Решение № 948 от 12.03.2026, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 948 гр. Варна, 12.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 21 СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Станислав М. Ангелов при участието на секретаря Боряна Д. Митова като разгледа докладваното от Станислав М. Ангелов Гражданско дело № 20253110112539 по описа за 2025 година за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявени от К. Н. С., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, чрез процесуален представител адв. М. М., срещу „Л.” ООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление в *** обективно съединени искове:

1. За прогласяване на Договор за потребителски кредит № 214915 от 24.05.2025 г., сключен между „Л.” ООД, ЕИК *** и К. Н. С., ЕГН **********, за нищожен, поради противоречие със закона, на основание чл. 26, ал.1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22, във връзка с чл. 11, от ЗПК, и чл. 19, ал. 4 ЗПК.

2. Предявен в условията на евентуалност по отношение на горния иск, иск с правно основание чл. 26, ал. 1 предл. трето от ЗЗД, за прогласяване нищожността на клаузата на чл. 27 от Договор за потребителски кредит № 214915 от 24.05.2025 г., сключен между „Л.” ООД, ЕИК *** и К. Н. С., ЕГН **********, предвиждаща заплащането на неустойка, поради противоречието и с добрите нрави.

3. За осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 232.00 евро /453,76 лева/, представляваща платена без основание сума по нищожен договор за потребителски кредит № 214915 от 24.05.2025 г., сключен между „Л.” ООД, ЕИК *** и К. Н. С., ЕГН **********, с която сума ответникът се е обогатил неоснователно по чл.

55, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, ведно със законната лихва върху горната сума, считано от датата на подаване на исковата молба в съда - 02.12.2025 г.до окончателното заплащане на сумата.

В исковата си молба ищецът К. Н. С. заявява, че на 24.05.2025 г., е сключил Договор за потребителски кредит № 214915/24.05.2025 г. по силата на който „Л.“ ООД в качеството на 1 кредитодател му е предоставило паричен заем в размер на 300,00 лв. при фиксиран ГЛП от 36.00 %, ГПР от 42.58 % и срок на издължаване - 30 дни. Съгласно погасителния план е следвало да внесе една вноска в размер на 414 лв., като сумата включвала главница и лихва.

В чл.27 ал.1 от договора е предвидено, че ако потребителят не предостави обезпечение дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска. В тази връзка на ищеца е начислена неустойка в общ размер на 105 лева, добавена към дължимата главница и лихва. Поради забава в плащанията на ищеца са начислени и допълнителни суми от 339.76 лева. Ищецът на 26.07.2025г. е заплатил сумата от 300 лева, на 21.08.2025г. е заплатил и сумата от 453.76 лева. Или общо заплатената сума е в размер на 753.76 лева. Твърди, че ГПР по скрит начин е увеличен, тъй като в него не е била включена дължимата неустойка. Сочи, че в случая липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти точно са включени в него и как се формира същия, като по този начин потребителят се поставя в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт. Поддържа, че посочения ГПР е 42.58 %, ГЛП е 36.00 %, но от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Твърди, че в ГПР следва да са включени всички разходи, които ще извърши потребителя и които са пряко свързани с кредитното правоотношение. Счита, че при включване на неустойката в ГПР, ще налице нарушение на разпоредбата на чл.19, ал.4 от ЗПК - ГПР ще е по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута определена с ПМС№426/2014г. Наред с това посочването в кредитния договор на размер на ГПР, който не е реално прилагания в отношенията между страните представлява заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл.68д, ал.1 и ал.2 ,т.1 от Закона за защита на потребителите.

По отношение на евентуалния иск за нищожност на клаузата за неустойка счита, че поради накърняването на принципа на „добрите нрави" по смисъла на чл. 26, ал.1, пр. 3 от ЗЗД се достига до значителна нееквивалентност на насрещните престации по договорното съглашение, тъй като неустойката е необосновано висока. Неустойката по съществото си е добавък към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Счита, че целта на неустойката е неоснователно да обогати кредитодателя за сметка на кредитополучателя.

Ищецът счита, че „Л.“ ООД му дължи сумата в размер на 453.76 лева, представляваща недължимо платена сума по недействителен Договор за кредит № 214915/24.05.2025г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба в съда.

В срока по чл. 131, ал. 1 от ГПК е постъпил писмен отговор от ответника „Л.“ ООД, чрез процесуален представител адв. Х. М., в който се изразява становище за недопустимост, поради липса на правен интерес за водене на делото, тъй като договорът за кредит е напълно погасен, в условията на евентуалност за неоснователност на предявените искове. Твърди се, че договорът е валидно сключен при спазване на всички изисквания на ЗПК и Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР). Потребителят бил подробно информиран чрез Стандартен европейски формуляр (СЕФ) за всички условия на кредита, включително за неустойката, преди сключването на договора. Ответникът поддържа, че неустойката не следва да се включва в ГПР, тъй като се дължи само при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение след сключване на договора, т.е. не е известен разход към момента на сключването. Посочва се, че ГПР не надхвърля законовия лимит към датата на сключване. Твърди, че неустойката е индивидуално договорена, ясно описана в договора и погасителния план, като потребителят е имал възможност да упражни право на отказ в 14-дневен срок или да предостави обезпечение и по този начин да избегне начисляването й.

В открито съдебно заседание пред РС-Варна, ищецът К. Н. С., редовно призован не се явява, не се представлява. Постъпила е молба входящ № 15419/25.02.2026 г. подадена от К.

Н. С., чрез процесуален представител адв. М. М., с която заявява, че поддържа предявените 2 искове. Претендират се разноски.

В открито съдебно заседание пред РС-Варна, ответникът „Л.“ ООД, редовно призован не се явява негов представител, не се представлява. Постъпила е молба входящ № 14898/23.02.2026 г. подадена от „Л.“ ООД, чрез процесуален представител адв. Х. М., с която заявява, че оспорва предявените искове. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на преоцесуалния представител на ищеца.

След съвкупна преценка на доказателствата по делото, съдът приема за установено от фактическа страна следното:

От договор за потребителски кредит № 214915/24.05.2025 г. става видно, че „Л.“ ООД в качеството на кредитодател е предоставило на К. Н. С., ЕГН **********, в качеството на кредитополучател – потребител, паричен заем в размер на 300,00 лв. при фиксиран годишен лихвен процент по кредита от 36.00 %, ГПР от 42.58 % и срок на издължаване - 30 дни и общо дължима сума в размер на 309 лева. В договора, страните са уговорили задълженията по кредита да бъдат обезпечени с поръчител или банкова гаранция, което обезпечение следва да бъде осигурено от кредитополучателя в срок от 3 дни от сключването на договора.

В чл.27 ал.1 от договора е предвидено, че ако потребителят не предостави обезпечение дължи на кредитора неустойка в размер на 0.9 % от стойността на усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено договореното обезпечение. Неустойката се заплаща периодично заедно с всяка погасителна вноска.

От представения погасителен план става видно, че К. Н. С. дължи една вноска в размер на 414 лв., като сумата включвала главница – 300 лева; месечна лихва в размер на 9 лева и неустойка в размер на 105 лева.

Представени са два броя разписки за извършени от К. Н. С. в полза на „Л.“ ООД плащания – в размер на 300 лева и в размер на 453,76 лева.

От представена справка за извършени от К. Н. С. към „Л.“ ООД плащания по кредита става видно, че ищецът е заплатил общо сумата в размер на 385,39 евро, с равностойност 753,78 лева.

Въз основа на така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните правни изводи:

Съгласно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, нищожни са договорите, които противоречат на закона или го заобикалят, както и договорите, които накърняват добрите нрави, включително и договорите върху неоткрити наследства.

В ЗПК са уредени изискванията към договора за потребителски кредит, включително когато е сключен чрез посредник, както и към рекламата на този вид договор; изискванията към преддоговорната информация и начина на изчисляване на годишния процент на разходите при договора; правото на потребителите на отказ от сключения договор за потребителски кредит, както и на предсрочно погасяване на задълженията; правото на достъп до извънсъдебни процедури за разрешаване на спорове във връзка с договор за потребителски кредит.

Договорът за потребителски кредит, е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия период на тяхното предоставяне. Страни по договора за потребителски кредит са потребителят и кредиторът.

Потребител е всяко физическо лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко физическо или юридическо лице, което предоставя или обещава да предостави потребителски кредит в рамките на своята професионална или търговска дейност.

3

В чл. 19 от ЗПК е посочено, че годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в евро и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни. При плащания по договори, съдържащи клаузи, които са обявени за нищожни по ал. 5, надвзетите средства над прага по ал. 4 се удържат при последващи плащания по кредита.

Настоящият съдебен състав, намира, че процесният договор за кредит представлява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК и спрямо правоотношението приложение намират нормите на специалния закон, а по аргумент от чл.

24 от ЗПК - и уредбата на неравноправните клаузи в потребителските договори. Проверката за платежоспособността на длъжника предхожда сключването на договора. Като икономически по-силна страна в правоотношението, кредиторът, който по занятие извършва дейност по кредитиране, разполага с редица правомощия за събиране на информация за финансовото състояние на длъжника и възможностите му за бъдещо изпълнение /арг. от чл.

16 от ЗПК/, като след анализ на данните има възможност да прецени дали да сключи договора или да откаже предоставянето на кредита /чл. 18 от ЗПК/.

В случая, осигуряването на обезпечение не е предварително условие за сключване на договора, т. е. кредиторът изначално е преценил длъжника като платежоспособен и му е предоставил кредита. Последващото поставяне на изискване за даване на обезпечение представлява неоправдано прехвърля на риска от лошата преценка на кредитора в тежест на длъжника. Съдът счита, че неустойката излиза извън присъщите й функции - да обезпечава, обезщетява и санкционира в случай на неизпълнение, което е основание за нейната нищожност. В случая, доколкото неустойката е предвидена за заплащане, без да се намира в отношение с изпълнението или неизпълнението на главното задължение на кредитополучателя да върне заетата сума, то следва да се приеме, че същата представлява добавка към възнаградителната лихва, респ. е част от чистата печалбата на кредитодателя.