Решение № 82 от 03.02.2026, Районен съд - Перник

РЕШЕНИЕ

№ 82 гр. Перник, 03.02.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЕРНИК, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и трети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ЛОРА Р. СТЕФАНОВА при участието на секретаря Антония П. Стоева като разгледа докладваното от ЛОРА Р. СТЕФАНОВА Гражданско дело № 20251720102372 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по обективно кумулативно съединени искове с правна квалификация чл. 55, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, чл. 45, във вр. с чл. 51, ал. 1 от ЗЗД и чл. 86 от ЗЗД.

Образувано е по искова молба, подадена от Н. И. Т., ЕГН **********, с адрес: гр. Перник, ул. ***** *******,бл.**,вх.*,ет.*,ап.** против „КЕШ КРЕДИТ Мобайл“ ЕАД, ЕИК 202376220, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. Зографски манастир № 15, вх. Г, ет. 6, представлявано от двама от тримата изпълнителни директори – Алиса Валериева Иванова, Велислава Велинова Тенева и Миладима Валериева Лалева.

Ищецът твърди, че между него и ответника е сключен договор за потребителски кредит под формата на кредитна линия от 19.09.2022 г. по силата, на който му е предоставен заем в размер на 500 лв.

Сочи, че в договора се съдържа неравноправна клауза, с която заемателят е задължен да осигури обезпечение на всяка усвоена сума чрез предоставяне на поръчителство. Излага, че в договора не е посочен размерът на ГПР, което е нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Освен това с договора за предоставяне на поръчителство между заемателя и одобрено от кредитора лице е уговорено възнаграждение в полза на поръчителя, с което ГПР надхвърля максимално предвидения в чл. 19, ал. 4 от ЗПК размер. Счита, че поради така изложеното договорът за кредит е недействителен на основание чл. 22 от ЗПК.

Ищецът твърди, че в изпълнение на договорните си задължения е заплатил сумата от общо 817.13 лв., от които 500 лв. – стойността на предоставената му сума, и 317.95 лв. – недължимо платени. Сочи, че в резултат на неоснователно събраната му сума от 317.95 лв. е претърпял имуществени вреди, изразяващи 1 се в пропуснати ползи от възможността я ползва в размер на 317.00 лв.

Искането към съда, след допуснатото в съдебно заседание изменение на един от предявените искове е да осъди ответника да заплати на ищеца сумата от 162.57 евро/317.95 лв./ – платена без основание по недействителен договор за потребителски кредит тип кредитна линия от 19.09.2022 г. между Н. И. Т. и „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД и сумата от 417.79 евро, представляваща пропусната полза от невъзможността да бъде ползвана неоснователно платената сума от 162.57 евро по недействителен договор за потребителски кредит от 19.09.2022 г., сключен на 19.09.2022 г. между Н. И. Т. и „Кеш Кредит Мобайл“ ЕАД. Заявена е претенция за присъждане на законната лихва върху заявените главници, считано от датата на подаване на исковата молба до окончателното плащане, както и съдебни разноски.

Исковата молба с приложенията е връчена на ответника. В срока по чл. 131 от ГПК е постъпил писмен отговор. Ответникът е заявил, че признава предявения иск и е направил искане за произнасяне с решение при признание на иска. Изложил е, че не е дал повод за завеждане на делото, поради което на основание чл. 78, ал. 2 от ГПК прави искане за възлагане на съдебните разноски в тежест на ищеца.

В съдебно заседание ищецът поддържа предявените искове, ведно с допуснатото изменение на размера. Излага съображения за основателността им и моли съда да ги уважи. Претендира присъждане на разноски.

В съдебно заседание ответникът, редовно призован, не е бил представляван.

Съдът като прецени процесуалните предпоставки за допустимост, взе предвид наведените от страните доводи и обсъди събраните доказателства в съответствие с чл. 12 от ГПК и чл. 235, ал. 2 от ГПК, намери следното:

Исковете са предявени от надлежно процесуално легитимирана страна при наличие на правен интерес, поради което са процесуално допустими.

Разгледани по същество, са частично основателни.

Не се спори между страните и е видно от представения договор тип кредитна линия – на момента № *-*-******-******/19.09.2022 г., че на 19.09.2022 г. между тях е сключен договор, според чл. 1, на който кредиторът предоставя на кредитополучателя потребителски кредит под формата на кредит тип кредитна линия – на момента, а кредитополучателят го усвоява при предвидените в договора срок и условия, в съответствие с общите условия на дружеството, като кредитополучателят има право да усвоява многократно и изцяло или частично възстановени суми до размера на предоставения кредитен лимит, като преди всяко ново искане се извършва оценка на кредитоспособността. Страните не спорят, че въз основа на договора ищецът е усвоил предоставения му заем от 500 лв. Видно от приложения погасителен план той се е задължил да върне заетата му сума, ведно с лихва за забава на 6 бр. равни месечни вноски от по 92.30 лв., платими на 19-то число на месеца, с първа вноска 19.10.2022 г. и краен срок на договора 19.03.2023 г., с обща сума на плащанията 553.80 лв. От приложение № 1 към договора се установява, че ГПР за заемане на сумата от 500 лв. е 42.24%.

В чл. 2 от договора е предвидено, че кредитополучателят се съгласява в 2 петдневен срок от одобрено искане за усвояване на всяка сума в рамките на кредитния лимит, да осигури като обезпечение по кредита си с поръчителство от страна на две физически лица, наети на безсрочен трудов договор с минимално брутно месечно възнаграждение за всеки в размер на 1500 лв., одобрено от кредитора дружество – поръчител или неотменима и безусловна банкова гаранция от одобрена от дружеството банка.

Видно от договор за възлагане на поръчителство, на 19.09.2022 г. ищецът е сключил с „Кредит Гаранция“ ООД договор, според чл. 1, на който поръчителят поема задължение да отговаря солидарно за всички задължения на клиента при условията и за срока на договор за потребителски кредит, тип „Кредитна линия“ № *-*-******-******/19.09.2022 г. От приложения към договора погасителен план се установява, че възнаграждението, дължимо на поръчителя за заем на сумата от 500 лв. за срок от 6 месеца е по 93.70 лв. месечно или общо 562.20 лв.

Страните не спорят и се установява от представените от ищеца приходни касови ордери и разписки, че в изпълнение на задълженията си по договора кредитополучателят е заплатил сумата от общо 817.95 лв.

При така установените факти, от правна страна, съдът намира следното:

Спорен между страните е въпросът дали с оглед разпоредбите договора за потребителски кредит тип „кредитна линия – на момента“ и договора за възлагане на поръчителство, първият отговаря на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 11 от ГПК и нарушава императивната разпоредба чл. 19, ал. 4 от ЗПК.

Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора за паричен заем, е действало извън рамките на своята професионална дейност.

Ответникът е финансова институция по смисъла на чл. 3, ал. 1, т. 3 от ЗКИ , поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично привличане на влогове или други възстановими средства.

Следователно страните имат качество, съответно на потребител и на кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 от ЗПК.

Сключеният между тях договор е договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, поради което валидността му се преценява с оглед разпоредбите на ЗПК.

Съдът намира, че начина, по който е уговорено задължението на заемателя да предостави обезпечение, с оглед предвидения кратък 5-дневен срок за осигуряването му и то след сключване на договора за кредит и ограниченията и изискванията към него обосновава извода, че единствената му цел е да осигури допълнително възнаграждение за кредитора, а не да изпълни обезпечителната си функция за изпълнение на основаното задължение. В случай, че кредиторът е искал реално да получи обезпечение на вземането си, то той е следвало да сключи договора, когато длъжникът осигури такова, или при преценка за висок риск от неудовлетворяване на вземането, изобщо да не сключва договора. Изводът, че уговореното обезпечение представлява скрито възнаграждение, се подкрепя и от начина, по който е предвидено плащането на възнаграждение на поръчителя - разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска по сметка на „посредника“. С оглед на тези съображения, съдът приема, че вземането за възнаграждение на поръчителя е следвало да се включи и отчете при изчислението на ГПР по кредита, доколкото дължимата 3 то реално представлява разход по кредита по смисъла на § 1 от ДР на ЗПК.

Следователно, при включването на възнаграждението на поръчителя към разходите по кредита, ГПР по договора неминуемо би прехвърлил законоустановения лимит на разходите по чл. 19, ал. 4 ГПК , а именно ще бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България, който е около 50 %. Общият размер на дължимото възнаграждение на поръчителя е 562.20 лв. надхвърля чистата сума по кредита, която е 500 лв. Невключването на това възнаграждение при изчисляването на ГЛП води до неправилно определяне размера на същия.

Невярно посочения размер на ГПР в договора за потребителски кредит по съществото си представлява нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК. Затова на основание чл. 22 от ЗПК целият договор за потребителски кредит е недействителен. Съгласно чл. 23 от ДПК, когато договорът за потребителски кредит е недействителен, се връща само чистата сума по кредита.

В настоящия случай чистата сума по кредита е 500 лв. Ищецът е заплатил общо 817.95 лв., поради което сумата от 317.95 лв. е заплатена без основание.

Съгласно чл. 55, ал. 1 от ЗЗД който е получил нещо без основание е длъжен да го върне.

С оглед разпоредбата на чл. 23 от ЗПК в настоящия случай ответникът, в качеството си на кредитор по договор за потребителски кредит е получил сумата от 317.95 лв. без основание, поради което дължи връщането и.

Предвид горното предявеният иск на основание чл. 55, ал. 1, пр. 1-во от ЗЗД е основателен и следва да се уважи.

Съгласно чл. 45, ал. 1, във вр. с чл. 51, ал. 1 от ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като на обезщетение подлежат всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането.

Ищецът претендира обезщетение в размер на 817.13 лв., за ползите, които е пропуснал да реализира, поради неправомерното поведение на ответника/сключването на недействителен договор/, тъй като не е могъл използва сумата от 317.95 лв., заплатена от него без основание в изпълнение на този договор.

В разясненията към Тълкувателно решение № 3 от 13.01.2023 г. на ВКС по тълкувателно дело № 3/2021 г., ОСГТК е посочено, че на обезщетяване подлежат само реалните вреди, т. е. правото на обезщетение се поражда само за действително претърпените вреди, а не предполагаемите или хипотетични, тъй като обратното може да доведе до случаи на неоснователно обогатяване.

Възможността за увеличение на имуществото на увреденото от деликта лице сама по себе си не е достатъчна, за да се приеме наличието на пропусната полза. Дали пропуснатата полза е щяла да бъде реализирана е въпрос на съществуване или несъществуване на обективни факти от действителността, които подлежат на доказване и от които произтича тази възможност. Тъй като законът изисква реално настъпила вреда, за да възникне правото на обезщетение, предположението за наличието на пропусната полза трябва да се изгражда на доказана възможност за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, като не може да почива на логическото допускане за 4 закономерно настъпване на увеличението, както е и прието с тълк. решение № 3/2012 г. по тълк. дело № 3/2012 г. на ОСГТК на ВКС.

Съгласно правилото на чл. 154, ал. 1 ГПК за разпределение на доказателствената тежест, всяка една от страните в производството трябва да докаже фактите и обстоятелствата, на които основава изгодните за себе си искания и възражения, съответно да понесе неблагоприятните последици от недоказването им. При иск за обезщетение за вреди от непозволено увреждане увреденото лице трябва да установи всички елементи, включени във фактическия състав на увреждането, с изключение на тези, които се предполагат по силата на закона, а деликвентът следва да установи обстоятелствата, водещи до отпадане на отговорността му или до ограничаване на обема й. В чл. 45 ЗЗД е предвидено, че при непозволеното увреждане вината на деликвента се предполага до доказване на противното, от което следва, че всички останали елементи от фактическия му състав, включително и вредите, подлежат на доказване от увреденото лице. Вредите са обективна категория и затова за уважаването на иска за непозволено увреждане не е достатъчно настъпването им да е предполагаемо и хипотетично, а е необходимо да се установи реалното им съществуване. В този случай на доказване подлежат фактите, от които произтича възможността за реализиране на ползата, както и че реализирането й е станало невъзможно поради деликта. Тези факти са конкретни и обективно съществуващи. Затова при спор относно претърпяна пропусната полза съдът следва да преценява всички – както преки, така и косвени доказателства за действително съществуващите факти и състояния, от които може да се направи обоснован извод за сигурно увеличаване на имуществото на увреденото лице, което е осуетено от деликта.