Определение № 1522 от 21.10.2026, Окръжен съд - Благоевград

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1522 гр. Благоевград, 21.10.2026 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ТРЕТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Надя Узунова

Членове:

Гюлфие Яхова

Татяна Д. Б. като разгледа докладваното от Татяна Д. Б. Въззивно гражданско дело № 20261200501260 по описа за 2026 година

Производството по делото е образувано по въззивна жалба с вх.№ 19486/05.08.2026 г., подадена от Б. В. И., ЕГН **********, адрес: с. Е., общ.

Благоевград, с адрес за призоваване: гр. Благоевград, ул. „***“ № 25, ет. 1, чрез адв. Й. С., срещу Решение № 468/24.06.2026 г., постановено по гр.д.№ 1206/2024 г. по описа на Районен съд – Благоевград.

Въззивната жалба е подадена в срок, от надлежна страна и против подлежащ на обжалване съдебен акт.

Същата отговаря на изискванията за редовност по чл. 260 и чл. 261 от ГПК.

Във въззивната жалба са изложени доводи за неправилност и необоснованост на първоинстанционното решение. Сочи се като безспорно установено по делото, че страните са бивши съпрузи, а бракът им е прекратен с Решение № 8564/16.09.2019 г. по гр. д. № 2360/2019 г. на Районен съд – Благоевград, както и че на 06.11.2018 г. И. Ц. е сключил договор за кредит с „Банка ДСК“ ЕАД за 35 000 лв., на 26.07.2019 г. е сключил нов договор за кредит за 43 000 лв., усвоен на 29.07.2019 г. като с втория кредит е погасено задължение по кредита от 2018 г. Ищецът е признал, че 8000 лв. от втория кредит са използвани за негови лични нужди и с протоколно определение № 570/24.03.2026 г. искът е намален от 22 949,33 лв. на 18 893,89 лв., след приспадане на признатите 8000 лв. лични разходи. Изтъква се, че първоинстанционният съд неправилно е приложил законовата презумпция за солидарност по чл. 32, ал. 2 СК, без да съобрази, че към момента на сключване на втория договор за кредит от 26.07.2019 г. с „Банка ДСК“ ЕАД, страните са били в трайна фактическа раздяла, което обстоятелство било установено от свидетелските показания на св. В. И.ов и обясненията на ответницата по чл.

176 ГПК, които съдът необосновано не е кредитирал. Твърди се, че РС е 1 формирал погрешния си извод за момента на фактическото раздяла (юли 2019 г.) при едностранчива и неправилна преценка на свидетелските показани.

Сочи, че съгласно Решение № 293/19.11.2013 г. на ВКС, фактическата раздяла се установява чрез трайно прекъсване на общността на живот, а не чрез случайни впечатления. Сочи като неправилен извода на РС, че щом кредитът от 06.11.2018 г. е изтеглен по време на брака, а впоследствие рефинансиран с кредит от 26.07.2019 г., ответницата е солидарно задължена за половината от платеното от ищеца. Излага, че съгласно трайната практика на ВКС, задължение, поето еднолично от единия съпруг след фактическата раздяла има личен характер и не ангажира отговорността на другия. Твърди се, че ищецът не е доказал задължението му по чл. 154, ал. 1 ГПК, че средствата от този кредит са използвани за погасяване на стари, общи задължения, възникнали преди раздялата между съпрузите. Сочи като неправилен и изводът на РС, че след като искът е намален, и от главницата са приспаднати 8000 лв., остатъкът следва да бъде третиран като семеен. В тази връзка сочи, че намаляването на иска с признатите 8000 лв. означава единствено, че ищецът признава смесения характер на кредита от 2019 г. - частично личен, частично твърдяно семеен, което признание не освобождава ищеца от задължението да докаже семейния характер на останалата част. РС е възприел краен размер 37 787,78 лв., без да анализира как личната част от 8000 лв. влияе върху главницата, върху договорните лихви, върху таксите, върху остатъчното задължение към 31.12.2020 г. и как се отнася към рефинансирането с кредита от 2020 г. Твърди се, че в кориците на делото няма банкови или разходооправдателни доказателства за разходването на 30 900 лв.

По делото се доказва само теглена на сумата в размер на 30 900 лв., но не и последващо разходване на сумата за къщата. Твърди се, че по делото липсват фактури за сумата 30 900 лв., включително и други, каквито и да е документи за конкретни плащания към мебелист, магазини, майстори или доставчици.

Сочи се, че от съдебно-счетоводната експертиза се установява, че част от кредита от 06.11.2018 г. е използвана за погасяване на стари кредити, за които не са представени писмени доказателства, поради което съдът не е имал основание да приема, че погасените по тях суми са общо семейно задължение.

Сочи се, че ВКС в постоянната си практика приема, че когато част от кредита е използвана за погасяване на лични задължения на ищеца по предходни кредити, тази част не следва да се счита за използвана за задоволяване на нужди на семейството и отговорността за погасяването й не е обща. В тази връзка навежда, че сумите 3569,67 лв. и 295,13 лв., както и лихвите и таксите върху тях, не могат да бъдат включени в общия семеен дълг без доказване на семейното предназначение на старите кредити.

Според жалбоподателката първоинстанционният съд е използвал фактическата раздяла само в полза на ищеца - за да приеме, че платеното след раздялата е лично негово и поражда регрес, но не е приложил същата фактическа раздяла при преценката дали кредитът от 26.07.2019 г., изтеглен именно в периода на раздялата, е бил за семейни нужди. В тази връзка 2 поддържа вътрешно противоречие в мотивите.

Твърди се, че е налице неправлино разпределение на доказателствената тежест и необоснованост на изводите за разходване на средствата. Поддържа се, че РС неправилно е приел че ищецът е доказал семейният характер на разходите без ищецът да е провел пълно и главно доказване за какво конкретно са разходвани кредитните средства /чл. 154 от ГПК /. Твърди се, че от заключението на ССЕ е видно, че от първия кредит са изтеглени 30 900 лв. в брой, а от втория - около 5 000 лв. в брой, за които липсва каквото и да е писмено доказателство (фактури, разписки, договори), удостоверяващо влагането им в ремонт и обзавеждане на имота в с. Е.. В противоречие с практиката на ВКС /Решение № 60266 от 23.12.2021 г./, съдът не е изискал от ищеца да докаже конкретното разходване на значителни суми, изтеглени в брой, а се е позовал на обща презумпция. Когато съпругът-кредитополучател не индивидуализира разходите, се приема, че сумата е останала у него и във вътрешните отношения съпрузите не дължат поравно, т.е не поражда солидарна отговорност.

Поддържа се, че като е приел иска за основателен само въз основа на общи и предположителни свидетелски показания, съдът е нарушил този принцип и е постановил необоснован акт. Отделно от това ищецът сам признава, че 8000, лв са използвани за лични нужди/ферма за овце/, което допълнително поставя под съмнение семейният характер на целият заем.

Поддържа се и че изводите на съда относно характера на рефинансирането, като не е съобразил правните последици на рефинансирането, са неправилни. В тази връзка сочи, че с втория кредит от 26.07.2019 г. е погасен първият. Сочи, че съгласно трайната съдебна практика, когато едни и същи солидарни длъжници погасяват стар солидарен дълг с нов, също солидарен, във вътрешните им отношения не възниква регресно право по чл. 127, ал. 2 ЗЗД за стария дълг.

Навежда се, че първоинстанционният съд е формирал изводите при непълно и избирателно обсъждане на доказателствата, като изцяло е игнорирал ключови писмени доказателства - банковото извлечение от 27.08.2019 г. /л. 42 от делото/, установяващо преводи от ищеца към ответницата с изрични основания: „издръжка на сина ни“ и „курс по английски на детето“. Твърди се още, че РС не е обсъдил представените от ответницата писмени доказателства за алтернативно финансиране на ремонта - договор за кредит на баща й - В. И.ов, в размер на 10 000 лв., изтеглен целево за ремонта, както и нейни стокови кредити за обзавеждане, за които са представени доказателства по делото. Твърди се още, че при постановяване на решението, РС е приложил избирателно практиката относно презумпцията за семейни нужди, според която при парично задължение, поето от единия съпруг по време на брака и при конкретни твърдения за семейна употреба, оспорващият съпруг следва да докаже, че нуждата не е семейна. Твърди се също, че РС не е обсъдил допълнителната съдебно-счетоводна експертиза, по 3 която вещото лице е изготвило вариант, при който преизчислената главница е 23 135,20 лв., а дължимата сума е 24 167,63 лв., и който вариант съответства именно на възраженията на ответницата, тъй като 8000 лв. са признати лични разходи на ищеца, 3569,67 лв. и 295,13 лв. са стари кредити, недоказани като семейни и лихвите и таксите върху тези части не следва да се прехвърлят върху ответницата. Твърди се, че в атакуваното решение се сочи, че по допълнителната експертиза дължимата сума върху преизчислена главница 35 000 лв. е 37 537,78 лв., но в диспозитива е присъдена половината от 37 787,78 лв., която разлика от 250 лв. не е обяснена. Оспорва се като неправилно определена дължимата от ответницата сума в размер от 18 893,89 лв., тъй като същата включва части от кредита, за които няма доказателства за семейно предназначение, стари кредити, за които не е установено да са семейни, лихви и такси върху лични или недоказани части както и суми, изтеглени в брой, без доказателства за конкретно семейно разходване.

С въззивната жалба се иска атакуваното решение да бъде отменено и да се постанови друго, с което да се отхвърли изцяло предявения иск.

Претендират се сторените разноски пред двете инстанции.

Препис от въззивната жалба е връчен на ответната страна и в предвидения по чл. 263, ал. 1 от ГПК двуседмичен срок за отговор е депозиран такъв.

В отговора въззиваемата страна оспорва жалбата като неоснователна.

Сочи се, че в тежест на оспорващия съпруг е да докаже, че удовлетворената нужда не е семейна, включително при предявен иск срещу двамата съпрузи.

Ако той не направи това, следва да се приеме, че сумата е разходвана за семейни нужди, с оглед на което и двамата съпрузи имат качеството длъжници.

Сочи се като правилен изводът на РС, че доказателствата безспорно установяват предпоставките за уважаване на предявеният иск. По въпроса за начина, по който съдът следва да извърши преценка досежно момента на настъпване на фактическата раздяла сочи съдебна практика, в която е прието, че фактическата раздяла се изразява в прекъсване на емоционалните и духовни отношения между съпрузите, както и на икономическите отношения, свързани с полагането на общи усилия за задоволяване нуждите на семейството и осигуряване на неговото благополучие, т.е. съвместния общ стремеж на двамата съпрузи за осигуряване на средства за издръжка и просперитет на семейството. Сочи се, че в решението е прието и че при извършването на преценка досежно момента на настъпването на фактическата раздяла между съпрузите, съдът следва да вземе предвид фактите и обстоятелствата, които имат значение за наличието на емоционални, духовни и икономически отношения между лицата в качеството им на съпрузи. Тази преценка следва да се основава на показанията на свидетелите, които имат преки и непосредствени впечатления от отношенията между съпрузите през изследвания период, свързани със семейството, а не на показанията на 4 свидетели, които възпроизвеждат информация, която са получили от една от спорещите страни. Твърди се, че по делото не е доказана налична фактическа раздяла на страните за посочения от ответницата период от 2017-2018 г.

В тази връзка се сочи, че гласните доказателства опровергават твърденията на ответницата за съществуваща фактическа раздяла на страните много преди прекратяване на брака им. Сочи се като правилно приетото от РС, че твърдяната преди развода фактическа раздяла се явява недоказана, а спорните кредити се явяват получени по време на брака и на съвместното съжителство на страните, което налага прилагане на презумпцията на чл. 127 СК по отношение на тях, в какъвто смисъл правилно се е произнесъл РС.

Оспорват се като неоснователни възраженията във въззивната жалба, че липсвали доказателства кредитът от 2019 г. за какво е използван, включително, че е за общи на страните нужди. В тази връзка се сочи, че от писмените доказателства и ССчЕ по делото се установява, че по време на брака на страните, на името на ищеца са изтеглени няколко кредита: на 06.11.2018 г. е изтеглена сума в размер на 35 000 лв.; на 26.07.2019 г. е изтеглен нов кредит, с който е рефинансиран предходния, като използваната от същия сума за общи нужди е в размер на 35 000 лв. Твърди се, че посочените кредити са изтеглени по време на брака на страните, като в исковата молба е посочено и за какво са използвани средствата от първия от тях. Оспорват се възраженията, че доказването на семейните нужди е в тежест на ищеца, тъй като същите не почиват нито на съдебната практика, нито на разпределената от първата инстанция доказателствена тежест. Поддържа се, че в тежест на ответника по иска е да опровергае покрИ.ето на семейни нужди с изтеглени по време на брака кредити, каквито доказателства не са ангажирани. Сочи се, че след като вторият кредит на практика погасява първия, който също е изтеглен по време на брака на страните и за който важи презумпцията на чл. 127 СК, то плащането по него отново касае семейните нужди на страните, още повече че получаването му също е по време на брака на страните. Поради това за заплащане на сумите по този кредит, ищеца и ответника отново носят солидарна отговорност, до какъвто правилен извод е достигнал и РС в атакуваното решение. Вторият кредит от 2019 г, който погасява семейните средства, получени по първия от 2018 г, е погасен изцяло както с текущи вноски по погасителен план, направени вече след фактическата раздяла на страните - след м. 08.2019 г насетне, така и с рефинансирането им чрез трети кредит от 11.12.2020 г. Доколкото плащанията по него са правени само от ищеца, то половината от общата им стойност правилно е присъдена в тежест на ответника по иска. Поддържа се, че задължението от 29.07.2019 г, с което е рефинансиран и погасен кредит от 06.11.2018 г., с който са покрити нужди на семейството /за довършителни работи, закупуване и монтаж на мебели и техника/, то същото на практика погасява окончателно всички кредити, получени по време на брака на страните и преди фактическата им раздяла.