Решение № 568 от 24.04.2026, Районен съд - Велико Търново

РЕШЕНИЕ

№ 568 гр. Велико Търново, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВЕЛИКО ТЪРНОВО, VI СЪСТАВ, в публично заседание на тридесет и първи март през две хиляди двадес ет и шеста година в следния състав:

Председател: ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ при участието на секретаря СВЕТЛА М. ИВАНОВА като разгледа докладваното от ГЕОРГИ ГЕОРГИЕВ Гражданско дело № 20254110102948 по описа за 2025 година

Производството е образувано по искова молба на С. Л. И. срещу „Изи Финанс“ ЕООД, с която се иска да бъде прието за установено, че ищцата не дължи на ответника сумата от 181.50 лева, представляваща начислена за периода от *** г. до *** г. договорна лихва по договор за кредит № ***/*** г.

Ищцата твърди, че на *** г. е получила съобщение по изп.д. № 754/23 г. по описа нa ЧCИ ***, уведомяващо я, че дължи суми по изпълнителен лист, издаден нa основание заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3238/22 г. на Pайонен съд - Bелико Търново. Сочи, че въпросната заповед е осъдена да заплати на ответника следните суми: 1 000.00 лева - глaвницa по дoгoвop зa потребителски кредит, ведно със законната лихва за периода от *** г. до изплащане нa вземането, сумата от 181.50 лева, представляваща дoгoвopнa лихва зa периода от *** г. дo *** г., кaктo и разноските по делото - държавна такса в размер на 26.62 лева и юрисконсултско възнаграждение в размер на 50.00 лева. Заявява, че с оглед на практиката на CEC и на новосъздадената практика на ВКС, независимо от наличието на влязла в сила заповед по чл. 410 от ГПК, не са преклудирани материалноправните възражения на потребителя срещу правопораждащите вземанията на кредитора юридически факти и срещу съдържанието на неговите права. В тази връзка твърди, че мотивите на заповедния съд не позволяват дa ce установят клаузите или чacтите от клаузи, които са били предмет на контрол в рамките на развилото ce пpeд нeгo производство, нито ca излoжeни, макар и в обобщен вид, причините, поради които cъдът e пpиeл, чe тези клаузи или чacти от тях не ca неравноправни.

1

Излага аргументи за това, че в договора за кредит не е посочен действителният размер на ГПР, в който е следвало да бъдат включени и предвидените застраховки, такса за разглеждане и неустойка, тъй като става дума за разходи със задължителен характер. Счита, че липсата на правилно посочване на ГПP в договора за кредит е основание за нищожността му.

Ответникът оспорва предявения иск. Заявява, че исковата молба е недопустима, доколкото за процесното вземане е издадена влязла в сила заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3238/22 г. на Pайонен съд - Bелико Търново, формирала сила на пресъдено нещо. По същество признава, че в размера на ГПР не е включена неустойка, респ. че ако същата бъде включена в ГПР, същият ще е над законоустановения. Въпреки това счита иска за неоснователен, а цитираната в исковата молба съдебна практика – за неотносима.

В проведеното открито заседание страните не изпращат представители, като с писмени молби същите поддържат заетите от тях становища.

Великотърновският районен съд, като взе предвид събраните по делото доказателства и съобрази разпоредбите на закона, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Предявен е отрицателен установителен иск с правна квалификация по чл.

124, ал. 1 ГПК.

Противно на твърденията на ответника искът е допустим с оглед практиката на CEC и на новосъздадената практика на ВКС, според която независимо от наличието на влязла в сила заповед по чл. 410 от ГПК, не са преклудирани материалноправните възражения на потребителя срещу правопораждащите вземанията на кредитора юридически факти и срещу съдържанието на неговите права. В тази връзка следва да се посочи, че мотивите на заповедния съдът действително не позволяват дa ce установят клаузите или чacтите от клаузи, които са били предмет на контрол в рамките на развилото ce пpeд нeгo производство, нито ca излoжeни, макар и в обобщен вид, причините, поради които cъдът e пpиeл, чe тези клаузи или чacти от тях не ca неравноправни.

В случая по делото не е спорно, а и се установява от представените писмени доказателства, че на *** г. между „Изи Финанс“ ЕООД, като кредитор, от една страна, и С. Л. И., като потребител, от друга, е сключен договор за предоставяне на кредит, по силата на който на ищцата е предоставена сумата от 1 000.00 лева, която последната се е задължила да върне на 10 месечни вноски при лихвен процент от 40.15 % и годишен процент на разходите от 48.44 %. Съгласно чл. 3 от договора потребителят се е задължил в 3-дневен срок от сключването на договора да представи обезпечение – поръчител или банкова гаранция, като в случай на неизпълнение на това задължение същият дължи неустойка в размер от 486.00 лева, начислена автоматично и включена в погасителната вноска.

Сключеният между страните договор е потребителски, поради което 2 същият намира своята правна регламентация в Закона за потребителския кредит /ЗПК/, с оглед на което преценката относно действителността на съглашението следва да се извърши както в съответствие с общите правила на ЗЗД, така и с нормите на приложимия ЗПК, при действието на който е сключен договорът.

В случая от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства не може да се приеме, че процесният договор отговаря изцяло на изискванията, съдържащи се в разпоредбите на чл. 9 – 11 от ЗПК.

Съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , договорът за потребителски кредит се изготвя на разбираем език и съдържа годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин.

Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК , годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал.

1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 договорът за потребителски кредит е недействителен.

В случая в договора за потребителски кредит е посочен процент на ГПР от 48.44 %, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК , като този размер не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК към датата на сключването на договора. Въпросният размер обаче не отразява действителния такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно начислената неустойка за непредставяне на обезпечение, която се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК .

Съгласно § 1, т. 1 от ДР на ЗПК , общ разход по кредита за потребителя са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. В случая посоченото вземане за неустойка е разход, свързан с предмета и управлението на договора, като същото на практика води до оскъпяването на кредита и представлява скрита възнаградителна лихва. От своя страна, самата клауза за неустойка при непредставяне на обезпечение се основава на нищожна уговорка, доколкото същата влиза в противоречие с 3 добрите нрави. В случая уговорката е предвидена да санкционира неизпълнението на задължението за представяне на обезпечение, което обаче има вторичен характер и неизпълнението му не засяга пряко същинското задължение за връщане на дадената в заем сума. Т.е. в случая кредиторът се „обезпечава” и „обезщетява”, а длъжникът се санкционира не затова, че не е изпълнил основното си задължение по договора /за връщане на заетата сума/, а за това, че не е предоставил обезпечение на задължението си. От друга страна, задължението на длъжника очевидно е уговорено по начин относно изискванията към вида обезпечение и относно срока за изпълнението му така, че да възпрепятства последния да изпълни същото, а самото непредставяне на обезпечение не води до вреди за кредитора /същият остава без обезпечение на вземанията си, но след изтичането на 3-дневния срок длъжникът все още не е в просрочие/ - следователно типичните функции на неустойката в случая стоят вън от неустоечната клауза. Противно на уговореното, учредяването на надлежно обезпечение следва да се вземе предвид към момента на сключване на договора и неизпълнението на това задължение да има за последица отказ от отпускане на заема, а не начисляване на допълнителни суми. Т.е. щом длъжникът не е в състояние да представи исканото обезпечение, кредиторът е разполагал с възможността да му откаже отпускането на заема, а не да санкционира липсата на обезпечение с неустойка.

Така, въз основа на ангажираните доказателства, съдът приема, че уговорената неустойка за непредставяне на обезпечение представлява разход по договора, който е следвало да бъде включен при изчисляването на ГПР като индикатор за общото му оскъпяване – аргумент от чл. 19, ал. 1 и ал. 2 от ЗПК .

Съобразно императивната норма на чл. 19, ал. 4 ЗПК , ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута, опредЕ. с постановление на Министерски съвет на Република България. Клаузите в договор, надвишаващи определените по ал. 4 размери, са нищожни /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК /. В настоящия случай сумата по договора за кредит е в размер на 1 000.00 лева, като само начислената неустойка, която е в размер на 486.00 лева, представлява близо 50 % от сумата по кредита, без да се включват останалите суми, формиращи ГПР. Ето защо, следва да се направи извод, че след като се прибави начислената неустойка, ГПР по договора за кредит далеч надхвърля максимално допустимия размер.

Както вече беше посочено, така уговорената неустойка има характер на скрита възнаградителна лихва, която не е включена в оскъпяването на ползваната сума и която води до нарушение на императивната норма на чл.

19, ал. 4 от ЗПК. Това, от своя страна, обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение /арг. от чл. 19, ал. 5 от ЗПК / и липса на основание за дължимост на вземането.

С оглед гореизложеното, макар формално договорът за кредит да покрива изискуеми реквизити по чл. 11, ал. 1 от ЗПК , вписаните в него параметри не кореспондират на изискуемото съдържание по т. 10 - годишният процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя. Тази част от 4 сделката е особено съществена за интересите на потребителите, тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва валидността на договарянето - чл. 22 от ЗПК. В този смисъл като не е оповестил действителния размер на ГПР в договора, кредиторът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва от сключена сделка, което обосновава извод за недействителност /нищожност/ на договора за кредит, на основание чл. 22 от ЗПК, поради неспазването изискванията на чл. 11, т. 10 и 11 от ЗПК.

Поради установената нищожност на договора, на основание чл. 23 от ЗПК ищцата дължи само чистата стойност на предоставения финансов ресурс, т.е. предоставената й главница, но и останалите суми по договора, включително начислената договорна лихва.