Решение № 136 от 22.05.2020, Окръжен съд - Пазарджик
- Съд
- Окръжен съд - Пазарджик
- Дело
- Въззивно гражданско дело 138/2020
- Вид
- Решение № 136
- Подписан
- 22.05.2020
- В сила
- 22.05.2020
- Състав
- АЛБЕНА ГЕОРГИЕВА ПАЛОВА, КРАСИМИР ГЕОРГИЕВ НЕНЧЕВ, МАРИАНА ИЛИЕВА ДИМИТРОВА
Цитирани разпоредби
- чл. 131 · Граждански процесуален кодекс
- чл.133 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 146 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 147 · Граждански процесуален кодекс
- чл.235 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 и сл. · Граждански процесуален кодекс
- чл.290 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 410 · Граждански процесуален кодекс
- чл.415, ал.1, т.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 78, ал. 1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78, ал.5 · Граждански процесуален кодекс
- чл. 233 ал. 1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.236 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 236, ал. 2 · Закон за задълженията и договорите
- чл. 238 · Закон за задълженията и договорите
Р Е Ш Е Н И Е гр. Пазарджик, 22.05.2020 г.
В И М Е Т
О Н А Н А Р О Д А
Пазарджишкият окръжен съд, гражданска колегия, в открито заседание на двадесет и първи май..…..….………………………… през две хиляди и деветнадесета година........................ в състав:
Председател:
КРАСИМИР НЕНЧЕВ
Членове:
АЛБЕНА ПАЛОВА
МАРИАНА ДИМИТРОВА при секретаря
Галина Младенова..........…… .и в присъствието на прокурор……….…................……. като разгледа докладваното от окръжен съдия
Албена Палова………...в. гр. дело № 138 по описа за 2020 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК. С решение № 398/03.12.2019 г., постановено по гр.д. № 478/2019 г. Велинградският районен съд е приел за установено, че в полза на М.В.Г. ЕГН: ********** съществува парично вземане по отношение на Л. А.
Б., ЕГН: **********, за неизплатени месечни наемни вноски в размер на 1050 лв. /хиляда и петдесет лв./ за месеците от юни до декември 2018 г. включително, по сключен между страните договор за наем от 20.12.2017 г., за което е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК № 11/14.01.2019 г. по ч. гр. д. № 23/2019 г. на Районен съд Велинград, ведно със законна лихва, считано от 11.01.2019 г. - датата на подаване на заявлението, до окончателното плащане.
Осъдил е Л. А. Б. да заплати на М.В.Г. разноски в производството по гр. д. № 478/2019 г. по описа на съда, в размер на 25 лв.
/двадесет и пет лв./ - държавна такса и 210 лв. /двеста и десет лв./ - възнаграждение за процесуално представителство в производството, на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК.
Против така постановеното решение в законния срок е постъпила въззивна жалба от Л.Б. с оплаквания за незаконосъобразност. В жалбата се твърди, че решението на рйонния съд е недопустимо, тъй като не бил налице идентитет между заповедното и исковото производство. В издадената заповед за изпълнение на парично задължение №11/14.01.2019 г. било записано, че се издава същата за сумите от: 1150 /хиляда сто и петдесет/ лева - незаплатени наемни вноски, ведно със законната лихва върху нея, считано от 11.01.2019 г. до изплащане на вземането, 25.00 /двадесет и пет/ лева - държавна такса. Отдолу като описание на обстоятелствата, от които произтича вземането, било записано, че сумата се дължи по договор за наем от 20.12.2017 г. В петитума на исковата молба пък било записано, че се претендира посочената по-горе сума съгласно издадената заповед за изпълнение по ЧГД 23/2019 г., ведно със законната лихва върху посочената сума, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на Заповед до окончателното й изплащане.
При запознаване на съдържанието на заповедта за изпълнение и исковата молба се виждало, че липсва идентитет относно факта, от който произтичало и какъв бил характерът на задължението, ищцата твърдяла, че притежава, което водело до извод за липса на идентитет между заповедното и установителното производство, приравняващо се на липса на правен интерес.
Решението било недопустимо и поради факта, че съдът се бил произнесъл по иск без да е налице правен интерес за ищеца от водене на делото, понеже сумата била заплатена в хода на процеса и за ищцата не съществува годно вземане. Това било така, тъй като с нарочна молба ответникът представил писмени доказателства, от които се установявало, че месечният наем бил заплащан на ищцата чрез сина й и този факт не бил спорен между страните.
При условие на алтернативност жалбоподателят поддържа и възражения за незаконосъобразност на решението, тъй като то било постановено при допуснати съществени процесуални нарушения на правилата по водене на делото в първата съдебна инстанция. Съдът с определението си за насрочване на делото изчел проект за доклад, който бил обявен на страните. В същото определение се бил произнесъл и по разпределяне на доказателствената тежест, като е указал коя от страните какво следва да доказва. Жалбоподателят счита това разпределение за незаконосъобразно, тъй като му било възложено да доказва факти и обстоятелства от предмета на делото, без да е подал писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК.
Било допуснато и друго съществено процесуално нарушение при водене на делото, изразяващо се в неспазване на норми от процесуалния закон. Жалбоподателят твърди, че с нарочна молба, депозирана преди първото по делото открито съдебно заседание, бил взел становище по исковата молба преди доклада; представил писмени доказателства; направил бил нужните доказателствени искания с цел попълване на цялостния доказателствен материал по делото, но съдът приел възраженията и доказателствените искания за недопустими.
Счита, че молбата е депозирана своевременно по реда на чл. 146 ГПК и не е недопустима, а като не я е разгледал и не е допуснал събирането на доказателства, съдът бил ограничил правото му на справедлив процес.
Решение било неправилно, тъй като жалбоподателят бил оспорил договора за наем с твърдението, че същият не е подписан от ищцата, а е подписан от друго лице. Съдът приел, че договорът е валиден, без да изследва въпроса в действителност има ли породени облигационни отношения въз основа на договора за наем, понеже ако същия не бил подписан от страната, то не било възникнало валидно облигационно отношение. Съдът имал и служебно задължение да изследва този въпрос.
По делото не били събрани и доказателства за правото на собственост на ищцата, което рефлектирало пряко върху възможността помещението да бъде отдавано под наем.
В чл. 3 от договора било посочено, че се уговаря месечен наем от 150 лв., платим от 1-во до 10-то число на текущия месец, като при неплащане на един пореден месечен наем в уговорения срок договорът за наем се прекратява без предизвестие и наемателят е длъжен да освободи имота в едноседмичен срок. Ако, както е твърдяла ищцата, жалбоподателят не бил платил за цели седем месеца, то на това основание договорът бил прекратен по силата на тази клауза още на 11.06.2018 г. и съответно не дължал заплащане на наем за периода, посочен в исковата молба. Изцяло неоправдано и житейски нелогично било ищцата да не е получила парите и да го остави да ползва имота. В договора липсвала изрична клауза, уговаряща възможност за продължаване на срока му на действие, поради което следвало да се приеме, че след като договорът е веднъж прекратен, задължението за плащане на наем е отпаднало. Наред с всичко това по делото били събрани доказателства, че наемът бил изцяло платен.
Съдът бил изложил неясни и неразбираеми мотиви за продължаване действието на договора, основани на нормата на чл. 233 ал. 1 ЗЗД, според която наемателят бил длъжен да върне вещта. Жалбоподателят разсъждава върху хипотезата на посочената законова норма с краен извод, че обектът бил върнат на наемодателя.
Никъде в исковата молба и в хода на делото не било въведено твърдение от ищцата, че договорното задължение произтича от законовата фикция за превръщане на договора в безсрочен по силата на чл.236 от ЗЗД. Приемайки и излагайки тези съждения, съдът излизал извън очертаните рамки на процеса понеже не е бил сезиран с иск за неплащане на наем на вече прекратен договор или за такъв станал за неопределен период от време по силата на законова фикция. При това ако била налице трансформация на договора за наем от срочен в такъв за неопределен срок, следвало да намери приложение нормата на чл. 238 ЗЗД, според която ако договорът за наем е без определен срок, всяка от страните може да се откаже от него, като предизвести другата един месец по-рано. Такова нямало отправено до жалбоподателя и по логиката на съда и до ден днешен той трябвало да е ползвател на този имот, а не бил такъв. Позовава се на решение на ВКС, постановени по реда на чл.290 от ГПК, за които твърди, че имат задължителен характер, съгласно които ако след датата на автоматичното прекратяване на договора ползването на вещта е продължило със знанието и без противопоставянето на наемодателя, договорът не се счита за продължен за неопределен срок. В този случай, държането на наетата вещ е на отпаднало основание, като последиците се уреждат на плоскостта на чл. 236, ал. 2 ЗЗД, която норма урежда спецификата на неоснователното обогатяване по отношение на договора за наем с отпаднало действие.
Искането е решението да бъде отменено, вместо което да бъде постановено ново, с което предявеният иск да бъде отхвърлен като неоснователен, ведно с присъждане на разноските. С молба от 13.03.2020 г. е възразил на основание чл.78, ал.5 от ГПК против размера на претендираното от ответника по жалбата адвокатско възнаграждение.
В законния срок е постъпил писмен отговор от ответника по въззивната жалба М.В.Г. чрез нейния процесуален пълномощник с искане решението на районния съд да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Страната е възразила срещу направените доказателствени искания, като е посочила, че жалбоподателят – ответник в първата инстанция, е пропуснал да подаде писмен отговор на основание чл.131 от ГПК и на основание чл.133 от ГПК всички направени от него правопогасяващи възражения са преклудирани, както са преклудирани и доказателствените искания.
Окръжният съд след като се запозна с твърденията, изложени във въззивната жалба и писмения отговор, като обсъди и анализира събраните по делото доказателства и при спазване разпоредбата на чл.235 от ГПК, прие за установено следното:
В исковата си молба против Л.Б. ищцата М.Г. е твърдяла, че на 20.12.2017 г. между страните е сключен Договор за наем на магазин с площ 53 кв. м., находящ се в гр. Р., ул. „Х.Б.“ № 3, по силата на който М.Г., в качеството й на наемодател, предоставила на Л.Б. горепосочения имот за временно и възмездно ползване за срок от 01.01.2018 г. до 31.12.2018 г., срещу месечен наем в размер на 150 лв., дължим от 1-во до 10-то число за текущия месец.
Твърдяла е, че е изправна страна по договора и е изпълнила задължението си да предаде имота и да осигури ползването му за срока на договора. Ответникът е ползвал имота, но не е изпълнил изцяло насрещното си задължение за плащане на наемната цена за срока на договора, като са останали неизплатени задължения за месеците от м. юни 2018 г. до м. декември 2018 г., включително, в размер на общо 1050 лв. Въпреки отправените до наемателя устни покани по време на действие на договора и след прекратяването му, същият не е изпълнил произтичащото от договора задължение.
По заявление на ищцата за неизплатената сума е издадена Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, № 11/14.01.2019 г. по ч. гр. д. № 23/2019 г. на Районен съд Велинград. Искането е да бъде прието за установено по отношение на ответника, че дължи на ищцата сума в размер на 1050 лв., представляваща непратен наем през периода м.юни – м. декември 2018 г., ведно със законната лихва за забава, считано от 11.01.2019 г. Претендира разноски.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът не е подал писмен отговор. Преди открито съдебно заседание е депозирал писмено становище, с което е изложил възражения срещу основателността на иска. Възразил е против твърдението за възникнало между страните валидно облигационно правоотношение на посоченото в ИМ основание, с довод, че положения от М.Г. подпис под договора не изхожда от нея, поради което между страните не било налице съгласие за сключването му. При условията на евентуалност е оспорил материалноправната легитимация на ищцата с довод, че същата не била доказала правото си на собственост върху имота, поради което не можела да го отдава валидно под наем.
Оспорил е твърденията, че не е заплащал наема, като е заявил, че уговорените суми е предоставял на сина на ищцата - А.Д.Г., за което същият му издавал разписка, като последната заплатена сума е по банков път на 15.08.2018 г., в размер на 300 лв. Заяил е, че за периода след 01.10.2018 г. не следва да заплаща наем, предвид че е изпратил до А.Д.Г. уведомление, че от същата дата преустановява ползването на имота.
Твърдял е, че не дължи претендираната сума за наем, която следвало да бъде прихваната - по уговорка между страните - срещу вложените в ремонта на магазина от него материали.
Възразил е срещу твърденията на ищцата, че са му отправяни многократни устни покани за заплащане на претендираната наемна цена по през време на ползването на имота.
Разпечатката съдържа 36 от 59 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b5622b18-91e1-4c66-9cb1-2f9c41263706