Решение № 152 от 16.05.2025, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 152 гр. Пловдив, 16.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на шестнадесети април през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Надежда Ив. Желязкова

Каличкова

Членове:

Славейка Ат. Костадинова

Красимира Д. Ванчева при участието на секретаря Цветелина Юр. Диминова като разгледа докладваното от Славейка Ат. Костадинова Въззивно търговско дело № 2025500*139 по описа за 2025 година

За да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно – по чл. 258 и следващите от ГПК.

С решение № 260004 от 08.11.2024 година, постановено по т. дело № 45/2021 година по описа на Окръжен съд – Хасково, е осъдено С., ЕИК ***, със седалище и адрес на управление гр.С., *, ул. „***“ №2, ет.2, да заплати на И. М. К., ЕГН **********, от гр. Х. бул.,,Б.‘‘ № 55 вх.А ет.3, сумата от 80 587,65 лева, като обезщетение за имуществени вреди, претърпени в резултат на ПТП, настъпило на 16.05.2007 г., представляващи разходи за лечение, извършени за периода 29.01.2019 г. - 17.01.2020 г., заедно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба - 04.03.2021 година, до окончателното му изплащане.

Осъдено е С., ЕИК ***, да заплати И. М. К., ЕГН **********, сумата 7872,11 лева, представляваща направени разноски в първоинстанционното производство.

1

Така постановеното решение е обжалвано с въззивна жалба от С., ЕИК ***. Оплакванията във въззивната жалба са за недопустимост, евентуално за неправилност на решението. Искането е за неговото обезсилване и прекратяване на производството, евентуално за отмяната му и за отхвърляне на предявените искове, като се присъдят на жалбоподателя направените разноски по делото.

Първата група доводи са за недопустимост на решението. Те се свеждат до неспазване на изискването на чл. 516, ал. 8 от Кодекса за застраховане за рекламационно производство като задължителна процесуална предпоставка за допустимост на иска пред съда срещу Н. в качеството му на компенсационен орган. Поддържа се, че тази разпоредба е приложима в отношенията между страните, тъй като има процесуален характер, независимо от обстоятелството, че ПТП е настъпило при действието на отменения КЗ. Освен това разходите, които се претендирали като имуществени вреди, били направени от ищеца при действието на новия КЗ. Сочи се, че § 22 от ПЗР на КЗ е неприложим, тъй като застрахователният договор се урежда не от българския КЗ, а от гръцкия закон 489/76 година за задължителната застраховка на гръцко МПС, сключена с гръцки застраховател. Освен това част Четвърта от отменения КЗ била приложима само за доброволните застраховки, задължителните такива били уредени в част Пета и по аргумент от противното, както и от разпоредбите на § 23-26 от ПЗР на КЗ, въвеждащи конкретни изключения, тя не се прилагала в отношенията между страните по настоящото дело. Правилно, според жалбоподателя, било прието от съда, че допустимостта на предявения иск, който е процесуален въпрос, се урежда съобразно българското право.

Неправилен обаче бил изводът, че се прилага чл. 285 от КЗ / отм./. Съдът неправилно смесил действието на материалноправните и процесуалноправните норми, уреждащи компетентността на Н. в качеството му на компенсационен орган. Правото на застрахователно обезщетение, включително специфичното такова на обезщетение от коменсационния орган, се уреждало от действащия към датата на настъпване на застрахователното събитие нормативен акт, в случая от чл. 284 от КЗ / отм./. Предявяването на претенцията обаче се уреждало от процесуалните норми относно производството пред Компенсационния орган, действащи към датата на предявяването. Чл. 516, ал. 8 от КЗ поставял изискване за провеждане на предварителна процедура с искане за плащане като предпоставка за 2 допустимост на иска пред съда.

Жалбоподателят поддържа, че липсва надлежна извънсъдебна претенция по смисъла на чл. 516, ал. 1 от КЗ на твърдяното в молбата от 20.07.2020 година и в исковата молба основание.

Претенцията в молбата от 20.07.2020 година била извън компетентността на Н. като компенсационен орган, тъй като не била налице нито една от хипотезите по чл. 284 от КЗ / отм./, евентуално на чл. 515 от КЗ. Твърди се, че задължителната застраховка на превозното средство, с което е причинено ПТП, е сключена с гръцко застрахователно дружество, чийто лиценз е отнет на 17.07.2013 година и в тази хипотеза, съгласно приложимия гръцки закон 489/76, уреждащ задължителната застраховка за гражданска отговорност при ПТП, задълженията по висящите претенции се поемали от гръцкия гаранционен фонд / Спомагателен фонд/. Преустановени били и правомощията на представителя на гръцкия застраховател в Б., а именно ЗАД „А..“ спрямо увредените лица. Изложени са подробни съображения за процесуалните и материалноправните последици от това, че 6 години след сключване на застрахователния договор е отнет лицензът на гръцкото застрахователно дружество – задължение за Спомагателния фонд на Г. да обезщети вредите, промяна в съдържанието на дължимото обезщетение, което вече не се уреждало от застрахователния договор, а от императивните разпоредби на гръцкия закон 489/76 права за задълженията на Спомагателния фонд и от нормативната рамка на споразумението между компенсационните органи и гаранционните фондове в случай на несъстоятелност на застраховател по застраховка Гражданска отговорност. Твърди се, че Директива 2000/26/ЕО и 2009/103/ЕО, както и отмененият и действащият КЗ не предвиждат компетентност на компенсационния орган по претенция на увреденото лице в случай на отнет лиценз или банкрут или ликвидация на чуждестранния застраховател, а възможността на увредените лица да получат обезщетение чрез компенсационния орган в собствената си държава на пребиваване била само в рамките на Споразумението между

Компенсационните органи и Гаранционните фондове. Оспорени са доводите на ищеца, че обстоятелството, че гръцкият застраховател е с отнет лиценз или фалирал, било неотносимо към функционалната отговорност на Н. и че тази отговорност била възникнала още към 16.05.2007 година, датата на ПТП.

Поддържа се, че в случая става дума за нови вреди, вземането за които е възникнало в много по-късен момент / 29.01.2019-17.01.2020 година/ и че 3 предпоставките за функционалната отговорността на българския компенсационен орган за тези вреди следвало да се преценяват към този момент, тъй като той не отговарял на самостоятелно основание, а само толкова, колкото отговаряло задълженото лице - гръцкият Спомагателен фонд.

Недопустимостта на исковете жалбоподателят обосновава и с наличието на произнасяне на ЗАД А.. на 24.08.2020 година с мотивирано становище в срока по чл. 271, ал. 1 от КЗ / отм./, респ. чл. 515, ал. 1 от КЗ, по заявената претенция от 23.07.2020 година, въпреки че към този момент дружеството не изпълнявало функциите на представител за уреждане на претенции срещу закрития гръцки застраховател. Наличието на такова мотивирано становище било основание за прекратяване на производството пред Компенсационния орган, без същото да се проверява по същество, съгласно чл. 285, ал. 4, изречение второ и ал. 6 от КЗ / отм./, респ. чл. 516, ал. 5 и ал.7 от новия КЗ.

Оспорени са доводите, че доколкото Н. е приело за разглеждане подадената от ищеца молба от 20.07.2020 година и е предложило плащане по нея, то било компетентно да отговаря по предявения иск Твърди се, че Н. не е разглеждало, решавало и предлагало суми по претенцията от свое име и за своя сметка, а само е предало на ищеца становището на легитимираната страна – гръцкия Спомагателен фонд.

Оспорени са и изводите на съда, че въпросът за допустимостта на иска вече е разгледан по друго дело между същите страни и във връзка със същото събитие – ч.т. дело № 130/2011 година на ВКС. Твърди се, че въпросът за международната компетентност на българския съд да се произнесе по исковете срещу Н. никога не е бил спорен.

Втората група доводи във въззивната жалба са за неправилност на постановеното решение на първо място поради изложените по-горе съображения, които сочели и на неоснователност на предявените срещу Н. искове, в случай че се приеме, че са допустими. Поддържа се освен това, че не са налице предвидените в приложимото гръцко право основания за присъждане на претендираното обезщетение за имуществени вреди, респ. че първоинстанционният съд е тълкувал и приложил неправилно гръцкото право.

Не били установени претендираните вреди и техният вид и обем, не се доказало извършването на плащания към заведението за лечение и 4 рехабилитация в Г., не се доказала медицинската необходимост от описаните медицински и други услуги с оглед състоянието на ищеца, претендираните суми надвишавали пазарните и нормално присъщи такива в Б.. Поддържа се и неоснователност на исковата претенция поради изтекла давност, тъй като не ставало дума за непредвидено и непредвидимо неблагоприятно влошаване на здравето на ищеца, а се касаело за припокриване с вече уважени съдебни претенции по предходни производства. Твърди се също,че вече присъдените обезщетения заедно с претендираното по настоящото дело надхвърлят застрахователната сума от 500 000 евро, предвидена в гръцкото законодателство към датата на ПТП, както и в процесния застрахователен договор.

Срещу въззивната жалба е подаден писмен отговор от ищеца в първоинстанционното производство И. М. К., чрез процесуалния му представител адвокат А. Г., с изразено становище за нейната неоснователност, с искане за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски за въззивното производство.

Във връзка с доводите за недопустимост на предявените искове се поддържа, че Н. е надлежна страна – ответник съгласно чл. 284, ал. 1 от отменения КЗ и че няма основание за прекратяване на производството.

Оспорено е приложението на новия КЗ, като се твърди, че съгласно § 22 от ПЗР е приложим редът по част Четвърта от отменения КЗ, който не предвижда сезирането на Н. с извънсъдебна претенция за заплащане на обезщетение като процесуална предпоставка за допустимост на иска пред съда. Освен това се твърди, че ищецът е отправил до Н. молба за доброволно плащане на 20.07.2020 година, във връзка с която имало разменена кореспонденция и първоначално предложено плащане последвано от отказ, след кореспонденция с гръцкия Спомагателен фонд. Оспорени са изложените във въззивната жалба доводи за липса на компетентност на Н. като компенсационен орган след отнемането на лиценза на гръцкия застраховател. Твърди се, че Н. е приело за разглеждане извънсъдебната претенция и се е произнесло по нея, поради което следвало да отговаря и по предявения иск. Поддържа се, че фалитът на гръцкия застраховател няма отношение към функционалната отговорност на Н., която е възникнала още към 16.05.2007 година. Цитирани са предходни съдебни решения, с които Н. е осъдено да заплати на ищеца обезщетения за имуществени и неимуществени 5 вреди от същото ПТП по искове с правно основание чл. 284, ал.1, т. 1 и 2 от Кодекса за застраховането / отм./, ползващи се със сила на пресъдено нещо между страните. Оспорено е и твърдението, че наличието на мотивиран отговор от застрахователя и неговия представител за уреждане на претенциите в Република Б. е основание за прекратяване на производството срещу Н., при положение, че те са отказали плащане.

Поддържа се, че със събраните доказателства са доказани разходите, медицинската необходимост, целесъобразност и ефикасност на извършените процедури. Оспорени са и доводите за изтекла погасителна давност, като се сочи, че давността при ексцес започва да тече от деня на проявление на вредата съгласно ТР № 1/2014 година по т.д. 1/2014 година на ОСТК на ВКС.

Цитирана е гръцката съдебна практика, според която при непредвидими неблагоприятни последици започва да тече нова петгодишна давност от узнаването на щетата.

По тези съображения се иска потвърждаване на първоинстанционното решение с всички законни последици.

Пред въззивната инстанция са представени от жалбоподателя и приети от съда нови доказателства – преводни нареждания за извършени ежемесечни преводи на суми от по 800 лева от жалбоподателя по сметката на ищеца И. К., в изпълнение на съдебното решение по гр. дело № 2387/2010 година на СГС, през периода от 30.09.2024 година до 31.03.2025 година.

Разпечатката съдържа 33 от 113 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b5045c6b-5d69-4a20-a13f-05e9264d05a3