Решение № 4304 от 02.08.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 4304 гр. София, 31.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. IV-Е СЪСТАВ, в публично заседание на единадесети май през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Рени Коджабашева

Членове:

Анелия Ст. Янева

БЕТИНА Б. БОШНАКОВА при участието на секретаря Капка Н. Лозева като разгледа докладваното от Анелия Ст. Янева Въззивно гражданско дело № 20221100508430 по описа за 2022 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ответника „Ф.Б.“ ЕООД срещу решение № 6903/21.6.2022 г., постановено по гражданско дело № 42567/2021 г. на Софийския районен съд, 36 състав, с което жалбоподателят е осъден да заплати на М. П. С. сумата от 63,77 лева, представляваща недължимо платени суми по Договор за кредит № 470252/24.01.2017 г., ведно със законната лихва върху нея считано от датата на исковата молба – 20.07.2021 г., до окончателното плащане, на основание чл. 55, ал. 1, предл. 1 ЗЗД вр. чл. 23 и чл. 22 ЗПК и чл. 86 ЗЗД, направените по делото разноски в размер на 250,00 лева на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, съразмерно на уважената част от исковата претенция, както и да заплати на адвокат И. П. Н. сумата 300,00 лева за предоставена на ищеца безплатна правна помощ и съдействие по делото, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата, съразмерно на уважената част от исковата претенция.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваното решение е неправилно 1 поради нарушение на материалния закон и необоснованост. Неправилно първоинстанционният съд приел, че сумата, дължима по договора за гаранция, следвало да се включи в общия размер на разходите по кредита.

Първо, сключването на такъв договор не било задължително условия за сключването на договора за кредит. Второ, наличието на такъв договор, респ. на задълженията по него, не били известни на кредитодателя, доколкото били по договор, сключен с трето за спора лице. Поради това и кредитодателят нямал нито задължението, нито правото да включи сумата в ГПР.

Уговорената възнаградителна лихва била в минимален размер. Ето защо моли въззивния съд да отмени изцяло решението на първоинстанционния и да постанови друго, с което да отхвърли изцяло предявения иск. Претендира разноски.

Ответникът по жалбата и ищец по иска М. П. С. счита жалбата за неоснователна, доколкото договорът за кредит бил нищожен на посоченото в решението основание, както и на допълнително посочените във въззивната жалба. Моли въззивния съд да я остави без уважение и да потвърди обжалваното решение.

Съдът, след като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и съобразно чл. 12 ГПК и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на обжалвания съдебен акт, достигна до следните фактически и правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в рамките на законоустановения срок за обжалване по чл. 259, ал. 1 ГПК от легитимирано лице и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което същата е процесуално допустима.

Разгледана по същество въззивната жалба е НЕОСНОВАТЕЛНА.

Съгласно разпоредбата на чл. 55, ал. 1 ЗЗД, който е получил нещо без основание или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. Видно от законовия текст в него са уредени три различни специални фактически състава на неоснователно обогатяване, което е един от източниците на облигационни отношения по българската гражданскоправна система. При първия фактически състав се касае за получаване на имуществена облага при начална липса на правно основание, разбирано като валидно правно задължение. Вторият фактически състав визира получаване на престация с оглед на очаквано в бъдеще основание, което обаче не е могло 2 да бъде осъществено, а третият се отнася до отпаднало с обратна сила основание - в този смисъл и ППВС № 1/1979 г. На връщане в хипотезите на чл. 55, ал. 1 ЗЗД подлежи реално полученото, а не по-малката стойност между обогатяването и обедняването, което важи само при общия фактически състав на неоснователното обогатяване по чл. 59 ЗЗД. Процесната искова претенция се основава на първия фактически състав по чл. 55, ал. 1 ЗЗД.

В тежест на ищеца е да докаже факта на плащане, а в тежест на ответника – че е налице основание за получаването, съответно задържането – сумата, предмет на процесната искова претенция е получена на валидно правно основание.

В чл. 5 от договора за предоставяне на потребителски кредит е уговорено, че кредитът се обезпечава с поръчителство, предоставено от „Ф. банк“ в полза на кредитора. С одобряването на предоставеното обезпечение уговорката, свързана с обезпечението, не може да се отмени - нито от кредитополучателя, нито от поръчителя. Одобряването на обезпечението се извършва чрез одобряването на кредита.

Във връзка с договора за кредит потребителят е сключил и договор за поръчителство, по силата на който гарантът се задължава солидарно с клиента да отговаря спрямо кредитора за изпълнение на всички задължения, произтичащи от договора за потребителски кредит, срещу възнаграждение от 59,15 лева, платима на гаранта.

От извършена служебно справка в Агенция по вписвания – Търговски регистър и на интернет страницата на „Ф. банк“ се установява, че принципал и на двете дружества е М. СЕ, чуждестранно юридическо лице, Държава:

Финландия. Следователно се касае за хипотеза на свързани лица по смисъла на § 1, т. 6 от ДР на ТЗ.

Тази клауза е нищожна поради следните съображения:

При анализ на разпоредбите чл. 114 и чл. 169 от ДФЕС и Хартата на основните права – чл. 38, трябва да се направи извод, че ПЕС изисква висока степен на защита на потребителите в Съюза. Законодателството на Съюза в областта на защитата на потребителите допринася за правилното функциониране на вътрешния пазар и има за цел да гарантира, че отношенията между стопанските субекти и потребителите са справедливи и прозрачни, което като крайна цел подпомага общото благосъстояние на 3 европейските потребители и икономиката на Съюза. Посочените изисквания от правото на ЕС предпоставят, че националният съд има задължение при тълкуване на съответната норма на националното право да я прилага в духа и смисъла на съответното общностно право – вж. решение от 10.04.1984 по делото Von Colson, C-14/83. Съгласно трайната практика на СЕС – вж. т. 20 от решение от 12.07.1990 г., Foster, C-188/89; т. 23 от решение от 14.09.2000 г., Collino и Chiappero, C-343/98; т. 40 от решение от 19.04.2007 г., Farell, C356/05; т. 39 от решение от 24.01.2012 г., Dominguez, C-282/10, националният съд има задължение да тълкува националното законодателство в духа на общностния правен ред. Следователно, за да бъдат осигурени ефективни средства за защита на потребителите и изпълнение на завишения стандарт за това, е необходимо, когато се изследва въпросът за няколко договора, които са сключени със свързани лица и между свързани лица, съдът да изследва релациите в отделните договори не като отделни правоотношения, които са независими едно от друго, а като една обща икономическа дейност, която при кредитирането има лукративна цел – печалба. Тоест, дори при множество правоотношения, когато те са със свързани лица или между такива, трябва на отделните правоотношения да се гледа като на едно правно и икономическо цяло, за да се постигне ефективната защита на потребителя при проверката от страна на съда за спазване на императивните правила на закона и добрите нрави.

Въз основа на изложените от страните фактически обстоятелства, ангажираните доказателства и наличните данни за хипотеза на свързани лица, настоящият въззивен състав приема, че уговореното възнаграждение за предоставеното поръчителство представлява разход по договора за кредит, който следва да бъде включен при изчисляването на годишния процент на разходите като индикатор за общото оскъпяване на договора за кредит – арг. чл. 19, ал. 1 и ал. 2 ЗПК. Този извод следва от дефинитивната разпоредба на § 1, т. 1 ДР ЗПК, според която „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за 4 услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Процесният договор за гаранция е лично обезпечение и разкрива белезите на договор за поръчителство, доколкото съгласието на кредитора да бъде обезпечен е било изрично заявено. По правило договорът за поръчителство е едностранен и безвъзмезден – т.е. по него задължения възникват само за поръчителя. Възможно е обаче договорът да има двустранен и възмезден характер – както е в частност, тъй като кредитополучателят се е задължил да заплаща възнаграждение на поръчителя, като в този случай поръчителството е близко до договора за застраховка.

Същевременно, при цялостния анализ на договора за кредит е видно, че сключването му и получаването на сумата по кредита е било обвързано от предоставяне на обезпечение от страна на кредитополучателя. Ето защо, несъмнено възнаграждението по договора за гаранция следва да се включи в общия размер на ГПР.

Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да се бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни – арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК. В настоящия случай ГПР по договора е около максимално допустимия размер от 49,21 %, а с включената такса е над 200 %. Таксата по договора за гаранция фактически е плащана на кредитодателя, който не доказва да я е предал на поръчителя, и се дължи при условия и срок, при които се дължи обезпеченото вземане. Поради това и с оглед и на хипотезата на свързани лица, несъмнено е, че уговореното възнаграждение има значението на „скрита възнаградителна лихва“, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, а това от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. чл. 19, ал.

5 ЗПК/ и липса на основание за дължимост на това вземане.

Наред с гореизложеното, в т. 90 от решение на СЕС по дело С-377/14 се приема, че, както обаче се посочва по същество в съображения 31 и 43 от Директива 2008/48, от основно значение е потребителят да е получил 5 информация за общия разход по кредита под формата на процент, изчислен съгласно единна математическа формула. Всъщност, от една страна, предоставянето на тази информация допринася за прозрачността на пазара, тъй като позволява на потребителя да сравни офертите за кредит. От друга страна, тя му позволява да прецени обхвата на поетите от него задължения /вж. в този смисъл решение от 4 март 2004 г., Cofinoga, C‑264/02, EU:C:2004:127, т. 26 и определение от 16 ноември 2010 г., Pohotovosť, C‑76/10, EU:C:2010:685, т. 70/. Съображения в същия смисъл са изложени и в решение по дело С-42/15. От анализа им следва, че целта на изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК е да гарантира възможността потребителят на финансови услуги: 1/ да може да сравни процента на разходите по кредитите на отделните институции като общ сбор; 2/ да може да сравни условията на отделните кредитни институции, като има данни какви задължения се включват в посочения от кредитора ГПР за всеки конкретен договор за кредит. Именно затова законодателят изисква в договора да е подробно разписан начинът на формиране. В противен случай за средния потребител би било невъзможно обективно да сравни условията, предлагани от различните институции, респ. да вземе информирано решение услугите на коя да избере.