Решение № 1710 от 20.03.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 1710 гр. София, 20.03.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Силвана Гълъбова

Членове:

Георги Ст. Чехларов

Боян Г. Бояджиев при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20231100506741 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба на ищеца И. И. И. срещу решение от 14.02.2023 г. по гр.д. №27633/2021 г. на Софийския районен съд, 167 състав, в частта, в която е отхвърлен предявеният от жалбоподателя срещу И. Б. М. осъдителен иск с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД за разликата над сумата от 3737,37 лв. до 4791,28 лв., представляваща обезщетение за ползване на недвижим имот, находящ се в гр. София, район „Красно село“, ж.к. „*******, за периода 01.10.2020 г. – 18.05.2021 г., поради прихващане, като ищецът е осъден да заплати на ответника разноски по делото.

В жалбата се твърди, че решението на СРС е неправилно. Сочи, че неправилно първоинстанцинният съд е приел, че ответникът е направил подобрения в процесния недвижим имот, както и че не е взел предвид, че е налице изрично противопоставяне от собственика на имота за извършване на промени в него. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени обжалваното решение и да уважи предявения иск до посочения по-горе размер. Претендира разноски.

Въззиваемата страна И. Б. М. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли първоинстанционното решение да бъде потвърдено. Не претендира разноски.

Решението не е обжалвано от ответника в частта, в която предявеният иск е уважен до посочения по-горе размер, и от ищеца в частта, в която предявеният иск е отхвърлен за разликата над 4791,28 лв. до 5600,00 лв. като неоснователен, поради което е влязло в законна сила в тези му части.

Във въззивното производство е прието заключението на СТЕ, което съдът кредитира напълно, от което се установява, че общата стойност на СМР към момента на извършването им е в размер на 2631,00 лв., а увеличената стойност на имота в резултат на извършените ремонтни дейности /подобрения/ е 4007,00 лв.

1

Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:

Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.

Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно, допустимо и правилно по следните съображения:

Тъй като решението на СРС е влязло в законна сила в посочената по-горе част, то основанието на предявения иск е установено със сила на присъдено нещо, поради което спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е уважил релевираното от ответника възражение за прихващане, респ. дали е основателна претенцията на ответника за извършени в процесния недвижим имот подобрения.

Направеното възражение е допустимо. Възражението за прихващане е само едно процесуално действие за защита срещу първоначално предявения иск, като целта е отхвърляне на този иск, поради погасяване на вземането по него чрез прихващане с вземането на ответника.

Институтът на прихващането е уреден в чл.103 – чл.105 ЗЗД. Изисква насрещни вземания за пари или еднородни заместими вещи. Необходимо е вземането на прихващащия /активното вземане/ да е изискуемо. Задължението на прихващащия /пасивното вземане/ може да не е изискуемо. Достатъчно е да е изпълняемо. След като по правило длъжникът може да изпълни преди срока /чл.70 ал.2 ЗЗД/, той може и да прихване преди срока. Другата предпоставка е ликвидността. Тя е изискване само към активното вземане. Действието на прихващането е винаги обратно и произтича пряко от чл.104 ал.2 ЗЗД. При уважено възражение за прихващане признатите от съда насрещни вземания се смятат погасени с обратна сила от първия момент, в който прихващането е възможно да се осъществи, т.е. когато активното вземане е било изискуемо, а пасивното – поне изпълняемо. Кога е настъпила ликвидността е без значение /ТР №2/2020 г. на ОСГТК на ВКС/.

В случая релевираното от ответника възражение за прихващане намира основанието си в разпоредбата на чл.59 ЗЗД – за заплащане на извършени в собствения на ищеца недвижим имот подобрения.

Подобренията в имота са такива нововъведения, които изменят общата вещ и които не са били необходими за запазването и съхраняването и. При тях необходима предпоставка е увеличаването стойността на имота. Подобрение има, когато вложените материали, средства и труд са довели до увеличаване на стойността на чужд имот, а за подобрителя винаги възниква вземане за стойност поради неоснователно обогатяване срещу собственика, стига извършеното да не е в изпълнение на договорно задължение. Обяснението е в забраната за неоснователно обогатяване. Обективното ни материално право я провежда последователно. То предвижда вземане за връщане /за плащане/ на това, с което притежателят на вещното право на собственост се е обогатил, а подобрителят е обеднял, дори когато са изключени материално правните предпоставки на всеки друг иск за защита на 2 неоснователно разместените блага /чл.59 ЗЗД/. Размерът му е равен на по-малката сума между стойността на обедняването /разходите, които държателят е направил за извършване на подобренията/ и обогатяването /увеличената стойност на имота в резултат на вложените от държателя материали, средства и труд/. Длъжник по вземането на държателя е собственикът на имота /така и решение №40/11.04.2018 г. по гр.д. №2004/2017 г. на ВКС/.

За да бъде уважен иск с правно основание чл.59 ал.1 ЗЗД, е необходимо ищецът да докаже твърденията си за положителните факти, от които черпи изгодни за себе си последици, т.е. фактическият състав на неоснователното обогатяване - обедняване на ищеца до посочения в исковата молба размер, обогатяване на ответника до същия размер и причинна връзка между тях. Ирелевантно за отговорността на собственика на имота по чл.59 ЗЗД е дали се е противопоставил на извършването на подобрения от страна на държателя на имота, с оглед забраната за неоснователно обогатяване.

Ангажираните от ответника в хода на производството доказателства относно обстоятелството, че тези подобрения са извършени именно от нея са достатъчни. И от събраните по делото писмени доказателства /приемо-предавателен протокол, стокова разписка и фискални бонове/, неоспорени от страните, противно на твърденията на въззивника във въззивната жалба, както и от свидетелските показания на свид. Б.М., които настоящият въззивен състав кредитира напълно като задълбочени, логични, безпротиворечиви и базирани на преките и непосредствени впечатления на свидетеля, които показания се подкрепят и от събраните по делото писмени доказателства/, се установи при условията на пълно и главно доказване извършването от страна на ответника на сочените СМР в процесния апартамент. В случая се установява, че извършените от ответника ремонтни работи, вложените материали и положен ламинат са трайно прикрепени към имота на ищеца, държателят не може да ги вдигне и увеличават стойността на апартамента.

Доколкото, както вече бе посочено по-горе, размерът на обезщетението по чл.59 ЗЗД е равен на по-малката сума между стойността на обедняването /разходите, които държателят е направил за ремонтите/ и обогатяването /увеличената стойност на имота в резултат на вложените от държателя материали, средства и труд/, то и на ответника в случая се дължи стойността на обедняването или разходите, които е направил за ремонта, или размерът на обезщетението по чл.59 ЗЗД по отношение на този имот следва да бъде равен на разходите, които държателят е направил, а не на увеличената стойност на имота.

Поради изложеното и поради съвпадане на крайните изводи на двете съдебни инстанции, решението на СРС следва да бъде потвърдено изцяло.

Воден от гореизложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение №2190/14.02.2023 г., постановено по гр.д. №27633/2021 г. по описа на СРС, ГО, 167 състав, в обжалваната част.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС с касационна жалба в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

Председател: _______________________

3

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4