Решение № 20329 от 11.11.2024, Софийски районен съд

РЕШЕНИЕ

№ 20329 гр. С 11.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 167 СЪСТАВ, в публично заседание на седемнадесети октомври през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ при участието на секретаря АЛБЕНА Н. КИТАНОВА като разгледа докладваното от КРИСТИЯН Р. ТРЕНДАФИЛОВ Гражданско дело № 20241110123769 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 422 ГПК.

Образувано е по искова молба, подадена от „П и б АД, чрез юрк. М., срещу К. А. Ф., с която са предявени положителни установителни искове с правно основание чл. 430, ал. 1 ТЗ, чл. 430, ал. 2 ТЗ вр. чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД и чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца следните суми: 9091,64 лв. – непогасена главница по Договор за банков кредит № ********/22.01.2013 г., ведно със законната лихва за забава от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.02.2023 г. до окончателното изплащане на сумата; 6192,49 лв. – непогасена договорна лихва, начислена за периода 10.11.2014 г. – 10.01.2023 г., дължима на основание чл. 4.1 от договора; 7490,52 лв. – обезщетение за забава за просрочените плащания за периода 10.10.2014 г. – 16.02.2023 г., дължимо на основание т. 10 от договора; 24 лв. – разноски, за които вземания в полза на „П и б АД е издадена заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 21.04.2023 г. по ч.гр.д. № 17980/2023 г. по описа на Софийски районен съд, ГО, 167 състав.

Ищецът извежда съдебно предявените субективни права при твърденията, че на 22.01.2013 г. сключил с К. А. Ф. договор № ********, по силата на който предоставил в полза на ответницата кредит на стойност 10 000 лв. за погасяване на съществуващи задължения, който бил изцяло усвоен към датата на сключване на договора. В чл. 4 от договора било уговорено, че кредитополучателят дължи на банката годишна лихва в размер на базов лихвен процент на банката, увеличен с надбавка от 5 пункта, като към датата на сключване на договора базовият лихвен процент на банката за лева бил в размер на 8,79% годишно. Съгласно чл. 10 от договора, банката прилагала лихва при просрочие в размер на 1 договорения лихвен процент, плюс наказателна надбавка в размер на законната лихва.

Ищецът твърди, че крайният срок за погасяване на кредита бил до 10.01.2023 г., като ответницата не е погасила задълженията си по договора, който са станали изискуеми, считано от 10.01.2023 г. Излага доводи, че кредитът е в просрочие от 10.10.2014 г., с продължителност от 3052 дни, изчислени към 16.02.2023 г., като не били заплатени 100 на брой погасителни вноски за главница, съгласно погасителния план към договора. Твърди, че общата стойност на просрочената сума за главница възлиза на 9091,64 лв., като просрочени били и 99 на брой вноски за лихви, на обща стойност от 6192,49 лв. Излага доводи, че разполага с издадена в полза на банката заповед № 11350/21.04.2023 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК, съгласно която ответницата следвало да заплати в полза на „П и б АД сума в общ размер на 22 798,65 лв., от която:

9091,64 лв. – непогасена главница по процесния договор за кредит; 6192,49 лв. – непогасена договорна лихва, начислена за периода 10.11.2014 г. – 10.01.2023 г., дължима на основание чл. 4.1 от договора; 7490,52 лв. – обезщетение за забава за просрочените плащания за периода 10.10.2014 г. – 16.02.2023 г., дължимо на основание т. 10 от договора; 24 лв. – разноски, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК до окончателното изплащане на вземанията. Сочи, че ответницата е възразила срещу издадената заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК, поради което за банката е налице правен интерес от завеждане на настоящите искови претенции. В тази връзка, моли съда да признае за установено, че ответницата дължи на „П и б АД заплащането на процесните вземания, ведно със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението по чл. 417 ГПК – 17.02.2023 г. до окончателното изплащане на вземанията. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответницата, чрез адв. Д, е подала отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Потвърждава, че е страна по сключения с ищеца договор за банков кредит № ********/22.01.2013 г. за сума в размер на 10 000 лв. Твърди, че посочените в договора лихва и ГПР не съответстват на изискванията на чл. 11 ЗПК. Излага доводи, че не й е била предоставена разбираема информация за условията и реда за прилагане на посочения в договора лихвен процент, както и относно периодите, условията и процедурите за неговата промяна. В тази връзка счита, че са налице основания, обуславящи недействителност на процесния договор, поради което дължи единствено чистата стойност на кредита. Сочи, че след приспадане на стойността на извършените от нея плащания по договора в размер на 3259,81 лв., непогасеният остатък от главницата по кредита възлиза на 6740,19 лв. Поддържа, че не дължи заплащането на останалите вземания поради липсата на правно основание за получаването им от ищеца. Твърди, че вземанията за главница за периода до 17.02.2018 г. са погасени по давност, като сочи, че погасени по давност са и вземанията за лихви до 17.02.2020 г. Моли съда да отхвърли предявените искове като неоснователни и недоказани. Претендира разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за 2 установено следното от фактическа страна:

Безспорно е в настоящото производство, а и от събраните писмени доказателства се установява, че на 22.01.2013 г. между "П и б" АД, от една страна и К. А. Ф., от друга страна, като кредитополучател, е бил сключен договор за банков кредит № ********, при общи условия (които са били приети от ответника с подписване на договора), по силата на който банката е предоставила на кредитополучателя кредит в размер на 10 000 лева, а последният са е задължил да го върне до 10.01.2023 г., ведно с годишен лихвен процент, формиран като сбор от базовия лихвен процент на банката за лева – 8.7907% и надбавка от 5 пункта, на 120 равни месечни погасителни вноски (в общ размер на 18 758.83 лева, а всяка месечна вноска в размер на 154.45 лева), съгласно погасителен план (който е приет като доказателство по делото и съдържа пълна информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на вноските), при уговорен ГПР в размер на 15.59%. Страните постигнали съгласие, че дължимите, но непогасени в срок задължения по кредита вследствие недостиг на авоар по разплащателна сметка на кредитополучателите, се олихвяват с уговорения в договора лихвен процент, увеличен с наказателна надбавка в размер на законната лихва, считано от деня, следващ датата на падежа на съответната вноска, независимо дали падежът е в неработен ден; че кредиторът има правото да обяви кредита за предсрочно изискуем или да увеличи размера на приложимия лихвен процент в случай на изпадане в забава от ответника за погасяване на задълженията му за плащане, произтичащи от договора. В клаузите на чл. 6 и чл. 7 от договора е уговорено, че кредитополучателят заплаща на банката еднократна такса в размер на 25 лв. и че банката събира комисионна за отпускане на кредита в размер на 2 % от разрешения кредит в деня на усвояване на кредита.

Установено е въз основа на заключението на вещото лице по допусната и изслушана в настоящото производство съдебно-счетоводна експертиза, което при преценката му по реда на чл. 202 ГПК подлежи на кредитиране, а и не е спорно между страните, че сумата по кредита е била усвоена от К. А. Ф. на 22.01.2013 г., като същата е осъществила плащания в общ размер на 3 458,81 лв. (след уточнението на вещото лице в о.с.з. от 17.10.2024 г.) през периода от 10.02.2013 г. до 30.01.2015 г., с които са били погасени задълженията за договорна лихва в общ размер на 2341,09 лв., наказателна лихва в размер на 9,36 лв., главница в размер на 908,36 лв. и комисионна съгласно чл. 7 от договора. Непогасени задължения на ответника възлизали, както следва: 9 091,64 лв. – главница за периода от 10.10.2014 г. до 10.01.2023 г.; 6192,74 лв. – договорна лихва за периода от 10.11.2014 г. до 10.01.2023 г.; 25 лв. – еднократна такса за разглеждане на искането за кредит, както и 7 538,54 лв. - обезщетение за забава за периода от изпадане в забава на всяка просрочена вноска от главницата до 16.02.2023 г.

При така установената фактическа обстановка съдът приема от правна страна следното:

Сключеният между страните по делото договор за банков кредит от 22.01.2013 г. разкрива признаците на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от Закона за потребителски кредит – ЗПК (обн. ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), 3 доколкото в частност не е налице някоя от отрицателните предпоставки, установени в чл. 4 ЗПК. Като такъв за него важат допълнителните изисквания за действителност, предвидени в ЗПК.

В отговора на исковата молба ответникът, чрез процесуалния му представител, е релевирал възражение за недействителност на договора за кредит, на основание чл. 11 ЗПК, поради непосочване в неговото съдържание на достатъчна информация относно лихвения процент по кредита.

В практиката на ВКС, обективирана в Решение № 23/07.07.2016 г. по т. д. № 3686/2014 г. на І т. о., Решение № 232/05.01.2017 г. по т. д. № 2416/2015 г. на II т. о, Решение № 188/15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г., ІІ т. о., Решение № 142/01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на II т. о, Решение № 87/16.11.2020 г. по т. д. № 2165/2019 г. на I т. о. на ВКС и др., съобразно постановките в решенията на СЕС по дело С-243/08, дело С-397/11, дело С168/05 (т. 24), дело С-40/08 (т. 38), дело № С-618/10 (т. 46), С-488/11 и др., е прието че: 1/ първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор; 2/ съдът уведомява страните, че ще се произнесе по неравноправния характер на клаузата/те, като дава възможност на същите да изразят становище и да ангажират доказателства (принцип на състезателност), което настоящият съдебен състав е сторил с Определение №31709/05.08.2024 г.; 3/ само при противопоставяне на потребителя (след уведомяването) съдът не се произнася по неравноправния характер на клаузата. Такова е и даденото разрешение във формираната задължителна практика на ВКС в Тълкувателно решение № 1/2020 г. от 27.04.2022 г. по тълк. д. № 1/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според което съдът се произнася в мотивите на решението по нищожността на правни сделки или на отделни клаузи, които са от значение за правния спор, без да е направено възражение, ако нищожността произтича пряко от сделката или от събраните по делото доказателства, независимо от вида на договора и страните по него. В разяснителната част на тълкувателния акт е посочено, че когато нищожността е видима от представените с исковата молба или с отговора на исковата молба доказателства, първоинстанционният съд е длъжен да отрази в доклада по делото, че ще се произнесе по нищожността и да изпълни задължението си по чл.

146, т. 2 и 5 ГПК, което в случая е сторено с Определение №31709/05.08.2024 г. В този смисъл е и новелата на чл. 7, ал. 3 ГПК (ДВ, бр. 100/2019 г.), в която изрично е предвидено задължение на съда да следи служебно за нищожността по чл. 146, ал. 1 от Закона за защита на потребителите, произтичаща от неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител.

Според разпоредбата на чл. 22 ЗПК (приложима редакция към момента на сключване на процесния договор – ДВ, бр. 18 от 05.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.), договорът за потребителски кредит е недействителен, когато не са спазени императивните изисквания към формата и съдържанието на договора, установени в защита на потребителите, а именно тези по чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 – 12 и 20 и чл. 12, ал. 1, т. 7-9.

В чл. 29, ал. 1 ЗПК е предвидено правото на потребителя да се откаже от сключения договор за потребителски кредит, без да дължи обезщетение или неустойки и без да посочва 4 причина за това, при спазване на срока, реда и условията за упражняване на това потестативно право, посочени в чл. 29 ЗПК. Разпоредбата транспонира императивните норми на чл. 14 от Директива (ЕС) 2008/48. Съгласно решение от 09.09.2021 г. на СЕС по съединени дела С-33/20, С-155/20 и С-187/20 (т. 123), целта на посочената разпоредба на директивата е да позволи на потребителя да избере отговарящ най-добре на потребностите му договор и следователно да се откаже в "срока за размисъл" от договор (след като го е сключил), за който установи, че не съответства на потребностите му.