Определение № 1790 от 03.04.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1790 гр. София, 03.04.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 3-ТИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Албена Бонева

Членове:

Боян Цонев

Мария Христова като разгледа докладваното от Мария Х.а Касационно гражданско дело № 20258002102933 по описа за 2025 година

Производството е образувано по касационна жалба от Национална здравноосигурителна каса, чрез главен юрисконсулт Ц. Й., срещу въззивното решение на Апелативен съд – Варна №87/09.05.2025г. постановено по в.гр.д. № 174/2025г.

В жалбата са изложени доводи за неправилност и незаконосъобразност на оспореното решение, постановено в противоречие с материалния закон, при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост.

Насрещната страна Д. Х. П. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат Ц. И., оспорва жалбата. Излага, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, тъй като по поставените въпроси е налице трайно установена практика на ВКС, която е съобразена от въззивния съд при постановяване на обжалваното решение. В условие на евентуалност изразява становище за неоснователност на жалбата. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 от Закона за адвокатурата.

Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима.

Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК.

Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл.

284, ал. 3, т. 1 ГПК.

По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното:

Въззивният Апелативен съд – Варна, след отмяна на решението на първостепенния съд постановил друго, с което приел за установено, че правото на Национална здравноосигурителна каса за принудително изпълнение срещу Д. Х. П. по изпълнително дело № 1312/24 г., по описа на ЧСИ А.З. с рег. №.. район на действие ОС – Търговище 1

(образувано въз основа на изпълнителен лист от 11.08.2015 г., издаден от Окръжен съд Разград по НОХД № 112/2013 г.), за сумите от: 19 425 лв. – главница, предявен като частичен иск от пълния размер на вземането 194 250 лв.; 40 017 лв. – лихви за забава, предявен като частичен иск от пълния размер на вземането от 382 174.47 лв., за периода 20.12.2006 г. до 06.08.2024 г., е погасено по давност, по предявения от Д. Х. П. срещу Национална здравноосигурителна каса иск по реда на чл. 439, ал. 1 от ГПК.

За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени следните факти: С влязла в сила на 27.07.2015 г. присъда по НОХД № 112/13г. на ОС – Разград, ищецът Д. П. бил осъден да заплати на Национална здравноосигурителна каса сумата от 194 250 лв., представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от престъпление, ведно със законната лихва върху нея, считано от 20.12.2006 г. до окончателното плащане. Въз основа на присъдата, на 11.08.2015 г. бил издаден изпълнителен лист, а на 08.10.2015г. по него било образувано изпълнително дело №601/15 г. по описа на ЧСИ А. З., с район на действие ОС – Търговище.

Въззивният съд установил, че в хода на това изпълнително производство били извършени действия по принудително събиране на сумите, за които бил издаден изпълнителния лист, както следва: на 27.10.2015г. – наложени запори на дружествените дялове на длъжника в четири търговски дружества и запор на трудовото му възнаграждение от работодателя СХБАЛ „П.“ ООД. Изпълнителното производство било прекратено с постановление от 21.06.2018 г. на осн. чл. 433, ал. 1, т. 8 от ГПК.

Съдът установил, че на 25.06.2018 г. по посочения изпълнителен лист било образувано ново изпълнително дело № 720/18 г. при същия съдебен изпълнител. С молбата за образуването му кредиторът направил искане за извършване на конкретни изпълнителни действия – налагане на запор на банковите сметки на длъжника, запор на трудовото му възнаграждение, възбрана на недвижими имоти, опис и продажба на имуществото на длъжника. Със тази молба взискателят възложил на съдебния изпълнител всички правомощия по чл. 18 от ЗЧСИ. Въззивният посочил, че предприетите в хода на това дело изпълнителни действия били следните: на 25.06.2018г. – наложени запори на банковите сметки на длъжника в няколко банки; на 17.07.2018 г. – наложена възбрана върху идеални части от апартамент и гараж. Констатирал, че по делото постъпили отговори от банките, до които били изпратени запорните съобщения за липса на парични средства по сметките на длъжника или за недостатъчна такава, предвид други предхождащи обезпечения. Отбелязал, че и това изпълнително производство било прекратено на осн. чл. 433, ал.1, т. 8 от ГПК, с постановление на ЧСИ от 17.07.2024 г.

Въззивният съд приел, че на 16.07.2024 г. взискателят НЗОК образувал трето изпълнително дело срещу длъжника Д. П. с № 1312/2024 г., висящо към датата на постановяване на решението, за събиране на сумите от: 194 250 лв. – главница, 382 248 лв. – обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на законната лихва, за периода 20.12.2006 г. до 07.08.2024 г. и такси. Посочил, че в хода на същото кредиторът направил искане за извършване на конкретни изпълнителни действия и овластил съдебния изпълнител с правомощията по чл. 18 от ЗЧСИ. Съдът установил, че в това производство били 2 предприети следните изпълнителни действия: на 17.07.2024 г. – запор на пенсията на длъжника и на банковите му сметки; на 23.07.2024 г. – запор на трудовото възнаграждение на длъжника и на 23.07.2024 г. – възбрана на собствения му недвижими имот.

Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът намерил предявения иск по реда чл.439, ал.1 от ГПК за допустим. Посочил, че в конкретния случай са приложими разясненията на ТР № 2/26.06.2015 г. по тълк. д. № 2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които давността се смята за прекъсната с искането за извършване на всяко изпълнително действие, от който момент започва да тече нова давност. Възприел дадените в тълкувателното решение разяснения, че: в изпълнителния процес давността се прекъсва многократно – с предприемането на всеки отделен изпълнителен способ и с извършването на всяко изпълнително действие, изграждащо съответния способ; искането да бъде приложен определен изпълнителен способ прекъсва давността, защото съдебният изпълнител е длъжен да го приложи, но по изричната разпоредба на закона давността се прекъсва с предприемането на всяко действие за принудително изпълнение. Посочил още, че взискателят следва да поддържа със свои действия висящността на изпълнителния процес като внася съответните такси и разноски за извършването на изпълнителните действия, изграждащи посочения от него изпълнителен способ.

Въз основа на тези принципни разрешения съдът приел, че погасителната давност за процесното вземане (установено с влязлата в сила присъдата) е петгодишна, считано от влизане на присъдата в сила (27.07.2015г.). Същата била прекъсната с молбите на взискателя по образуваните през 2015г. и 2018г. изпълнителни дела, в които бил посочен изпълнителен способ, както и с всяко от извършените по тези дела (№ 601/15 г. и № 720/18 г.) изпълнителни действия: на 27.10.2015 г. с налагане на запори на дружествените дялове на длъжника в четири търговски дружества и запор на трудовото му възнаграждение от работодателя СХБАЛ „П.“ ООД; на 25.06.2018 г. – с налагането на запори на банковите сметки на длъжника в няколко банки и на 17.07.2018 г. – с наложената възбрана върху собствените му недвижими имоти.

Направил извод, че след последното изпълнително действие на 17.07.2018 г. до следващото искане с молбата от 16.07.2024 г. за предприемане на конкретни изпълнителни способи по образуваното трето изпълнително дело № 1312/2024 г., е изтекъл период по-дълъг от 5 години. При изчисляването му съдът съобразил и правилото на чл.3, т.2 от Закона за мерките и действията по време на извънредното положение, обявено с решение на Народното събрание от 13 март 2020 г. и спирането на погасителната давност за процесните вземания за периода от 13.03.2020 г. до 20.05.2020 г., с който е продължен общия период на погасителната давност. Посочил, че в рамките на този период взискателят не е направил искане за предприемане на изпълнителни действия, не е възложил извършването им на съдебния изпълнител и такива не са били предприети. Отбелязал, че след прекъсване на давността с наложените запори и възбрана (на датите на налагането им), е започнала да тече нова давност, която не е била прекъсвана. Заключил, че след като погасителната давност не била прекъсната в периода от 17.07.2018 г. до 16.07.2024 г., тя е изтекла.

Изложените съображения обосновали крайния извод на въззивния съд за основателност на 3 предявения отрицателен установителен иск по реда на чл. 439 ГПК.

Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК поради противоречие на въззивното решение с разясненията дадени в т.19 от ТР №1/2000г. на ОСГК на ВКС; ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС; ТР №2/2013г.на ОСГТК на ВКС; ТР №3/2015г. на ОСГТК на ВКС, както и с решение №4/16.06.2017г. по т.д.

№3129/2015г. на ВКС, ІІ т.о. по следните правни въпроси: Следва ли въззивният съд да подложи на самостоятелно обсъждане всички доказателства събрани по делото, поотделно и в съвкупност, както и доводите на страните при постановяване на съдебното решение?

Този въпрос е свързан със задължението на съда да мотивира решението си, съобразно правилата на чл.235, чл.236 и чл.12 от ГПК, като изложи свои фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните по делото. Същият е принципно значим по всяко исково производство, но доколкото касационната инстанция е ограничена до конкретните касационни доводи, въпросът следва да се разглежда в рамките на касационните оплаквания на касатора за допуснати нарушения, а именно: кои доказателства, доводи и възражения въведени във въззивното производство, представляващи част от предмета на въззивния спор, не са били разгледани от въззивния съд.

В конкретния случай страната е навела следните твърдения: при постановяване на обжалваното решение въззивният съд не е извършил анализ на всички относими доказателства съдържащи се в приложените изпълнителни дела, без да са посочени доказателствата от значение на спора, които не са били разгледани от съда при постановяване на обжалваното решение; не е съобразил всички предприети в хода на изпълненията действия, като например наложения запор на банковите сметки на длъжника от 25.06.2018г. Въвела е и довод за необоснованост на правните изводи на съда, поради липса на ясни и убедителни мотиви, довела до неправилност и незаконосъобразност на решението.

Предвид определените от страната предметни предели на касационното производство, единственото въведено от нея твърдение е, че при постановяване на решението съдът не е съобразил наложените на 25.06.2018г. запори на банковите сметки на длъжника. В конкретния случай, при установяване на фактите по делото и формиране на правните си изводи за основателността на предявения иск (описани по-горе), въззивният съд е съобразил наложените на 25.06.2018г. запори на банковите сметки на длъжника. Отчел е и последващо извършеното и последно в хода на висящото изпълнително производство действие за налагане на възбрана на собствените на длъжника/ищец недвижими имоти, на 17.07.2018г., като приел че от посочената дата е започнала да тече нова погасителна давност за вземанията на взискателя. С оглед на това, по този въпрос не е налице соченото от страната основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК.

В останалата част, изложените от страната твърдения по естеството си представляват касационни оплаквания обосновани с несъгласието с правните изводи на въззивния съд, които подлежат на разглеждане при проверка по същество на обжалвания съдебен акт, но не са основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл.280, ал.1 от ГПК (в 4 този смисъл са и разясненията, дадени с т. 1 от ТР № 1/2009 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС). В производството по чл.288 от ГПК не могат да се проверяват изводите на въззивния съд във връзка с правилното приложение на материалния закон и нарушение на процесуалните правила при преценка на събраните по делото доказателства, както и неговото вътрешно убеждение, тъй като основанията за допускане на касационно обжалване са различни от тези по чл.281 от ГПК.