Решение № 632 от 15.05.2026, Апелативен съд - София

РЕШЕНИЕ

№ 632 гр. София, 15.05.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД - СОФИЯ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ, в публично заседание на четвърти декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катерина Рачева

Членове:

Владимир Вълков

Здравка Иванова при участието на секретаря Таня Ж. Петрова като разгледа докладваното от Владимир Вълков Въззивно гражданско дело № 20251000502513 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 258 и следващите от Гражданския процесуален кодекс.( ГПК).

С Решение рег. № 163/01.07.2025 г. по гр.д. № 20231600100292 по описа на Окръжен съд-Монтана частично са уважени предявени искове от Л. В. Р., Н. З. Р. и В. Л. Р. при указание да касаят обезщетяване на неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 06.10.2021 г.. в Словашка република.

Решението в отхвърлителната част е обжалвано от Л. В. Р., Н. З. Р. и В.

Л. Р., наричани впоследствие ищци или въззивници, представлявани от адв. Н.

Н. Д.. Първоинстанционният съд е упрекнат, че не е обсъдил приложението на чл. 52 ЗЗД, а безкритично е приложил материалното право на Словакия, на чиято територия е причинено увреждането. Застъпена е теза, че съгласно решение С-86/2023 г. на СЕС при достигнат извод от националния съд, че нормата на чл. 52 ЗЗД е от решаващо значение за гарантиране на обществените интереси в държавата като политическа, социална или икономическа организация, следва да я приложи в отклонение от общото правило за определяне на приложимото към случая право. Наведен е довод, че 1 в случая въведената в държавата по местонастъпване на деликта система за остойностяване на обезщетението за неимуществени вреди накърнява утвърдения в България принцип на справедливост. Изразено е становище, че подлежащите на отчитане на множество фактори не участват при остойностяване на обезщетението и не позволяват изискуемата според националното право конкретна преценка, дължима според съображение 33 на Регламент 864/2007 за постигане на пълна обезвреда. Поддържа се, че за разлика от приложения закон националният осигурява отчитане на всички реални параметри на вредата на конкретния пострадал, за да бъде гарантиран минимален стандарт на защита и според правото на ЕС, изводим от принципа за защита на увредения. Иска се решението в отхвърлителната част да бъде отменено, а исковете – да бъдат уважени изцяло. Претендират се разноски, както и адвокатско възнаграждение за адв. Н. Д.на основание чл. 38 ал. 2 вр. ал. 1 т. 2 ЗА според определения механизъм в чл. 7 ал. 2 от Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения.

Не се установява да е постъпил отговор по жалбата.

Въззивната жалба е предявена в предписания от закона срок от процесуално легитимирани лица. Дължимата държавна такса е внесена.

В съдебно заседание въззивниците не изпращат представител. Писмено е депозирано съгласие за гледане на делото в тяхно отсъствие като по същество е заявено поддържане на жалбата.

Въззиваемият DIRECT POJISTOVNA, наричан впоследствие и ответник, представляван от адвокат Б., оспорва жалбата. Смята за възможно констатираните вреди да се дължат на инцидент, последвал процесния, включително и от битов характер. Намира свидетелските показания за противоречащи на останалите. Досежно наведения с жалбата правен спор се застъпва теза, че националното разбиране за справедливост не е в състояние да игнорира чуждото. Застъпва теза, че при живеене и работа на определено място меродавни са там установените правила за регулиране на отношенията.

Претендират се и разноски. Представен е списък.

При служебната проверка не се устаноява порок, засягащ валидността на обжалвания акт нито неговата допустимост в обжалваната част.

2

Проверката на решението е ограничена до въведения в процеса спор в преклузивния срок, установен с чл. 259, ал. 1 ГПК. Въззиваемият не твърди, а и от данните не следва да е упражнил правото си на жалба. При тези обстоятелства и доколкото с въззивната жалба от страна на ищците в първоинстанционното производство не е повдигнат спор по фактите около събитието, както и за естеството и обема на уврежданията, с оглед правилото на чл. 271, ал. 1, изр. второ ГПК меродавно се явява установеното от първинстанционния съд. При тези съображения настоящият състав приема, че на 06.10.2021 г. около 20:35 ч. на околовръстен път на гр. Братислава през тъмната част на денонощието, при пътуване на ищците в първоинстанционното производство от България към Германия, е настъпило пътнотранспортно произшествие. Ищците са се движили в л.а. марка „Фолксваген Пасат“ с рег. № ********. Поради авариране на един от автомобилите, движещ се пред процесния, който автомобил е ударен от лек автомобил „БМВ 550М“, движещ се с несъобразена скорост с конкретните условия на видимост

- тъмна част на денонощието през зимата и неупражняван непрекъснат и адекватен контрол върху автомобила. В отговора си по исковата молба ответникът изрично е заявил, че не оспорва наличието на сключена застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите, покриваща отговорността на водача на л.а. „БМВ 550М“ с чешки регистрационен № ********, действала към момента на настъпване на пътнотранспортното произшествие.

Л. В. Р. е получил контузия на главата, мозъчно сътресение без данни за безсъзнателно състояние и счупване на носни кости. Няма данни за последващи усложнения. Определен е период на оздравяване от 2-3 седмици до месец. Н. З. Р. е получила контузия на гръдния кош с наличие на частичен пневмоторакс в дясно. Не са налице данни за нарушаване на дишането й и последващи от това промени в кръвни и дихателни показатели. Определен е възстановителен период от 2-3 седмици до месец.

В. Л. Р. е получил контузия на гръден кош с наличие на частичен пневмоторакс в дясно и контузия с масивно кръвонасядане (хематом) на ляво бедро. Определен е възстановителен период от 2-3 седмици до месец.

Първоинстанционният съд е възприел и заключение на вещото лице по съдебно-психологична експертиза, установяващо, че след претърпяното ПТП 3 и в последвалите месеци, е било налице промяна в психологичното и емоционално състояние на ищците – получено от тях остро стресово разстройство, отшумяло в нормален времеви период. Причинените им физически травми са довели до негативни психични и емоционални преживявания.

Нито ищците, нито ответникът повдигат спор досежно приложения от първоинстанционния съд модел за оценка на вредите според правото на Република Словакия, поради което и този извод не подлежи на ревизия.

Спорът касае единствено приложимата в случая правна рамка и то досежно остойностяване размера на обезщетението.

Данните по делото определят пътнотранспортното произшествие за настъпило на територията на Република Словакия., а и двете страни в правоотношението – делинквентът, водачът на увреждащият автомобил, са граждани на държави членки на Европейския съюз. При тези обстоятелства приложение следва да намери правото на Европейския съюз и в частност Регламент (ЕО) № 864/2007 относно приложимото право към извъндоговорни задължения („Рим II“).

Според чл. 4, § 1 от „Рим II“, приложимото право за извъндоговорно задължение, произтичащо от непозволено увреждане, е правото на държавата, в която е настъпила вредата, независимо в коя държава е настъпило деянието, довело до вредата и независимо в коя държава или в кои държави настъпват непреките последици от това деяние. Съгласно съображение 17 от Рим ІІ меродавни са преките последици, а досежно неимуществени вреди приложимо е правото на държавата, в която в която са претърпени болките и страданията. Настоящият състав приема за приложимо правилото на Република Словакия.

Въззивниците се позовават на дадено от Съда на Европейския съюз тълкуване с Решение С-86/2023 досежно критериите по чл. 16 от Рим ІІ.

Визираното решение разяснява, че игнориране на приложима норма според общностното право предполага да бъде установено 1) достатъчно тясна връзка на изследваното правно положение с държавата членка на сезирания съд, 2) специфично съдържание на националното правило, изводимо от общата структура, целите и контекста на национална разпоредба, 3) категоричен извод, че нейното зачитане се счита от решаващо значение в рамките на 4 правния ред на тази държава членка, тъй като преследва цел за защита на съществен обществен интерес и 4) която (целта) не може да бъде постигната чрез прилагане на правото, определено съгласно член 4 от Рим ІІ. Решение С 86/23 напомня и че според чл. 15, буква в) от Рим ІІ приложимото право включва и вида, съответно реда за остойностяване на обезщетението. Това ще рече, че оценката на вредите според приложимото право очертава и обхвата на дължимото обезщетение.

Изискуемата връзка на конкретното правно положение с държавата членка на сезирания съд следва да бъде изведена от зачетени от самия регламент интереси. Такива в случая не се обосновават от въззивниците.

Според съображение 16 от Рим ІІ, регулацията на приложимото право на ниво Европейски съюз цели предвидимост и обезпечаване на разумен баланс между интересите на увреденото лице и причинителя на увреждане. При отчитане на тази цел, изрично напомнена и в т. 31 от Решение 86/23 на СЕС, тази връзка следва да е обективно съществуваща, независеща от преценката на едната страна в правоотношението, което единствено обезпечава целената правна сигурност.

От данните по делото се налага извод, че ищците са се възстановявали от уврежданията в лечебни заведения в Република България. Това обстоятелство обаче е относимо към косвените последици от непозволеното увреждане.

Макар и да е относим към определяне на приложимото право съображение 17 от Рим ІІ изключва значението на непреките вреди, каквито са съпътстващите възстановителния процес. Няма принципно защитима причина да се смята, че изключен критерий за привръзка на конкретно отношение с определена правна система може да обоснове достатъчно значима връзка в контекста на чл. 16 от Рим ІІ.

Настоящият състав не намира основание да смята за налично изискването за особена повелителност на нормата на чл. 52 ЗЗД. Вярно е, че справедливостта е основополагащ принцип в българския правопорядък. В контекста на чл. 52 ЗЗД обаче приложението му 1) е относимо към частния интерес на увредения да бъде възмезден за накърнения му физически интегритет и 2) приложението на този принцип пряко зависи от преценка на конкретни обстоятелства. При тези обстоятелства от нормата на чл. 52 ЗЗД не следва пряко обществен интерес, относим към политическата, социалната или 5 икономическата организация в Република България. Затова и в контекста на чл. 52 ЗЗД справедливостта не разкрива визираната в Решение 86/23 особена повелителна норма.

Игнорирането на установения механизъм за остойностяване на обезщетението от приложимия в случая закон без да е налице интерес, относим към общността като цяло, влиза в пряко противоречие с оповестената цел със съображение 16 от Рим ІІ – да бъде осигурен справедлив баланс между интересите на лицето, чиято отговорност се търси, и увреденото лице, и същевременно отразява съвременния подход към гражданската отговорност и разработването на системи на обективна отговорност. Ако съдът по местоувреждане не може да приложи чл. 52 ЗЗД, а сезираният български съд го прилага, оказва се, че обемът на отговорност зависи от решението на пострадалия къде ще предяви своята претенция. Такъв резултат обаче пряко противоречи на целта с общностния акт да бъде утвърдена правната сигурност.

От друга страна сравнението на дадена оценка досежно частния интерес на увреденото лице според чуждо право с оценката според неприложимото в случая национално право предполага паралелно правоприлагане, каквото обаче Рим ІІ не допуска. Затова и регламентираните изключения не касаят частен интерес, а предполагат еднозначно и пряко изводим от съответната национална норма конкретен общоважим интерес. Размерът на обезщетението обаче пряко зависи от спецификата на всеки отделен случай, поради което не обосновава общовалидно правило, за да позволи съпоставянето му с възприетото от чуждата правна система.

По изложените съображения настоящият състав приема, че българският съд не е овластен да игнорира установения механизма за оценка на обезщетението според приложимото в случая право. Затова и в съответствие със закона първоинстанционният съд се е ограничил до изследване на оценъчния механизъм според словашкото право.