Решение № 262950 от 14.09.2022, Софийски градски съд

Р Е Ш Е Н И Е

№... гр. София, 14.09.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV "Б" въззивен състав, в публично съдебно заседание на девети юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: СТАНИМИРА ИВАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: РАЙНА МАРТИНОВА

Младши съдия БОЖИДАР СТАЕВСКИ при участието на секретаря Анелия Груева, разгледа докладваното от мл. съдия Божидар Стаевски въззивно гражданско дело № 2276 по описа на съда за 2019 г. и взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С решение № 498738/01.10.2018г. по гр.д. №

3952/2018г. по описа на Софийски районен съд 61 състав е признато за установено по искове предявени от „Т.С.“

ЕАД, *** срещу М.А.Д., ЕГН **********, адрес ***, предявени по реда на чл. 422, ал.1 от ГПК с правно основание чл. 79, ал.1 от ЗЗД вр. с чл. 149 от ЗЕ, че ответницата дължи сумата от 2318,33 лв., представляваща цена на топлинна енергия за топлоснабден имот апартамент 65, находящ се на адрес гр. София жк. „****“ с абонатен номер 079904 за периода 01.05.2014г. – 30.04.2017г., ведно със законната лихва считано от 16.11.2017г. до окончателното изплащане на сумата за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410, ал.1 от ГПК от 21.11.2017г. по ч.гр.д. № 81195/2017г. по описа на СРС 61 състав. С решението са отхвърлени исковете на „Т.С.“ ЕАД по чл. 86 от ЗЗД за сумата от 186,05 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода 16.09.2015г. – 07.11.2017г. С решението е разпределена отговорността за разноски.

Решението е постановено при участието на третото лице помагач „Т.с.“ ЕООД.

Срещу решението в частта му, в която са уважени предявените искове, е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК въззивна жалба от М.А.Д., чрез адв. Д.С.. Процесуалният представител на жалбоподателката поддържа, че неправилно първоинстанционният съд бил приел, че процесната заповед за изпълнение на парично задължение по чл.

410 ГПК е валидна и исковете са допустими. Заповедта била противоречала на чл. 411, ал. 2, т. 2 ГПК. Съгласно практика на ЕС, заповедта по чл. 410 ГПК била издадена при липса на компетентност, тъй като не било приложено Общностното право.

. Същата била издадена и при условията на чл. 22, ал. 1, т. 1 и/или т. 6 ГПК. Общите условия на ищеца не били нормативен акт. Нарушени бил и чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България; чл. 8 ЗЗД; чл. 298 от ТЗ и чл. 16 от ЗЗД /липсвал валиден правен документ (договор), а именно: писмено изявление, спогодба, споразумение или друг писмен документ, с който да се обективира наличието на фактическия състав на чл. 16, изр. 1 ЗЗД и чл. 298, ал. 1, т. 1 ТЗ и във връзка с хипотеза сдържаща се в чл. 38, точка 2 от Наредба 16-334 за топлоснабдяването /т .61 от Решение от 05.12.2019 г. по обединени дела С-708/17 г и С-725/17 г на СЕС/, чл. 122, ал. 1 от Конституцията на Република България /в заповедното производство ответникът бил лишен от защита както в първия стадий на производството така и от последния/. Не била приложена разпоредбата на чл. 149б, ал. 3 ЗЕ. Общите условия за продажба на топлинна енергия на ищеца нямали никаква юридическа сила, тъй като не били приети, а от друга страна противоречали на законова разпоредба. Нямало наличен писмен документ, обективиращ създаване на правна връзка между продавача и купувача, по силата на който купувачът да е приел да встъпи в дълг с цел заместване на продавача спрямо неговия доставчик /топлинния счетоводител/, при условията на чл. 102 от ЗЗД. Реално ищецът бил предявил чужд дълг на фирмата за дялово разпределение - "Б. Б." ООД, по който дълг самият той имал задължение. В заявлението за издаване на заповед за изпълнение не бил посочен правопораждащия договорното правоотношение юридически факт, което на основание чл. 127, ал. 1, т. 4 ГПК било абсолютна предпоставка за издаване на заповедта за изпълнение на парично задължение. Тъй като се касаело за потребителски договор от разстояние между два равноправни частни субекти, то задължителна била писмената форма /арг. чл. 149, ал. 1, т. 6 ЗЕ/, като изрично трябвало да бъдат посочени датата на сключване на писмения договор и неговия предмет. Първоинстанционният съд бил основал изводите си на документи, които се намирали у ищеца и/или у третото лице-подизпълнител на ищеца и които не били представени по делото, а на тях се било позовало вещото лице. Не следвало да бъде кредитирано заключението на вещото лице по допусната и изслушана в първоинстанционното производство съдебно-техническата експертиза. ЗЕ противоречал на ЗЗП, като последния бил специален закон. Разпоредбите на чл. 153, ал. 1 вр. с чл. 150, ал. 2 ЗЕ не само задължавали едно лице, което притежава имот в режим на етажна собственост, да е "клиент", а би трябвало потребител, на топлофикационното предприятие въпреки волта му, но и при физическа невъзможност да ползва услугите на топлофикационното дружество. Никой не можело да задължи един съсобственик да ползва или не своя вещ съгласно предназначението й. А и разходите по ползването на съсобствена вещ били в тежест на лицето, ползвало вещта, а не на всички съсобственици. Неправилно СРС бил приел, че облигационното отношение между ищеца и ответницата е възникнало по силата на закон предвид разпоредбите на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ (отм.) и чл. 153, ал. 1 ЗЕ. Тези разпоредби влизали в колизия с разпоредбата в ЗЗП. От друга страна обвързването на потребителя със собственик или ползвател на имот влизало в колизия с разпоредбата на чл. 17, ал. 3 от Конституцията на Република България. Неправилно било прието, че по силата на чл. 150, ал. 3 ЗЕ не е необходимо Общите условия да бъдат приети от потребителя. Посочената разпоредба въобще не трябвало да се прилага. Общите условия на ищеца съдържали неравноправни клаузи. Първоинстанционният съд не бил изяснил в съдебното си решение основни елементи от продажбата на топлинна енергия, а именно: мястото на продажба при поставен топломер на изхода в абонатната станция; страни по продажбата и индивидуализация на родово определена вещ. Не било отчетено, че по отношение на доставената енергия до потребителя е приложима клаузата за непоръчани доставки - чл. 62 ЗЗП.

Представените писмени документи за сключен договор между етажната собственост и фирмата за дялово разпределение нямали никаква стойност. Освен това сочи, че измервателният уред не бил поставен на границата на етажната собственост, каквото било установеното в закона изискване. Неправилно била възприета разпоредбата на чл. 13 от Директива 2006/32/ЕС, в която било залегнало правото да се заплаща реално потребената енергия. Наредба № 16-334 за топлоснабдяването била недействителна. Ето защо моли решението на СРС да бъде отменено в обжалваната му част, а исковете - отхвърлени. Претендира и присъждането на направените разноски по делото.

Насрещната страна по жалбата - „Т.С.“ ЕАД не взема становище по жалбата.

Третото лице помагач също не е изразило становище.

Софийският градски съд, като прецени събраните по делото доказателства и взе предвид наведените във въззивн ата жалб а пороци на атакувания съдебен акт, приема следното:

Предявени са за разглеждане по реда на чл.

422, ал. 1 ГПК искове с правно основание чл. 79, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 149 ЗЕ и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Настоящият съдебен състав приема, че обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Неоснователни са оплакванията на жалбоподателката за нищожност и недопустимост на обжалваното решение, поради следните съображения:

В Решението по дело C -119/05 Lucchini е посочено, че решението на гражданския съд може да бъде акт по предоставяне на държавна помощ, като в този случай държавата не следва да приложи последиците на такова решение, когато държавната помощ е обявена за несъвместима с правилата на Вътрешния пазар /тогава - Общия пазар/ от страна на Европейската комисия. Тази хипотеза е специфична, доколкото при държавните помощи са възможни два вида нарушения на правото на Съюза - отпускане на държавна помощ в нарушение на реда за това и несъвместимост на държавната помощ с правилата на Вътрешния пазар. В последния случай държавната помощ страда от тежки пороци, които не позволяват нейното запазване и същата следва да бъде възстановена на държавата. Прилагането на тези последици обаче става в изключителни случаи. От практиката на Съда на ЕС, обективирана в горепосоченото решение, следва, че за да може едно съдебно решение да противоречи на правилата за държавните помощи по такъв начин, че да допуска несъвместима с правилата на Вътрешния пазар държавна помощ, то тази несъвместимост трябва да е обявена с акт на орган или институция на Съюза. Единствено в този случай съдебното решение на гражданския съд ще се окаже неприложимо. Към момента на постановяване на съдебното решение, ако не е заведена процедура пред Европейската комисия, такава преценка не може да се направи. По делото не е установено Европейската комисия да разследва дали България е допуснала несъвместима с Вътрешния пазар помощ по отношение на „Т.С.“ ЕАД, поради което настоящият съдебен състав не може да прави такава преценка в рамките на производството пред себе си. От друга страна настоящият случай се различава от разглеждания в решението по делото C -119/05 Lucchini и по това, че държавната помощ се твърди да произтича не от съдебен акт, а от административен и законодателен такъв - чл. 150 ЗЕ и Наредбата за топлоснабдяването. Няма пряк акт, с който да е отпусната държавна помощ на „Т.С.“ ЕАД, поради което при неправилна преценка дали приложимата се нормативна уредба води до държавна помощ, съдебното решение на първоинстанционния съд няма да бъде нищожно, а евентуално неправилно поради противоречие с приложимия се материален закон.

Действително основанията за нищожност на съдебното решение не са изчерпателно изброени в закона, но съдебната практика приема, че нищожност е налице в следните фактически хипотези: решението е постановено от ненадлежен орган или в ненадлежен състав, извън правораздавателната власт на съда, неизразено в писмена форма, неподписано или толкова неразбираемо, че смисълът му не може да се извлече и по пътя на тълкуването. Всички те касаят начина на формиране и изразяване на волеизявлението на съда /виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с Тълкувателно решение № 1 от 10.02.2012 г. на ВКС по т.дело № 1/2011 г., ОСГТК/.

Извън тези случаи порочното съдебно решение може да бъде единствено недопустимо или неправилно, но не и нищожно. Посочените основания не се установяват по делото, поради което процесното решение на СРС се явява валидно. Въпросът за приложението на правните норми има отношение към преценката за правилността на решението, но не и за неговата валидност.

Пороци на издадена в заповедното производство заповед за изпълнение не подлежат на изследване от съда, разглеждащ иска за съществуване на вземането, предявен по реда на чл. 422, ал.

1 ГПК. Само за пълнота трябва да се посочи, че процесната заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр. дело № 81195/2017г. по описа на СРС 61 състав, не е нищожна, тъй като е подписана от районния съдия, с което е потвърдена волята на същия за издаването ѝ; в същата се съдържат всички реквизити на съдебно разпореждане, което е ясно.

Решението е и правилно. Във връзка с доводите във въззивната жалба е следва да се посочи следното:

Установено е по делото, че процесният имот е бил топлофициран и че сградата - етажна собственост, в която се намира този имот, е била присъединена към топлопреносната мрежа.

Доказано е също така, че ответницата е собственик на процесния апартамент № 65, който извод следва от събраните по делото писмени докозателства – постановление за налагане на възбрана договор за учредяване на договорна ипотека върху недвижим имот от 08.07.2005г., Договор за продажба на държавен недвижими имот по наредбата за държавните имоти и удостоверение за наследници. Следователно същата се явява потребител на топлинна енергия за битови нужди по смисъла на § 1, т. 42 от ДР на ЗЕ /приложима редакция, Изм. - ДВ, бр. 74 от 2006 г од. /, респ. има качеството на битов клиент съгласно § 1, т. 2а от ДР на ЗЕ вр. с чл. 153, ал. 1 ЗЕ /редакция ДВ, бр. 54 от 2012 г., в сила от 17.07.2012 г. / - виж и задължителните за съдилищата разяснения, дадени с т. 1 от Тълкувателно решение № 2/2017 г. на ВКС по тълк.дело № 2/2017 г., ОСГК.