Твърдението на касатора за произнасяне извън петитума на исковата молба при произволно определяне на периода, в който са причинени имуществените вреди, без такъв да е посочен в нея, не намира опора в материалите по делото. В обстоятелствената част на исковата молба изрично е зададен инкриминираният период, установен със споразумение по реда на чл. 381 и сл. НПК по нохд № 66/2020 г. на РС-Гълъбово, като е заявено /точен цитат/:

„ответникът е отнел от ищцата без нейно съгласие петдесет пъти по 100 евро или общо сумата от 5 000 евро за периода от ноември 2019 г. до 13.01.2020 г.“. При така формулираната претенция произнасянето на въззивния съд не дава основание за допускане на обжалваното решение до касационен контрол, поради съмнение за вероятната му недопустимост по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Посоченото основание за допускане на касационното обжалване не е налице и в контекста на оплакванията за постановяване на решението при нередовност на исковата молба, 4 изразяваща се в недопустимо смесване на съставомерни и несъставомерни имуществени и неимуществени вреди, без да са отделени в отделни обективно съединени искове. В уточнение на исковата молба /л. 19 от първоинстанционното дело/ ищцата е преформулирала петитума на иска, като изрично е посочила, че претендира обезщетение за неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, вследствие виновното противоправно поведение на ответника, както и в създадения ѝ емоционален и психически дискомфорт в периода на извършване на престъпното деяние и след това.