Определение № 26 от 16.01.2024, Апелативен съд - Пловдив

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 26 гр. Пловдив, 16.01.2024 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на шестнадесети януари през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Станислав П. Георгиев

Членове:

Надежда Л. Махмудиева

Христо В. Симитчиев като разгледа докладваното от Христо В. Симитчиев Въззивно частно гражданско дело № 20245000500009 по описа за 2024 година

Производство по реда на чл. 274 и сл. от ГПК.

Образувано е по частна жалба вх.№35129/16.11.2023г. от Д. Е. Г., ЕГН:

********** от гр.П., ЖК “Т.“ бл.151 вх.“в“ ет.4 ап.10 против Определение №2494/25.10.2023Г. по гр.д.№2834/2023г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, с което се връща искова молба, подадена от Д. Е. Г. против Н. Н. К. и Н. Д. Г., с която е предявен иск за унищожаване на извършено припознаване и се прекратява производството по гр. дело № 20235300102834/2023г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, като процесуално недопустимо.

В жалбата се поддържа, че атакуваното определение е незаконосъобразно, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необосновано.

Твърди се, че производството по първоинстанционното дело е образувано на 23.10.2023 година - в едногодишен срок от узнаването на измамата. Поддърж се, че правото на зачитане на личния и семейния живот, установено в чл. 8, § 1 от ЕКЗПЧОС и възможността всяко лице, претендиращо да е носител на установено в чл. 8, § 1 от Конвенцията право, което не е осигурено и защитено от националното законодателство може да получи защита директно на основание Конвенцията. В този случай, всяко едно лице може да се позове пред националния съд на установено с Конвенцията право и съдът ще следва да я приложи. Посочва се, че на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията на Република България, Конвенцията е част от вътрешното право и има предимство пред нормите от вътрешното право, които и противоречат. В този случай, съдът ще трябва да извърши преценка на посоченото твърдение и ако установи, че е така да допусне корективно тълкуване на установеното от вътрешния законодател правило или наложените ограничения на правото, като приложи същите съобразно установените от Конвенцията стандарти. От значение при тази преценка е обстоятелството дали с решения на ЕСПЧ са констатирани 1 нарушения на Конвенцията в идентични или сходни случаи. Констатирането на такова нарушение не е задължително за националния съд, за да предприеме действия за съответствие на вътрешноправното средство за защита в съответствие с Конвенцията, но наличието на такова го задължава да тълкува това средство по такъв начин, че да го съобрази с даденото с решението за установяване на нарушението тълкуване на Конвенцията-чл. 303, ал. 1, т. 7 от ГПК.

В жалбата се поддържа, че постановявайки обжалваното определение, първоинстанционният съд не се е съобразил с решение на ЕСПЧ от 05.04.2018 година по делото „Докторов срещу България“, с което по сходен случай е прието, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията. С въпросноторешение бил разглеждан спор във връзка с невъзможността на жалбоподателя да оспори установената в СК презумпция за бащинство на деца, родени по време на брака или преди изтичането на триста дни от неговото прекратяване, поради това, че е пропуснал установения от закона срок, в който е можел да направи това-едногодишен от раждането. ЕСПЧ е приел, че поначало установяването на срок за оспорване на произхода на детето от родител само по себе си може да се счита за обосновано с оглед на правата сигурност и интересите на детето и след изтичането на срока за предявяването на иска, по-голяма тежест се придава на интересите на детето, отколкото на интереса на родителя да оспори бащинството. Същевременно обаче, в решението е прието, че установяването на негъвкав срок - до изтичането на една година от раждането на детето, с който се погасява всякаква възможност за оспорване, не представлява пропорционално ограничение на правото на оспорване, тъй като не държи сметка за това кога родителят е узнал за обстоятелствата, даващи му право да оспорват произхода или се е снабдил с доказателства за тяхното съществуване. Такъв срок представлявал пропорционално ограничение, съответно на преследваните с него цели, само в случаите, когато родителят още от самото начало е знаел за фактите и обстоятелствата, даващи му възможност да оспорва произхода, но поради причини, които не са свързани със закона, не е предприел никакви стъпки за оспорването в установения от закона срок. В останалите случаи, когато родителят е узнал за обстоятелствата, даващи му право да оспорват произхода или се е снабдил с доказателства за тяхното съществуване, но не е могъл да направи това поради изтичането на установения от закона срок, е признато нарушение на чл.

8 от Конвенцията, (решение от 09.06.2006 година по делото Talvi v. Turkey, решение от 12.01.2006 година по делото Mizzi v. Malta, решение от 01.01,2007 година по делото Paulik v.

Slovakia, решение от 24.02.2006 година по делото Shofman v. Russia, решение от 27.10.1994 година по делото Kroon and others v. Nederland, решение от 20.12.2007 година по делото Финикариду срещу Кипър, решение от 07.03.2017 година R. L. and others v. Denmark).

Във връзка с гореизложеното, в жалбата се излагат съображения, че исковете за оспорване на произход поначало се отнасят към категорията личен живот по смисъла на чл.

8, § 1 от Конвенцията, а в определени случаи и към категорията семеен живот по смисъла на същата разпоредба. В случая, предмет на производството бил иск за унищожаване на припознаване, поради което случаят попада в хипотезата на чл. 8 от Конвенцията.

2

Унищожаването на припознаването било поискано поради това, че е извършено при измама, като в исковата молба са изложени твърдения, че ищецът е узнал за фактите и обстоятелствата, даващи му възможност да иска унищожаването и се е снабдил с тях, след изтичането на предвидения в чл. 67 от СК едногодишен срок за предявяването на иска, считано от датата на припознаването. Поддържа се, че между хипотезата на унищожаване на припознаването поради измама по чл. 67 от СК и оспорването на бащинството, установено от презумпцията по чл. 61, ал. 1 от СК, по реда на чл. 62, ал. 1 от СК (в редакцията преди изменението й със ЗИДСК, обнародван в ДВ бр. 103/04.12.2020 година) съществуват сходства: и в двата случая правото на оспорване възниква от момента на факта, водещ до установяване на произхода - от извършването на припознаването, съответно от узнаване на раждането, като срокът за предявяването на двата иска е едногодишен от посочения факт и изтичането му погасява всякаква възможност за оспорване. Същевременно и по двата иска се установява дали съпругът, съответно припозналият е биологичен баща на роденото по време на брака или преди изтичане на триста дни от прекратяването му, съответно припознатото дете-т. 5 от ППВС № 5/21.02.1978 година. Това сходство според жалбоподателя прави възможно приложението на даденото с Решение на ЕСПЧ от 05.04.2018 година по делото „Докторов срещу България“ тълкуване на Конвенцията в настоящия случай. Посочва се, че обстоятелството, че с оглед на това решение, е изменена само разпоредбата на чл. 62, ал. 1 от СК (ЗИДСК, обнародван в ДВ бр. 103/04.12.2020 година), не води до друг извод, тъй като законодателят е целял само привеждането на конкретната разпоредба на СК в съответствие с решението на ЕСПЧ, като не е разглеждал останалите сходни хипотези, поради което не е имал предвид, че разпоредбата на чл. 67 от СК задължително следва да остане в редакцията, в която е. Ето защо, според жалбопозателя, следва да бъде прието, че разпоредбата на чл. 67 от СК, в частта и относно измамата, подлежи на корективно тълкуване, като едногодишният срок следва да започне да тече от узнаване на обстоятелствата даващи възможност да се предяви иска, т. е. от узнаване на измамата, в какъвто смисъл е изменението на чл. 62, ал. 1 от СК.

Въз основа на изложеното, жалбоподателят моли да бъде отменено обжалваното определение на ОС-Пловдив като незаконосъобразно и да бъде да върнато делото на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Като взе предвид материалите по делото, в съвкупност с направените от жалбоподателя възражения, Пловдивският апелативен съд намира следното:

Предмет на делото пред първоинстанционния съд, образувано по искова молба от Д. Е. Г., ЕГН: **********, е предявен от последния иск по чл.67 СК за унищожаване на припознаване от негова страна на детето Н. Д. Г. поради измама от страна на майката Н. Н.

К., с която ищецът твърди да е живял на семейни начала от края на 2018г. до 2021г.

Изложено е, че ищецът е узнал за измамата на 25.10.2022г.

Няма спор, че текстът на чл.67 СК е пределно ясен относно срока, в който припозналият може да се упражни правото си да иска унищожаване на припознаването 3 поради грешка или измама, а именно - в едногодишен срок от припознаването. Касае се за преклузивен срок, с изтичане на който се погасява самото субективно право на иск и очевидно законодателят не е предвидил изключения, даващи това право да се упражни и в по-късен момент, напр. от узнаването на факта на грешката или измамата, както е процедирал например в чл.62, ал.1, изр.3 СК относно срока за предявяване на иска за оспорване на бащинство.

Във връзка с гореизложеното и предвид изложените в жалбата доводи, съдът взе предвид, че въз основа на решенията на Европейския съд по правата на човека, постановени по обединени жалби „Л.Д. и П.К. срещу България“ (№ 7949/11 и № 45522/13) и „Докторов срещу България“ (жалба № 15074/08), българският законодател е предприел промени на чл.62, ал.1 от СК, приети с ДВ, бр. 103 от 2020 г., с цел отстраняване на констатирано от ЕСПЧ в посочените решения непълно съответствие на действащите норми в Семейния кодекс с чл. 8 (право на зачитане на личния и семейния живот) от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи.

Конкретно, в решението по делото „Докторов срещу България“ е установено непълно съответствие на българското законодателство с чл. 8 от Конвенцията, тъй като жалбоподателят не е имал правната възможност да оспори презумпцията за бащинство.

Констатирал е, че в редакцията на действащата към този момент разпоредба на чл. 33, ал. 1 от СК (отм.), срокът за предявяване на иска за оспорване на бащинство започва да тече от раждането на детето, а не от момента, в който жалбоподателят научава, че най-вероятно той не е баща на детето, който законодателен подход не предоставя пропорционален баланс на конкуриращите се интереси на спорещите страни. ЕСПЧ приема, че макар и законовата регламентация, предвиждаща ограничение във времето за предявяване на иск по чл. 33, ал. 1 от СК (отм.), да не е лишена от разумно основание или да не е произволна, то не може да се счете за пропорционална предвид особените интереси, които са заложени, както и стриктния подход на съдилищата при нейното прилагане. Съдът изрично отбелязва, че по разглежданата жалба, жалбоподателят се е снабдил и с научни доказателства, удостоверяващи с висока степен на точност липсата на биологична връзка с детето, но предявеният от него иск не е бил разгледан по същество, което осуетява възможността да бъде проучена тяхната доказателствена стойност. В т. 24 от мотивите на решението се приема, че едногодишният преклузивен срок по чл. 62, ал. 1 от СК не представлява пропорционално балансиране между интересите на детето и бащата. В същата точка, съдът е констатирал, че законодателят не е предвидил никаква процедура, която би позволила разглеждането на индивидуалните обстоятелства на лица, които, подобно на жалбоподателя, са пропуснали законоустановения преклузивен срок поради независещи от тях причини. За да приеме, че е налице нарушение на чл. 8 от Конвенцията, Съдът е приел, „че лишаването на жалбоподателя от всякаква възможност за разглеждане на неговия случай и конкретните обстоятелства по него, не е пропорционално на преследваните легитимни цели.

Следователно не е постигнат справедлив баланс между общия интерес за защита на правната сигурност в обществените отношения и произхождението, интересите на другите страни и 4 по-конкретно на детето и правото на жалбоподателя на преразглеждане на правна презумпция за бащинството му в светлината на конкретните обстоятелства“. Съдът се позовава на своя практика по предходни дела, по които липсата на разглеждане на индивидуалното положение на жалбоподателите се явява проблематично в хода на вземане на решение от националните власти (Shofman v. Russia, № 74826/01, § 43, Rozanski v. Poland, № 55339/00, § 77). Според заключенията на Съда, невъзможността да бъде разгледан искът на жалбоподателя, както и да бъде съобразено индивидуалното му положение е непропорционална намеса, несъответстваща на преследваната легитимна цел, и обосновава непълно съответствие на чл. 8 от Конвенцията.