Определение № 1182 от 13.03.2025, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1182 гр. София, 13.03.2025 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 4-ТО ГО 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на седемнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мими Фурнаджиева

Членове:

Велислав Павков

Борис Д. Илиев като разгледа докладваното от Борис Д. Илиев Касационно гражданско дело № 20248002103294 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба на И. Х. А., чрез процесуален представител адвокат М. И., против решение № 558 от 16.05.2024 г. по в. гр. д. № 3296/2023 г. на Софийски апелативен съд, ГО, 14 с-в. С него, след частична отмяна на обжалваната осъдителна част на решение № 5533 от 31.10.2023 г. по гр. д. № 9369/2022 г. на СГС, I-во ГО, 3 с-в, е бил отхвърлен предявеният от касатора против Прокуратурата на Република България иск за заплащане на разликата над 15 000 лева до 70 000 лева (присъдени от първата инстанция), представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № 11-048/1999 г. на ВОП – София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.09.2022 г. до окончателното изплащане и първоинстанционното решение е било потвърдено в останалата обжалвана част.

Първоинстанционното решение е влязло в сила като необжалвано в частта, с която искът за неимуществени вреди е бил отхвърлен за разликата над 70 000 лева до пълния предявен размер от 100 000 лева.

Ответникът - Прокуратура на Република България (ПРБ) не е обжалвал въззивното решение в потвърдителната част, с която като краен резултат претенцията за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди е била уважена до 15 000 лева, поради което в тази част е влязло в сила.

Касаторът твърди, че обжалваното въззивно решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Излага доводи, че въззивният съд не е обсъдил всички обективно съществуващи и установени по делото обстоятелства, които имат значение за определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди от нарушаване правото му по чл. 2б ЗОДОВ, не се е съобразил със съдебната практика в сходни хипотези и доводите му. Така въззивният съд неправилно е приложил принципа за справедливост чл. 52 от ЗЗД и е достигнал до необоснован, декларативен извод, че присъденото от първата инстанция обезщетение следва да бъде намалено до 15 000 лева. Иска отмяна на решението в частта, с която исковата му претенция 1 е бил отхвърлена за разликата над 15 000 лева до 70 000 лева и уважаването в пълния претендиран размер от 100 000 лева, ведно със законната лихва от предявяване на исковата претенция до окончателното изплащане. Претендира присъждане на разноски за всички инстанции.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поддържа наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, като формулира следните правни въпроси, за които твърди, че са решени в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления, както и в противоречие с практиката на ВКС:

1. По въпроса за прилагане на критерия за справедливост в чл. 52 ЗЗД и процесуалните задължения на съда да обсъди конкретните обстоятелства от значение за определянето на обезщетението по размер, указани в ППВС № 4/68 г., включително за случай, при който въззивният съд не възприема определеното на първа инстанция обезщетение за неимуществени вреди за справедливо и го намалява?

2. Когато формира извод за прекомерност по отношение на присъдения от първата инстанция размер на обезщетението за неимуществени вреди и определи по-нисък размер, следва ли въззивният съд да мотивира и обоснове този свой извод въз основа на конкретните обстоятелства по делото, за да се спази критерият за справедливост по чл. 52 от ЗЗД? По тези два въпроса касаторът твърди несъответствие с ППВС № 4/23.12.1968 г., решение № 215 от 18.11.2014 г. на ВКС по гр. д. № 1287/2014 г., III г. о., ГК, решение № 50087 от 11.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3431/2022 г., III г. о., ГК.

3. По въпроса във връзка с прилагане на критерия за справедливост по чл. 52 от ЗЗД и разрешаването на сходни случаи.

4. По въпроса за изискването, заложено в принципа на справедливост по чл. 52 от ЗЗД, сходни случаи да се разрешават по сходен/идентичен начин. За третия и четвъртия въпрос поддържа противоречие с т. II от ППВС № 4/68 г., решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г.о., решение № 126/28.10.2020 год. по гр. д. № 4374/2019 год. на ВКС, III г. о., решение № 214/08.01.2019 г. по гр. д. № 3921/2017 год. на ВКС, IV г. о.

5. Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник? Сочи решения № 72 от 01.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4037/2021 г., III г.о.; № 50280 от 11.09.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4210/2021 г., IV г.о., № 50062 от 2.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1080/2022 г., IV г.о., № 117 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1194/2023 г., III г.о., решение № 283 от 09.05.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1838/2023 г., IV г.о.; № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г.о., № 214/18 г. на ВКС по г. д. № 3921/17 г., IV г.о.; № 240/4.01.17 г. на ВКС по г.д. № 1117/16 г., III г.о; № 126/28.10.2020 г. на ВКС по гр. д. № 4374/2019 год., III г. о.

6. За релевантните обстоятелства, които следва да бъдат обсъдени от съда при определяне на обезщетението за неимуществени вреди от констатирано нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок?

7. За задължението на съда, при определяне размер на обезщетението за неимуществени вреди от нарушаване правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок, да съобрази всички конкретно обективно съществуващи обстоятелства от значение за критерия „справедливост“? – Позовава се на ППВС № 4/1968 г., решения № 60242 от 13.01.2022 г. на ВКС по гр. д. № 339/2021 г., III г. о., № 62 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4227/2022 г., III г.о., № 407 по гр.д.№ 1273/2009 г. на III г.о., № 394 по гр. д. № 1520/2011 г. на III г.о., № 391 по гр. д. № 201/2011 г. на III г.о., № 395 по гр. д. № 159/2011 г. на III г.о., № 3 по гр. д. № 637/2011 г. на III г.о, № 51 по гр. д. № 465/2011 г. на IV г.о.; № 126/2020 г. по гр. д. № 4374/2019 г. на ВКС, III г. о., № 214/2019 г. по гр. д.

№ 3921/2017 г. на ВКС, IV г. о.; № 272 от 27.01.2020 г. на ВКС по гр. д. № 924/2019 г., IV г. о., ГК, № 222 от 15.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 120/2020 г., IV г. о., ГК; № 320 от 2

27.12.2016 г. на ВКС по гр. д. № 2403/2016 г., IV г. о., ГК, № 306 от 22.10.2019 г. по гр. д. № 4482/2017 г., IV г. о., ГК, като в Приложение № 1 към изложението цитира допълнителна практика, обективирана в определения на ВКС по чл. 288 ГПК и решения по чл. 290 ГПК.

8. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си своевременно въведените от страните доводи и възражения, относими към предмета на спора, фактите, на които се основават мотивите му, както и да направи съвкупна преценка по доказателствата? – Твърди противоречие с ТР № 1/9.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК;

ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. дело № 1/2000 г. на ВКС, ОСГК, решения № 43/04.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 2597/2021 г., IV г.о.; № 60268/25.03.2022 г. на ВКС по гр.д. № 391/2021 г., III г.о.; № 211/21.01.2021 г. на ВКС по гр. д. № 64/2020 г., IV г.о., ГК; № 21/26.02.2021 г. на ВКС по гр. д. № 2029/2020 г., I г.о., ГК; № 194/11.01.2021 на ВКС, по гр.д. № 4488/2019, IV г.о.; № 65 от 30.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 183/2018 г., II т. о.; № 72 от 25.06.2018 г. на ВКС по гр.д. № 1934/2017 г., IV г.о., ГК, № 108/ 25.06.2020 г. по гр. д. № 1538/ 2019 г., IV г.о. на ВКС.

С молба от 07.02.2025 г., преди разглеждане на делото в закрито заседание, във връзка с третия, четвъртия и петия въпрос от изложението, касаторът се позовава повторно на решение № 50062 от 22.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1194/2023 г., III г. о., ГК (номерът е посочен погрешно, вместо правилния – 117) и решение № 338 от 10.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3020/2023 г., III г.о., ГК, като допълнително сочи решение № 506 от 30.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4306/2023 г., IV г. о., ГК и решение № 667 от 08.11.2024 г. на ВКС по гр. д.

№ 4616/2023 г., IV г.о., ГК, постановени след подаване на касационната жалба.

Насрещната страна – Прокуратура на Република България не е подала писмен отговор.

За да се произнесе по допускането на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение, съобрази следното:

С първоинстанционното решение № 5533 от 31.10.2023 г. по гр. д. № 9369/2022 г. на -во

СГС, I ГО, 3 с-в, ПРБ е била осъдена да заплати на И. А., на основание чл. 2б ЗОДОВ, сумата от 70 000 лева - обезщетение за претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на разглеждане и приключване в разумен срок на сл. дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП № 11-048/1999 г. по описа на ВОП - София, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 07.09.2022 г. до окончателното изплащане и сторените разноски – държавна такса от 7 лева. В останалата част, за разликата до 100 000 лева, искът е бил отхвърлен.

Въззивното производство, по което е постановено обжалваното решение, е било образувано по въззивна жалба на ответника – ПРБ срещу частта от решението, с която искът е бил уважен за сумата от 70 000 лева. Ищецът не е подал въззивна жалба срещу отхвърлителната част, с която искът му е бил отхвърлен за разликата над 70000 лв. до 100000 лв., нито насрещна въззивна жалба, поради което в тази част първоинстанционното решение е влязло в сила. Ето защо касационната жалба е процесуално недопустима в частта, с която се иска уважаване на исковата претенция за размера над 70 000 лева до пълния претендиран размер от 100 000 лева и следва да бъде оставена без разглеждане.

В останалата част, с която се обжалва отхвърлянето на иска за разликата над 15 000 лева до 70 000 лева, касационната жалба е допустима - подадена в срока по чл. 283 ГПК, от процесуално легитимирана страна и срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение.

За да отмени частично първоинстанционното решение в обжалваната част и като краен резултат да уважи исковата претенция за 15 000 лева, въззивният съд е установил от фактическа страна, че ищецът е от кръга на лицата, пострадали от престъплението по чл.

387 НК- злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода 1984-1989 г., което е предмет на разследването по сл. дело № 1/1991 3 г. на Прокуратура на Въоръжените сили (т.нар. дело за „Възродителния процес“). За безспорно е приел, че той е бил задържан и лишен от свобода, а впоследствие и принудително заселен в с. Брусарци, област Монтана, в каквато връзка са и показанията на разпитаната пред първата инстанция като свидетел Е. И. – дъщеря на ищеца, чиито показания въззивният съд е кредитирал. На 30.01.1991 г. е било образувано досъдебно производство по сл. дело № 1/1991 г. на Прокуратура на Въоръжените сили (т.нар. дело за „Възродителния процес“). По делото са били изготвяни и внасяни в съда няколко обвинителни акта, то е променяло подсъдността си, привличани са нови обвиняеми, преписката е била връщана за допълнително разследване, производството е било спирано и възобновявано, а разследването – продължавано. Разпитани са били над 360 свидетели, извършвани са процесуални действия по делегация (разпит на свидетели), за което е изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни са и съдебни поръчки. След 01.01.2018 г. са били образувани 94 дела в СГС за ускоряване на сл. д. № 1/1991 г., ДП № 11-048/1999 г. на ВОП София и са били издадени 78 определения, с които са определени мерки по чл. 369 НПК. С искане от 19.03.2018 г. ищецът, заедно с още пострадали лица, изрично е поискал от Софийския военен съд да бъде ускорено наказателното производство по ДП № 11-048 от 1999 г. на ВОП.С постановление на ВОП София от 31.05.2022 г., потвърдено с определение от 20.06.2022 г. по ч.н.д. № 2337/2022 г. на СГС, НО, 9-ти с-в, наказателното производство по ДП № 11-48/1999 г. на ВОП - София е било прекратено, но същите са били отменени с определение № 1223/12.12.2022 г. по ч.н.д.