Решение № 222 от 22.07.2026, Окръжен съд - Смолян

РЕШЕНИЕ

№ 222 гр. Смолян, 22.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СМОЛЯН, ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ

СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Тоничка Д. Кисьова

Членове:

Полина П. Бешкова

Ивайло Ст. Стефанов при участието на секретаря Виляна Р. Ризова като разгледа докладваното от Полина П. Бешкова Въззивно гражданско дело № 20265400500244 по описа за 2026 година

Производство по реда на чл. 258 - 273 ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от РД "ГП" - С., представлявана от В. С. ВПД директор, чрез процесуален представител главен юрисконсулт М. Х., срещу решение № 139 от 03.05.2026г., постановено по гр. дело № 1616 по описа за 2025г. на Районен съд - Смолян, с което жалбоподателят е осъден да заплати на Б. Ж. Б., ЕГН **********, с постоянен адрес град З., ул. Х. А. № ***, сумата от 1357,22 евро (2 654,48 лв.), представляваща дължимо и неплатено трудово възнаграждение за положен нощен труд в периода от 01.10.2022г. до 30.11.2025г., ведно със законната лихва върху сумата, считано от датата на депозиране на исковата молба в съда – 08.12.2025 г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл. 178, ал. 1, т. 3 вр. чл. 187, ал. 7 от ЗМВР, както и сумата от 303 евро (592,61 лв.), представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва върху главницата за всяко отделно месечно възнаграждение, считано от първо число на месеца, следващ съответното тримесечие, в което е полаган нощният труд, начислена до 30.11.2025 г. на основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД. както и сумата от 306, 78 евро (600.00 лева), представляваща сторени от ищеца съдебноделоводни разноски. Със същото решение жалбоподателят е осъден да заплати по сметка на РС - Смолян в полза на бюджета на съдебната власт сумата от 182,10 евро – разноски по делото за ДТ и депозит за вещо лице.

Жалбоподателят поддържа, че обжалваният съдебен акт е неправилен

1 поради нарушение на материалния закон и необоснован. Счита, че за положения от служителите извънреден и нощен труд са налице специални нормативни актове, които регулират правоотношенията между страните по делото. НСОРЗ е подзаконов нормативен акт, издаден по приложение на КТ, поради което не може да се прилага субсидиарно, нито по аналогия, в хипотези, за които е налице специална правна уредба. Претенцията на ищеца за заплащане на извънреден труд, изчислена след преобразуването на положен от него нощен труд като работещ на 12-часови смени по правилата на чл. 9 от НСОРЗ, се основава на нормативен акт, който счита, че не може да намери приложение в служебното правоотношение между страните, поради което е изцяло неоснователна. Позовава се на Тълкувателно решение № 1/2020г. от 15.03.2023г. на Общото събрание на гражданската колегия на ВКС, постановено по тълкувателно дело № 1/2020г., с което съдът е приел, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата /в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба/ и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. Прави нормативен анализ на законовата и подзаконова нормативна уредба в светлината на цитираното ТР. Поддържа становище, че първоинстанционният съд е допуснал още едно нарушение на материалния закон. Приел е, че на ищеца се дължи допълнително възнаграждение за нощен труд по предявени искове с правно основание, относимо към извънреден труд.

Намира, че неправилността на решението по главния иск влече неправилност и на решението в частта, с която съдът е уважил акцесорния иск за заплащане на обезщетение за забава с правно основание чл. 86 от ЗЗД.

Търси отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което претенцията се отхвърли изцяло. Претендира разноски за двете съдебни инстанции ведно с юрисконсултско възнаграждение.

Въззиваемата страна не е подала отговор на въззивната жалба в срока за това. В писмено становище излага подробни съображения за неоснователност на въззивната жалба и правилност и законосъобразност на решението, което се иска да бъде потвърдено.

СМОЛЯНСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, след като прецени събраните по делото доказателства по реда на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното:

Съгласно чл. 269 ГПК съдът се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. По останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата.

Обжалваното решение е валидно и допустимо и спорът следва да бъде разгледан по същество.

По отношение на възприетата от районния съд фактическа обстановка 2 следва да се посочи, че въззивният съд е обвързан от онези фактически изводи, във връзка с които във въззивната жалба и отговора към нея липсват оплаквания, т.е. настоящата инстанция не може да приеме за установена различна фактическа обстановка без нарочни възражения в този смисъл от страна на жалбоподателя и/или въззиваемата страна.

Не се оспорват фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, че в процесния период ищецът е работил по служебно правоотношение по ЗМВР и е полагал труд на смени, като общата сума на неначислените и неизплатени възнаграждения за положен нощен труд за процесния период, преизчислен съгласно НСОРЗ, е в размер на претендираното.

Спорът е правен и се състои в това следва ли при отчитане на извънредния труд, положен от ищеца в процесния период, да се прилагат разпоредбите на Кодекса на труда и на НСОРЗ, в който случай би следвало да се приложи увеличаващ коефициент от 1,143 % съгласно нормативната уредба, както счита ищецът и за която няма спор, че не е била прилагана през процесния период и в който случай би се полагало допълнително възнаграждение за положен нощен труд ведно с мораторна и законна лихва в претендираните размери, съвпадащи с неоспорените изводи на вещото лице.

Този въпрос е разрешен с Тълкувателно решение № 1 от 15.03.2023 г. на ОСГК на ВКС по тълк. д. № 1/2020 г., с което е прието, че при отчитане и заплащане на положените часове нощен труд от служители на Министерство на вътрешните работи не са приложими разпоредбите на Кодекса на труда и на Наредбата за структурата и организацията на работната заплата (в частност разпоредбата на чл. 9, ал. 2 от същата наредба) и следва да се прилагат разпоредбите на специалния Закон за Министерството на вътрешните работи и на издадените въз основа на него подзаконови нормативни актове. Разяснено е, че липсва празнота в ЗМВР относно продължителността на работното време на служителите в МВР, изразено в брой на часовете (чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА), тъй като нормата на чл. 187, ал. 1 ЗМВР е императивна и предвижда, че нормалната продължителност на работното време е 8 часа. По смисъла на чл.

187, ал. 1 ЗМВР "8 часа дневно" означава 8 астрономически часа, независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага - през деня, в неговата "светла" част и през нощта в неговата "тъмна" част, в последната хипотеза от 22 часа до 6 часа. Съпоставката на нормите на чл. 187, ал. 1 и 3 ЗМВР и чл. 140 КТ показва, че разпоредбите на ЗМВР установяват по-голяма продължителност на работното време на нощния труд на служителите от МВР в сравнение с тази на работниците и служителите по трудово правоотношение.

Различието - установената с разпоредбите на ЗМВР по-голяма продължителност на работното време на нощния труд за служителите от МВР, се аргументира с основните функции на МВР, регламентирани в чл. 2, ал. 1 ЗМВР. Разпоредбите на чл. 179 и чл. 187, ал. 9 ЗМВР са делегиращи законови норми, които предвиждат условията и реда за полагане на нощен труд, включително отчитането му и заплащането, да се извършват със съответните актове - наредба и заповед. С последната, представляваща индивидуален 3 административен акт, се предвижда министърът на вътрешните работи да определя размера на възнаграждението за положен нощен труд. Действително в издадените наредби липсва правило като това на чл. 9, ал. 2 НСОРЗ, но липсата е обяснима с волята на законодателя да не се създава норма за преобразуване на нощни часове в дневни. Не са налице и останалите две предпоставки за прилагане на чл. 46, ал. 2, изр. 1 ЗНА. Случаите по ЗМВР и по КТ не са сходни. Трудовото правоотношение е насочено към изпълнение на частен интерес, а служебното се реализира за осъществяване на държавна власт, т. е. касае се до различни, а не сходни по вид правоотношения.

Прилагането на НСОРЗ към служебните правоотношения не би обезпечило постигането на законова цел, доколкото методите на регулиране на отношенията и заложената в чл. 187, ал. 1 ЗМВР воля на законодателя е да се прилага еднаква продължителност на работното време през деня и нощта - "8 часа дневно", независимо от частта на денонощието, в която работният ден се разполага - през деня или през нощта. При разработването и приемането на ЗМВР законодателят е имал предвид разбирането за спецификата на служебните правоотношения и равенството на гражданите пред закона, като неблагоприятните последици от полагането на нощен труд от служители на МВР се компенсират със съответните компенсаторни механизми допълнително възнаграждение за прослужено време - чл. 178, ал. 1, т. 1 ЗМВР, по-голям основен платен годишен отпуск - чл. 189, ал. 1 ЗМВР, обезщетение при прекратяване на служебно правоотношение - чл. 234, ал. 1 ЗМВР, поблагоприятен режим за заплащане на извънреден труд - чл. 187, ал. 5 и 6 ЗМВР, липса на задължение за заплащане на осигурителни вноски и поблагоприятни условия за придобиване право на пенсия - чл. 69, ал. 2 КСО, пенсиониране при условията на I категория труд - чл. 69 КСО и др.

Така приетото тълкуване на закона не противоречи на правото на ЕС.

Според Решение на СЕС по дело С-262/20, разгледано и в тълкувателното решение, член 8 и член 12, буква а) от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време трябва да се тълкуват в смисъл, че не налагат да се приема национална правна уредба, която да предвижда, че нормалната продължителност на нощния труд за работниците от публичния сектор като полицаите и пожарникарите е по-кратка от предвидената за тях нормална продължителност на труда през деня. При всички случаи в полза на такива работници трябва да има други мерки за защита под формата на продължителност на работното време, заплащане, обезщетения или сходни придобивки, които да позволяват да се компенсира особената тежест на полагания от тях нощен труд. Прието е, че чл. 20 и чл. 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че допускат определената в законодателството на държава - членка нормална продължителност на нощния труд от седем часа за работниците в частния сектор да не се прилага за работниците в публичния сектор, вкл. за полицаите и пожарникарите, ако такава разлика в третирането се основава на обективен и 4 разумен критерий, т. е. свързана е с допустима от закона цел на посоченото законодателство и е съразмерно на тази цел /т. 80/.

Изводите в Решение на СЕС по дело С-262/20 са споделени и в

Определение от 29.07.2024 г. по дело С-435/2023 на СЕС, образувано по преюдициално запитване от Окръжен съд - Смолян. Съдът на Европейския съюз дава следните отговори на поставените въпроси: 1. Член 12, буква а) от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета и членове 20 и 31 от Хартата на основните права на Европейския съюз трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат правна уредба, която по въпроса за нормалната продължителност на нощния труд въвежда разлика в третирането на група работници от публичния сектор, натоварени със съществените задачи по охрана на обществения ред и защита на населението, спрямо друга група работници от публичния сектор, натоварени със същите задачи, или спрямо работници от частния сектор, освен ако тази разлика в третирането се основава на обективен и разумен критерий, тоест е свързана с допустима от закона цел на това законодателство и е съразмерна на тази цел. 2. Член 12, буква а) от Директива 2003/88 и членове 20 и 31 от Хартата на основните права трябва да се тълкуват в смисъл, че не допускат прилагане на задължителна национална съдебна практика, ако прилагането води до резултат, несъвместим с тези разпоредби от правото на Съюза, и по специално до разлика в третирането, която не се основава на обективен и разумен критерий. При отговора на първия и втория въпрос в Определение от 29.07.2024 г. по дело С-435/2023 СЕС е мотивирал изводите си с възприетото разрешение по дело С-262/20г. и въз основа на него е постановил определението си. Ето защо следва да се приеме, че изводите в определението по дело С-435/2023 на СЕС са в унисон с тези по дело С262/20г., решението по което е взето предвид при постановяване на ТР № 1/15.03.2023 г. по тълк.д. № 1/2020 г. Следователно, не би могло да се приеме, че постановките в тълкувателното решение противоречат на вторичното право на ЕС. Същевременно с приемането на тълкувателното решение съдебната практика по тълкуването на правната норма на чл. 3 ЗМВР е уеднаквена по задължителен за съдилищата начин /чл. 130, ал. 2 ЗСВ/.