Решение № 127 от 01.06.2026, Окръжен съд - Кюстендил

РЕШЕНИЕ

№ 127 гр. Кюстендил, 01.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, IV СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Б. Савова

Членове:

Веселина Д. Джонева

Елисавета Г. Деянчева при участието на секретаря Диана Д. Г.а като разгледа докладваното от Елисавета Г. Деянчева Въззивно гражданско дело № 20261500500105 по описа за 2026 година

Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл. 258 и сл. от Гражданския процесуален кодекс (ГПК).

Постъпила въззивна жалба с вх.№1957/11.02.2026 г., подадена от инж. О. А., в качеството на Кмет на Община Кюстендил, действащ чрез упълномощения процесуален представител ст. юрк. И. А., насочена срещу Решение №64/26.01.2026 г., постановено по гр.д.№2226/2025 г. по описа на Районен съд - Кюстендил.

Въззивната Община Кюстендил обжалва решението в цялост, като релевира доводи за неговата неправилност, породена от постановяването му при неправилно прилагане на материалния закон и в противоречие със съдопроизводствените правила.

Сочи, че давността по чл. 171 от ДОПК следва да се прилага с оглед естеството на вземането и момента на възникване на изискуемостта му. В случая задълженията били установени с АУЗ, които по същността си били индивидуални административни актове, с които за първи път се определял размерът на задължението. Следователно началният момент на давността не можело да бъде обвързан единствено с календарната година на данъка, а следвало да се отчете моментът на установяване и изискуемост на задължението. На тази плоскост е пояснено, че АУЗ № 134 е издаден на 18.01.2013 г., изпълнителното дело № 435 е образувано на 28.06.2018 г, а АУЗ № 1

3011 е издаден на 01.03.2018 г., изпълнително дело № 132 е образувано на 07.02.2019 г.

В хода на изпълнителното производство, а именно на 09.01.2023 г. и на 13.04.2023 г., били предприемани допълнителни изпълнителни действия, като били подавани молби за опис и оценка, и изнасяне на публична продан на имуществото на длъжника.

Твърди се, че съдът неправилно игнорирал всички тези действия, като приел, че те нямат отношение към абсолютната давност. Това тълкуване, въззивната община, възприема за прекалено разширително, доколкото не бил отчетен фактът, че давностните срокове следвало да се прилагат с оглед принципа за защита на публичния интерес.

Акцентирано е на признатата от закона възможност давността в изпълнителното производство да се прекъсва с предприемането на съответни действия за принудително събиране на вземането. И доколкото такИ. действия били предприети от страна на взискателя – Община Кюстендил, се поддържа виждане за неоснователност на отрицателната искова претенция с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК.

Не на последно място следвало да бъде взето под внимание, че първонистанционният съд е достигнал до крайния извод за погасяване по давност без да анализира в достатъчна степен момента на възникване на изискуемостта, характера на актовете за установяване и ефекта на започналото висящо принудително изпълнение. Това от своя страна довело до постановяване на решение в противоречие с целта на закона и с принципа за събираемост на публичните вземания.

Ето защо, въззивната община, поддържа искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, по силата на което да бъдат отхвърлени като неоснователни предявените искове с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК.

Претендира заплащане на разноски за юрисконсултско възнаграждение за двете съдебни инстанции.

В срока по чл. 263 от ГПК не е постъпил отговор на въззивната жалба от въззИ.емата страна.

В съдебно заседание въззивната жалба се поддържа, а представителят на въззИ.емата страна я смята за неоснователна.

При извършване на контрол за законосъобразност и правилност на първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните доказателства пред първата и пред настоящата инстанция, намира, следното от фактическа страна:

Първостепенният съд е бил сезиран с искова молба на Е. Г. А. срещу Община Кюстендил, с която са предявени отрицателни установителни искове с правно основание чл. 439, ал. 1 ГПК - за признаване за установено в отношенията между страните несъществуване правото на принудително изпълнение поради изтекла погасителна давност за вземания на ответника, съответно за сумата от 850.00 лв. 2 главница за окончателен патентен данък за 2014 г. и сумата от 317.97 лв. – лихва за забава, изчислена към 01.03.2018 г., както и за сумата от 850.00 лв. - главница за окончателен патентен данък за 2012 г., за които са издадени акт за установяване на задължение по декларация /АУЗД/ № 3011/01.03.2018 г. и АУЗД № 134/18.01.2013 г., и за събирането които са образувани изпълнително дело № 435/2018 г. и изпълнително дело № 132/2019 г. по описа на ЧСИ Е. Х., рег.№ *** на КЧСИ.

Наведени са били доводи, че вземанията по процесните изпълнителни основания, които представляват публични задължения, са погасени по давност предвид изтичането на предвидената в чл. 171, ал. 2 ДОПК абсолютна 10-годишна такава.

В срока по чл. 131 от ГПК ответната Община Кюстендил е депозирала отговор на исковата, в който е застъпена тезата, че предявените искове са неоснователни.

Посочено е било, че нейно искане са били предприети множество изпълнителни действия, довели до прекъсване на давностния срок, поради което се смята, че не са настъпили последиците на давността.

По делото не е спорно, че на 18.01.2013 г. Община Кюстендил, Дирекция "Местни данъци и такси" е съставила Акт за установяване на задължение по декларация № 134/18.01.2013 г., с който са установени задължения на ищеца, сред които и процесното, представляващо неплатен патентен данък за 2012 г. в размер на 850.00 лева.

Приложеното по делото в заверен препис изпълнително дело № 435 по описа за 2018 г. на ЧСИ Е. Х., рег. № ***3, с район на действие Окръжен съд – гр. Кюстендил, е било образувано въз основа на издадения акт за установяване на задължения и по молба на Община Кюстендил против ищеца.

Приобщен към доказателствата по делото е Акт за установяване на задължение по декларация № 3011/01.03.2018г., издаден на 01.03.2018г. о т Община Кюстендил, Дирекция "Местни данъци и такси", видно от който са установени задължения на ищеца, сред които и процесните, представляващи неплатен патентен данък за 2014 г. в размер на 850.00 лева и лихва върху същия в размер на 317.97 лв., изчислена към 01.03.2018 г.

Въз основа на издадения акт за установяване на задължения и по молба на Община Кюстендил, с разпореждане на съдебния изпълнител срещу ищеца е образувано изпълнително дело № 132 по описа за 2019 г. на ЧСИ Е. Х., рег. № ***, с район на действие Окръжен съд – гр. Кюстендил.

С обжалвания апървоинстанционен акт Районен съд – Кюстендил е признал за установено по предявените от Е. Г. А., ЕГН **********, с адрес: с. Б., общ. К., ул.

„****” № *, срещу Община Кюстендил, БУЛСТАТ***********, с адрес – гр.

Кюстендил, пл. “******” № 1, отрицателни установителни искове с правно основание 3 чл. 439, ал. 1 ГПК, че той не дължи поради изтекла абсолютна погасителна давност на Община Кюстендил следните вземания: за сумата от 850.00 лв. - окончателен патентен данък за 2014 г. и сумата от 317.97 лв. – лихва за забава, изчислена към 01.03.2018 г., както и за сумата от 850.00 лв. - окончателен патентен данък за 2012 г., установени с Акт за установяване на задължение по декларация № 3011/01.03.2018 г. и Акт за установяване на задължение по декларация № 134/18.01.2013 г. на Община Кюстендил, за събирането на които са образувани изпълнително дело № 435/2018г. и изпълнително дело № 132/2019г. по описа на ЧСИ Е. Х., рег. № *** на КЧСИ. Осъдил е Община Кюстендил, БУЛСТАТ 000261517, с адрес – гр. Кюстендил, пл. “Велбъжд” № 1, да заплати на Е. Г. А., ЕГН **********, с адрес: с. Б., общ. К., ул. „********” № 3, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата от 650 лева /равняващи се на 332.33 евро/ разноски за производството пред КРС за държавна такса и адвокатско възнаграждение.

Други доказателства пред въззивния съд не са ангажирани.

При така установените фактически обстоятелства по делото, съдът приема от правна страна следното:

Настоящият съдебен състав приема, че въззивната жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на въззивна проверка.

В съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК извърши служебно проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на която намира, че то е валидно - постановено е от надлежен съдебен орган, функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната власт на съда, изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил.

То е и допустимо.

По правилността:

С нормата на чл. 269, изр. 2 от ГПК законодателят е предвидил, че по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и своевременно заявените доводи и възражения на страните.

В изпълнение на посочените задължения в случая въззивната инстанция намира следното:

Исковата претенция е допустима и правилно е разгледана от сезирания съд, т.к.

4 ответната община е предпочела принудителното събиране на публичните задължения на ищеца да се извърши от частен съдебен изпълнител по реда на ГПК, респ. и защитата на длъжника по исков ред срещу принудителното изпълнение следва да бъде реализирана именно по реда на чл. 439 от ГПК, т.к. се основава на факти, настъпили след приключване на производството, по което е издадено изпълнителното основание – ищецът се позовава на погасяване правото на принудително изпълнение поради изтекла в негова полза погасителна давност.

Разгледана по същество, претенцията е основателна поради следното:

Предявен пред първостепенния съд е бил иск срещу взискателя по образувано изпълнително дело за установяване несъществуването на правото, предмет на принудителното изпълнение, с правно основание по чл. 439 от ГПК. Посочената правна норма дава възможност на длъжника по изпълнително дело да оспори чрез иск изпълняемо право.

От ангажираните по делото доказателства се установява, че понастоящем ответникът се легитимира като кредитор на процесните задължения по силата на процесните актове за установяване на задължения на ищеца по декларация, приведени в принудително изпълнение пред ЧСИ по негово искане, като досежно установените факти не се съзират противоречия, а спорът, пренесени и пред въззивния съд, се свежда до това изтекла ли е абсолютната погасителна давност, относно установените вземания.

Процесните вземания представляват публични общински такИ. по см. на чл.162, ал. 2, т. 1 и т. 9 ДОПК, установени с издадени на основание чл. 107, ал. 3 от ДОПК, вр. чл. 4 и чл. 9б от ЗМДТ Акт за установяване на задължение по декларация № 134/18.01.2013 г., с който са установени задължения на ищеца, сред които и процесното, представляващо неплатен патентен данък за 2012 г. в размер на 850.00 лева, както и Акт за установяване на задължение по декларация № 3011/01.03.2018 г., издаден на 01.03.2018г. о т Община Кюстендил, Дирекция "Местни данъци и такси", видно от който са установени задължения на ищеца, сред които и процесните, представляващи неплатен патентен данък за 2014 г. в размер на 850.00 лева и лихва върху същия в размер на 317.97 лв., изчислена към 01.03.2018 г.

За посочените вземания са приложими нормите на чл. 171 и чл. 173 от ДОПК, според които те се погасяват с изтичане на петгодишен давностен срок (считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение), като ал. 2 от чл. 171 от ДОПК урежда т. нар. абсолютна погасителна давност от 10 години. По указанията на чл. 172 от ДОПК давността спира: 1. когато е започнало производство по установяване на публичното вземане - до издаването на акта, но за не повече от една година; 2. когато изпълнението на акта, с който е установено вземането, бъде спряно - за срока на спирането; 3. когато е дадено 5 разрешение за разсрочване или отсрочване на плащането - за срока на разсрочването или отсрочването; 4. когато актът, с който е определено задължението, се обжалва; 5. с налагането на обезпечителни мерки; 6. когато е образувано наказателно производство, от изхода на което зависи установяването или събирането на публичното задължение.