Определение № 1032 от 23.04.2026, Районен съд - Пазарджик

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 1032 гр. Пазарджик, 23.04.2026 г.

РАЙОНЕН СЪД – ПАЗАРДЖИК, XVI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мира Мирчева при участието на секретаря Иванка Панчева като разгледа докладваното от Мира Мирчева Гражданско дело № 20255220102666 по описа за 2025 година взе предвид:

Производството е образувано по искова молба, подадена от С. Б. К. от гр.

Пазарджик срещу СИТИ КЕШ ООД - гр. София за признаване за установено, че договор за паричен заем №765466 от 17.11.2022, сключен между С. Б. К. и СИТИ КЕШ ООД, е недействителен поради противоречие със закона, изразяващо се в неточно посочен в него ГПР, както за признаване за установено, че ищцата не дължи на ответника сумите от 452,18 лева договорна лихва и 788,98 лева законна лихва за забава по договор за паричен заем №765466/17.11.2022 г. и да се обезсили заповедта за изпълнение в тази част.

Сочи се, че заповедният съд е установил неравноправния характер на клаузите на т. 6. 1. и т. 6. 2. на договора за паричен заем и е отхвърлил заявлението в частта за неустойка за непредоставяне на обезпечение, неустойка за забава и разходи за събиране на вземането, но е издал заповед за главницата и договорната лихва и лихвата за забава. Излагат се доводи за допустимост на иска в насока, че заповедта е влязла в сила, но тя не се ползва със сила на пресъдено нещо по отношение на договорна и законна лихва за забава, тъй като районният съд не се е произнесъл по недействителността на договора материалноправните норми не допускат потребител да бъде обвързан от вземания, произтичащи от неравноправни клаузи или недействителни договори. Уважавайки искането за договорната лихва и законната лихва, 1 според него районният съд не се е произнесъл в пълнота по въпросите, по които е компетентен, и е поставил потребителя в опасност да не подаде възражение поради незнание за недействителността на договора, който е сключил. Сочи практика на СЕС, според която при наличие на договорни клаузи, чийто неравноправен характер все още не е разгледан при предходен съдебен контрол върху спорния договор, приключил с влязло в сила решение, националната юрисдикция редовно сезирана от потребител чрез насрещно възражение, е длъжна да разгледа въпроса за неравноправността, когато разполага с необходимите за тази цел данни, независимо от влязлото в сила решение, приемайки, че в противен случай непререшаемостта на спора би направила защитата на потребителя непълна и недостатъчна, затова за сила на пресъдено нещо не може да става дума по отношение на неравноправна клауза или нищожност на договор. По-нататък излагат доводи за нищожност на договора - ищецът не е включил неустойките в ГПР, а те фактически представляват задължителен разход по договора, което е нарушение на императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК и води до недействителност на целия договор.

Ответникът е представил отговор, с който оспорва иска - както по допустимост поради влязлата в сила заповед, така и по същество с доводи, че не е нарушено изискването за точно посочване на ГПР: той се изчислява към момента, в който договорът е сключен, а тогава неустойката още не се дължи; налице е сключен договор за заем съгласно изискванията на чл. 240, ал. 2 от ЗЗД - с уговорка за възнаградителна лихва, за която действащото законодателство не предвижда горна граница. Заявява също, че неустойката не е предмет на настоящото производство и доводите относно нея са неотносими, тъй като заявлението за нея е било отхвърлено от заповедния съд. ГПР, включително според практиката на СЕС, трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен“, а към този момент неустойката не се дължи, нейната изискуемост настъпва при неизпълнение на посочените в договора задължения в тридневен срок от сключване на договора.

Фактите по делото не са спорни, установяват се от писмените доказателства и са следните:

На 17.10.2024 г. до Пазарджишкия районен съд е подадено заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК от "Сити Кеш" ООД 2 против С. К.. Била издадена заповед за сумите 1 900,00 лева, представляваща главница, ведно със законна лихва за период от 16.10.2024 г. до изплащане на вземането, сумата 452,18 лева, представляваща възнаградителна лихва за период от 17.11.2022 г. до 18.09.2023 г., сумата 788,98 лева, представляваща законна лихва за забава за период от 01.02.2023 г. до 01.09.2024 г., а заявлението било отхвърлено по отношение на вземането за договорна неустойка в размер на 2087,82 лв., по отношение на вземането за неустойка за забава в размер на 444 лева и по отношение на вземането за разходи за събиране на вземането, поради забава в плащането в размер на 135 лв., с мотиви, че първата неустойка "се отклонява от основните си функции обезпечителна и обезщетителна и предоставя сигурна печалба за кредитора", а освен това "заплащането й представлява допълнителна финансова тежест за потребителя и в този смисъл уговорката противоречи на добрите нрави, не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя", поради което е приел, че т. 6.2 от договора, предвиждаща неустойката, „представлява неравноправна клауза по смисъла на разпоредбата на чл.143 ал.1 от ЗЗП". Заповедният съд е посочил, че „по изложените съображения и на основание чл. 411 ал. 1, т. 3 от ГПК заявлението за издаване на заповед за изпълнение следва да бъде отхвърлено в частта, с която се претендира заплащане на договорна неустойка, на неустойка за забава и на разходи за събиране на вземането“.

Заповедта е връчена на К. лично на 29.10.2024 г. и не е постъпило възражение в указания едномесечен срок, поради което след изтичането му съдът е разпоредил да се издаде изпълнителен лист за вземанията по заповедта.

Настоящият иск е предявен на 01.07.2025 г. - след влизането в сила на заповедта.

При така установените факти съдът направи следните правни изводи:

Основният въпрос, обуславящ изхода на спора, е кога при влязла в сила заповед може да се повдигат с иска възражения, отнасящи се до възникването на задължението по нея и в частност до валидността на договора за кредит.

Нормите на чл. 439, ал. 2 и чл. 424, ал. 2 от ГПК изрично уреждат възможност за оспорване на вземане по влязла в сила заповед само на основание новонастъпили или новоузнати факти и доказателства, не и на такива, които са 3 му били известни. Предоставеният на длъжника ред за защита срещу известни към момента на издаване на заповедта факти е чрез подаването на възражение в едномесечния срок. След изтичането му, поради преклудирането на възможността задължението да се оспорва на известните дотогава на длъжника основания, заповедта има обвързваща сила между страните по отношение на размера и основанието на присъденото вземане, аналогична на силата на пресъдено нещо на влязло в сила решение.

От тази сила на заповедта са налице изключения съобразно практиката на съдилищата у нас, която в последните години приема въз основа на европейското законодателство за защита на потребителите и решенията на СЕС във връзка с него, че заповедта за изпълнение може да се преразгледа, ако заповедният съд не е извършил проверка за наличие на неравноправни клаузи. На такова неизвършване на проверка се позовава ищцовата страна по отношение на договорната и законната лихва и сочи в защита на доводите си актове (определения) на ВКС по ч.т. дело 1767/2023 г. на IV ГО, ч.т.д.

№1235/2020 г. на I ТО и ч.т.д. № 1304/2024 г. на II ТО.

Тази практика е основана на уредбата на потребителската защита в ЕС и конкретно - на решенията на СЕС, приемащи, че "чл. 7, § 1 от Директива 93/13 във връзка с принципа на ефективност трябва да се тълкува в смисъл, че допуска национална правна уредба, която поради преклузия не позволява на съда, сезиран с изпълнението на заповед за плащане, служебно или по искане на потребителя да провери за евентуална неравноправност на клаузите, съдържащи се в договор за кредит, сключен между продавач или доставчик, и потребител, когато такава проверка вече е била извършена от съда във фазата на заповедното производство, стига въпросният съд да е упоменал в акта си клаузите, предмет на тази проверка, да е изложил, макар и в обобщен вид, причините, поради които тези клаузи не са неравноправни, и да е посочил, че при неупражняване в определения срок на предвидените в националното право способи за оспорване на този акт ще се преклудира възможността на потребителя да се позовава на евентуалната неравноправност на въпросните клаузи" – цитат по решение № 491/23.07.2024 г. по ч.т. дело 1767/2023 г. на IV ГО на ВКС. В това рещение се разглежда случай, в който заповедното производство е проведено преди измененията на ГПК от 2019 г., задължаващи изрично съда служебно да следи за неравноправни клаузи в договорите с потребители, а в исковото първата и въззивната инстанция също не са се били 4 произнесли изобщо по този въпрос.

В случая по решение № 72/11.02.2021 г. по ч.т.д. №1235/2020 г. на I ТО на ВКС въззивната инстанция е приела, че с влизането в сила на предходно решение по друго исково производство с предмет главницата по договора за кредит, където са били правени възражения за недействителност на договора, спорът с този предмет се явява преклудиран. ВКС е констатирал, че всъщност в другото производство ищцата е навела възражение за нищожност на договора в цялост, но съдът „не само не е разгледал неравноправността на всички въведени клаузи, но изрично е отрекъл относимостта на тези относно формирането на възнаградителната лихва, изхождайки от предмета на договора - единствено за дължима от ответницата – кредитополучател главница“.

Според настоящия състав тези две решения на ВКС, които установяват, че по влезлия в сила предходен съдебен акт изобщо не са изложени мотиви за неравноправност, не са относими към настоящия случай, в който заповедният съд е направил преценка за наличие на неравноправна клауза и е констатирал такава, но е приел, че следва да приложи последиците на недействителността само по отношение на самата клауза, без да се произнася по валидността на целия договор. Този спор и въпросът за дължимостта на договорната лихва и лихвата за забава са останали да се разгледат в евентуалния исков процес по чл. 422 от ГПК, където могат да се правят всякакви възражения по същество и да се взема предвид служебно от съда нищожността на договорите на всяко основание, но до установителен иск поради неподаването на възражение не се е стигнало и заповедта е влязла в сила.

Подобни на процесния са споровете, разрешени с определение № 1199/09.05.2024 г. по ч.т.д. № 1304/2024 г. на II ТО и определение № 215/22.03.2023 г. по ч.т. дело 372/2023 г. на I ТО на ВКС.

В първото от тях се сочи, както е цитирано и в исковата молба, че „заповедният съд е извършил проверка за неравноправност на клаузите на чл.2.6, чл.2.7 и чл.2.8 от сключените договори и с оглед на това е отхвърлил искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение за произтичащите от тях задължения за неустойка, а по отношение на задълженията за главница и произтичащите от нея акцесорни задължения за договорна, мораторна и законна лихва е приел, че не противоречат на закона и добрите нрави и няма 5 вероятност да почиват на неравноправни клаузи, с оглед на което искането за издаване на заповед за незабавно изпълнение следва да бъде уважено.

Мотивите на заповедния съд не позволяват да се установят клаузите или частите от клауза, които са били предмет на контрол в рамките на развилото се пред него производство, нито са изложени макар и в обобщен вид причините, поради които съдът е приел, че тези клаузи или части от клаузи не са неравноправни.

Поради това и с оглед формираната практика на СЕС следва да се приеме, че формираната с влезлите в сила заповеди за изпълнение сила на пресъдено нещо не препятства правото на страната – потребител да поиска в следващо производство съдът да се произнесе по действителността на сключените договори за кредит с оглед евентуална неравноправност на съдържащи се в тях клаузи и не обуславя недопустимост на предявените в настоящото производство установителни искове“.