Определение № 1841 от 19.07.2023, Апелативен съд - София

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1841 гр. София, 18.07.2023 г.

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 6-ТИ ТЪРГОВСКИ, в закрито заседание на осемнадесети юли през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Иван Иванов

Членове:

Николай Метанов

Валентин Бойкинов като разгледа докладваното от Валентин Бойкинов Въззивно частно гражданско дело № 20231000500767 по описа за 2023 година

Производството е по реда на Чл.274,ал.1,т.1 и следв. от ГПК.

Образувано по частна жалба на Р. Д., гражданин на Израел и „Р. Х.“ ЛтД, дружество регистрирано съгласно законодателството на Р Кипър срещу Определение № 3436/31.10.2022г. по т.д.№ 947/2022г. на СГС, ТО, 9с-в, с което се прекратява като недопустимо производството по делото поради недопустимост на предявените искове.

Излагат се съображения за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение по съображения, които са подробно изложени в частната жалба. Иска се неговата отмяна и делото да се върне обратно на първоинстанционният съд за продължаване на съдопроизводствените действия.

Съдът като взе предвид изложените от жалбоподателя доводи и представените доказателства намира за установено следното :

Частната жалба е подадена в срока по чл.275, ал.1 ГПК и е допустима, а разгледана по същество тя е неоснователна.

Производството пред първостепенния съд е образувано по искова молба на Р. Д., гражданин на Израел и „Р. Х.“ ЛтД, дружество регистрирано съгласно законодателството на Р Кипър с искане да се признае за установено по отношение на ответниците М. Б., А. Б., „МБ Став ко“ЛТД и „АБ Р.ит Ко“ЛТД на основание чл.124, ал.1 ГПК, че не съществува вземане в размер на сумата от 39 500 евро,основано на Партньорско споразумение сключено между Р. Х.“ ЛтД, от една страна и „МБ Став ко“ЛТД и „АБ Р.ит Ко“ЛТД, от друга страна. Твърденията в исковата молба, че съгласно условията на това споразумение „Р. Х.“ ЛтД, „МБ Став ко“ЛТД и „АБ Р.ит Ко“ЛТД като съдружници в дружеството „Став България“ООД са се споразумяли да финансират дейността на дружеството като за целта всеки от тях да внесе вноска в размер на 1

80 000 евро, която е била предназначена за финансиране на търговската дейност на дружеството за покупка на недвижими имоти в региона на Пловдив. Тъй като ищецът не притежавал достатъчно парични средства да заплати своят част от финансирането останалите две дружества на 19.12.2017г. направили това от негово име и за негова сметка.

Във връзка с погасяването на дълга на ищеца към неговите съдружници тримата на 13.05.2007г. са постигнали споразумение уреждащо начина на погасяване на задълженията му- по пазарната стойност на придобитите вследствие на финансирането недвижими имоти.

Било предвидено срок от 7 дни от подписванетона споразумението, в рамките на които РМУДРБ да заплати тази сума на дружества, като в случай не неизпълнение било предвидено, че дяловете на РМУДРБ да бъдат поети от „МБ Став ко“ЛТД и „АБ Р.ит Ко“ЛТД на стойност, определена от пазарната стойност на придобитите в хода на търговската дейност недвижими имоти. Така било уговорено, че в случай, че стойността на недвижимите имоти е по-ниска от стойността, на която те са били придобити, стойността на дяловете притежавани от РМУДРБ, ще се поеме съответно, а в случай че не е по-ниска, дяловете не могат да се поемат. Твърди се, че на 23.01.2009г. РМУДРБ заплатило на от „МБ Став ко“ЛТД сумата от 2000 евро, а на „АБ Р.ит Ко“ЛТД сумата от 3000 евро като възстановяване на част от платената от името на съдружника РМУДРБ като за останалата част от дълга следвало да се приложи сключеното между страните споразумение.

Впоследствие между съдружниците възникнали спорове относно оценката на имотите, съответно остойностяването на дружествените дялове, като според ищеца тя била достатъчна да погаси изцяло задълженията му към двамата ответници, докато според М. Б., действащ като представляващ ответника „МБ Став ко“ЛТД, тя не била достатъчна да погаси цялото му задължение.

Наред с горното изложени са и твърдения, че вземането на ответниците, като кредитори на ищеца по отношение на Р. Х.“ ЛтД произтичащо от Партньорското споразумение от 13.05.2007г. не съществувало и поради това, че е погасено по давност.

При така изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения се обуславя и извлича естеството на претенцията като правоотношение, а не на факт с правно значение, както неправилно е решил първоинстанционният съд и доколкото претенцията е отрицателна- несъществуването на правоотношение или права на ответниците спрямо ищеца. Иска се установяването не на погасителният ефект на погасяването на дълга на ищеца Р. Х.“ ЛтД съобразно уговорения от страните начин в тристранното споразумение, а липсата на съществуващо вземане поради това, че то е било погасено по предвидения от страните начин. Недължимостта на сумата представлява правна последица, а не факт с правно значение и е обусловена от наличието или липсата на правоотношение, от което произтича право на насрещната страна за определеното вземане.

Предмет на установяване по делото върху което ще се формира силата на пресъдено нещо ще бъде наличието или липсата на правоотношение, което създава правото на вземане на насрещните страни по споразумението срещу ищеца.

2

Правилни са обаче и следва да бъдат подкрепени изводите на първостепенния съд за недопустимост на исковете по отношение на ответниците – физически лица. Както е заявено изрично в исковата молба те не са страни по партньорското споразумение по силата на което за ищеца Р. Х.“ ЛтД са възникнали определени облигационни задължения към ответниците юридически лица „МБ Став ко“ЛТД и „АБ Р.ит Ко“ЛТД, обусловени от качеството им на съдружници в „Став България“ООД, с оглед необходимостта да им бъде възстановена привнесената от тях част от кредитните средства финансиращи дейността на дружеството. Ответниците физически лица не са и не могат да бъдат по никакъв начин страни по партньорското споразумение тъй като те не са съдружници и следователно поради това по начало не са процесуално правно легитимирани да бъдат конституирани като страни по настоящия иск тъй като не са носители на спорното материално право с тях в лично качество. Нормата на чл.124, ал.1 и ал.3 ГПК очертава допустимия предмет на спора – спорно материално право, респ. факт с правно значение, спрямо които ще се формира силата на пресъдено нещо и лицата по отношение на които ще се разпрострят субективните й предели. Измежду тях не са ответниците физически лица тъй като за тях в исковата молба не са изложени фактически твърдения, че претендират да черпят права от процесното споразумение, които да ги противопоставят в лично качество на ищеца, а не само като представляващи двете търговски дружества. За пръв път такива фактически твърдения и оспорвания на заявените от тях права са изложени едва в частната жалба, поради което и няма как да бъдат взети предвид при проверката на правилността и законосъобразността на обжалваното определение по което съдът се е произнесъл на базата на заявените пред него в исковата молба и уточненията към нея фактически твърдения.

По отношение на ищеца Р. Д., действащ и в лично качество, а не само като представител на ищеца Р. Х.“ ЛтД, също както и първоинстанционният съд, въззивният съд счита, че за него липсва правен интерес от предявяването на настоящия отрицателен установителен иск тъй като той изобщо не е страна по споразумението, нито пък в него липсва предвидена солидарна отговорност заедно със съдружника юридическо лица, поради което и за него изобщо отстъства правен интерес от установяването, че претендирано срещу него субективно материално право не съществува.

Правилни са и следва да бъдат споделени и изводите на съда за недопустимост на иска и по отношение на ответниците юридически лица- „МБ Став ко“ЛТД и „АБ Р.ит Ко“ЛТД. Видно от представените извлечения от партидата на тези дружества от търговския регистър на Р Кипър и двете търговски дружества още преди предявяването на исковата молба са били заличени съгласно изискванията на кипърското законодателство, което по отношение на правосубектността им представлява приложимо право съобразно нормата на чл.56, ал.1 и чл.58 КМЧП. Това от своя страна води до загубата на процесуалното качество на процесуална правоспособност, която представлява процесуална предпоставка за надлежното предявяване на иск за наличието на която съдът е длъжен да следи и служебно.

Тъй като правният спор се разглежда по правилата на българското право, а по него с оглед нормата на чл.27, ал.1 ГПК процесуалната правоспособност представлява абсолютна 3 процесуална предпоставка за възникването на правото на иск, каквато в случая очевидно не е налице. Действително съгласно приложимото материално право на Р Кипър, на което се позовава ищецът- чл.327 от Кипърския закон на дружества предвижда при определени предпоставки възможността за „относителна“ или „висяща“ правоспособност на заличени търговски дружества като при наличието на доказан правен интерес от страна на съдружници, управители или кредитори на дружеството при наличието на открито имущество, което да бъде осребрено, да се поиска от компетентния съд да възстанови дейността на дружеството до приключване на производството по осребряване на новооткритите активи. Това ограничено възстановяване на правосубектността на дружеството, съгласно текста на нормативния акт, обаче не настъпва автоматично както счита ищецът, а е предпоставено от провеждането на нарочно охранително производство пред компетентния кипърски съд, където се извършва проверка дали са налице предпоставките за възстановяване и при какви условия следва да бъде възобновена то само временно и за постигането на точно определена цел дейността му, каквото проведено производство нито се твърди, нито се сочат доказателства да е било проведено.

Следователно и предвид липсата на установена процесуална правоспособност на двамата ответници- търговски дружества, правилно първоинстанционният съд е формирал извода си за недопустимост на исковата молба по отношение и на тях и е постановил на основание чл.130, ал.1 ГПК връщането на исковата молба като процесуално недопустима.

Поради изложените по-горе съображения и поради съвпадане в крайните изводи на двете съдебни инстанции частната жалба следва да бъде оставена без уважение, а обжалваното определение да бъде потвърдено като правилно.

Водим от гореизложеното, Софийски апелативен съд

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 3436/31.10.2022г. по т.д.№ 947/2022г. на САС, ТО, 9с-в, с което се прекратява като недопустимо производството по делото поради недопустимост на предявените искове.

Определението може да се обжалва с частна жалба пред ВКС в едноседмичен срок от съобщаването му на жалбоподателите.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

4

2. _______________________

5