Решение № 182 от 01.10.2026, Районен съд - Троян

РЕШЕНИЕ

№ 182 гр. Троян, 01.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ТРОЯН, IV-ТИ СЪСТАВ - ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на двадесет и осми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Десислава Г. Ютерова при участието на секретаря Мария Хр. Станчева като разгледа докладваното от Десислава Г. Ютерова Гражданско дело № 20264340100122 по описа за 2026 година за да се произнесе - съобрази:

Производството по делото е образувано по постъпила искова молба от И.

С. Х. от с. ***, общ. Троян срещу „Кредирект“ ЕООД – гр. София.

На основание чл. 213 от ГПК, с определение от 20.04.2026 г., съда е присъеднил към настоящето производство и това по гр. дело № 123/2026 г. на ТРС.

Предмет на двете производство са сключените между страните два договора за кредит, съответно № 1262869 от 11.03.2025 г. и № 1322003 от 12.06.2025 г. Предявени са за разглеждане установителни искове с правно основание по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 от ЗПК за прогласяване на нищожност на процесните договори, поради противоречие със закона, както и иск по чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, с искане ответника да бъде осъден да заплати на ищцата сумата от 1 364,72 евро, платена от нея при начална липса на основание. Х. твръди, че по силата на процесните договори са й отпуснати два кредита в размер на 1 800 лева и на 2 600 лева при фиксиран ЛП 50 % и ГПР от 62,55 % по първия договор и при фиксиран ЛП 50 % и ГПР от 6 2,70 %.

Сочи, че на осн. чл. 6 от договорите ищцата се е задължила да предостави обезпечение на задълженията си по същите, както следва: 1. Поръчителство на едно или две физически лица, които кумулативно отговарят на редица поставени условия и 2. Предоставяне на безусловна банкова гаранция. В чл.

13, ал. 5 от двата договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, Х. дължи неустойка в размер на 1 430 лева по първия и 1 847,98 лева по втория договор , която следвало да се заплаща разсрочено с всяка вноска. Счита, че договорите за кредит са нищожни поради факта, че противоречи на изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 1 о т ЗПК, тъй като предвидените в договорите ГПР надхвърлят максимално допустимия такъв, като освен това в него не била включена и дължимата неустойка, която счита, че е задължителна част от него. Поради тези и останалите подробно изложени съображения, ищеца моли предявените искове изцяло да бъдат уважени.

В своя отговор ответното дружество оспорва така предявените искове.

Счита, че договорите не страдат от посочените от ищеца пороци за недействителност. Намира, че недействителността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, като сочи, че неустоечната клауза не е част от същественото съдържание на договора.

Излага подробни аргументи относно това, че уговорената неустойка не следва да е включена в размера на ГПР, както и че същата не противоречи на закона и добрите нрави. Намира, че кредитополучателят е имал възможност да прецени изцяло риска преди сключване на договора за кредит. Излага подробни аргументи по наведените от ищеца доводи за нищожност на договора.

Претендира разноски.

Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено следното: По делото са представени двата процесни договора за потребителски кредит съответно № 1262869 от 11.03.2025 г. и № 1322003 от 12.06.2025 г., обективиращи и погасителния план.

Представени по делото са и стандартни европейски формуляри за предоставяне на информация за потребителските кредити, както и приложимите общи условия към договора.

По силата на първия сключен договор кредиторът се е задължил да предостави на ищцата сума в размер на 1 800 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя с 8 броя погасителни вноски. Посочено е в договора, че последната падежна дата е 11.11.2025 г. В договора е посочено, че годишната лихва за ползване на кредита е 50,00 %; ГПР е 62,55 %, а общо дължимата сума по кредита (при надлежно и правилно изпълнение на задълженията по кредита) е 2 256,10 лева.

Съответно по втория договор кредиторът се е задължил да предостави н а ищцата сума в размер на 2 600 лева, която сума да бъде върната от кредитополучателя със 7 броя погасителни вноски. Посочено е в договора, че последната падежна дата е 12.01.2026 г. В договора е посочено, че годишната лихва за ползване на кредита е 50,00 %; ГПР е 62,70 %, а общо дължимата сума по кредита (при надлежно и правилно изпълнение на задълженията по кредита) е 3 150,51 лева.

Съгласно чл. 6 и о т двата договора между страните е договорено, че договорът за кредит ще бъде обезпечен с поне едно от посочените обезпечения, а именно: 1. Безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка в размер на общата сума по договора, включваща главница и лихва или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които кумулативно да отговарят на подробно посочените в разпоредбата условия. В чл. 13, ал. 5 от д в а т а договора било предвидено, че при неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение дължи неустойка в размер на 1 430 лева по първия и 1 847,98 лева по втория договор , която следвало да се заплаща разсрочено с всяка вноска. Посочено е в разпоредбата, че уговорената неустойка не е включена в размера на ГПР.

Видно е освен това, че погасителният план включва и задължението на кредитополучателя с всяка вноска да заплаща и дължимата неустойка по 2 договора.

При така установеното от фактическа страна, съдът извежда следното:

По предявените искове по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД, вр. чл. 22 о т ЗПК в тежест на ищеца по предявения главен иск е да докаже при условията на пълно и главно доказване правопораждащите факти, от които черпи изгодни за себе си две последици, a именно: че между него и ответника е възникнало облигационно отношение по договори за потребителски кредит № 1262869 от 11.03.2025 г. и № 1322003 от 12.06.2025 г., които противоречат на закона.

Съдът приема за безспорно, че между И. Х. и „Кредирект“ ЕООД са сключени двата процесни договора за потребителски кредит, по силата на ко ито ищцата е получила в заем сумите от 1 800 лева и 2 600 лева. В двата договора са уговорени неустойки в размер на 1 430 лева по първия и 1 847,98 лева по втория договор поради непредоставяне на обезпечение на кредитора, размерът на които не е включен при формиране на посочения в договора ГПР.

На първо място, съдът намира, че процесните договори за заем са потребителски и ищцата, като страна по тях, е потребител по смисъла на § 13, т. 1 о т ЗЗП (ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди), а ответника е небанкова финансова институция– търговец по смисъла на § 13, т. 2 о т ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл. 9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит , кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело в договора се посочва, че целта на предоставения договор за кредит е за потребителски нужди на кредитополучателя, съдът намира, че представеният по делото договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 о т ЗПК. Поради това процесният договор се подчинява на правилата на Закон за потребителския кредит и на чл. 143 – 147б о т ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи служебно. Съгласно т. 9 и т. 10 на чл. 11 от ЗПК договорът трябва да съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, като и годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на ГПР по определения в приложение № 1 начин. Неспазването, на което и да е от тях според императивната норма на чл. 22 от ЗПК води до недействителност на договора за потребителски кредит. Съобразно императивната правна норма на чл. 19, ал. 4 о т ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, определена с постановление на Министерски съвет на Република България, което означава, че лихвите и разходите по кредита не могат да надхвърлят 50 % от взетата сума. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери са нищожни – арг. чл.

19, ал. 5 о т ЗПК. В процесния случай посочени те в договорите размери на ГПР по кредита са над законоустановения максимален размер. Освен това, между страните по делото е безспорно, че уговорената неустойка при непредставяне на обезпечение, не е включена при формиране на размера на ГПР. При нейното включване ГПР, което така или иначе е над максималния 3 допустим размер, ще нарасне допълнително. Съгласно чл. 19, ал. 1 о т ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит, а според ал. 2 от същата норма годишният процент на разходите по кредита се изчислява по формула съгласно Приложение № 1, като се вземат предвид посочените в него общи положения и допълнителни допускания. Дефиницията на понятието „общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисионни, такси, възнаграждения за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и поспециално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Следва да се отбележи също така, че приложение намира определението, съдържащо се в чл. 3, буква „ж“ на Директива 2008/48/ЕО на Европейския Парламент и на Съвета от 23 април 2008 година относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, съгласно който „общи разходи по кредита за потребителя“ означава всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по специално застрахователни премии, също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите условия.

Съдът намира, че неустойката за непредоставяне на обезпечение следва да се включи в размера на ГПР. Неустойката представлява разход, свързан с договора за потребителски кредит и следва да бъде включен в ГПР по кредита, като тя е била изначално известна на кредитора – същата е уговорена още към момента на сключване на договора за кредит, включена е в погасителния план по него, дължи се ежемесечно и представлява част от месечните погасителни вноски, а механизмът на начисляването й и условията, при които е уговорена водят до извода, че начисляването й при договор за кредит е задължително за потребителя и е условие за предоставяне на процесния кредит. Макар формално заплащането й да е обусловено от евентуално допуснато неизпълнение от страна на кредитополучателя, при съвкупното тълкуване на договорните клаузи е видно, че неустойката би била винаги дължима, тъй като задължението за представяне на обезпечение е практически неизпълняемо – в двудневен срок от сключване на договора да бъдат осигурени един или двама поръчители за вземанията по договора, които да отговарят на подробно описани многобройни изисквания или да бъде учредена банкова гаранция, като за това потребителят следва да разполага със средства в общ размер от главницата и лихвата по договора. Заедно с това, дори длъжникът да успее да предостави уговореното обезпечение под формата на двама поръчители, кредиторът може да го откаже по своя преценка и по този начин за 4 кредитополучателя отново ще се начислява неустойка за непредоставяне на обезпечение. Посочената клауза съдържа явно и значително неравновесие на правата и задълженията на кредитодателя - търговец, от една страна, и на кредитополучателя - потребител, от друга, поради което сама по себе си се явява неравноправна клауза по смисъла на чл. 146 и сл. о т ЗЗПотр.