Решение № 265 от 02.06.2026, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 265 гр. Благоевград, 02.06.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН

ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Николай Грънчаров

Членове:

Владимир Ковачев

Атанас Иванов при участието на секретаря Герасим Ангушев като разгледа докладваното от Владимир Ковачев Въззивно гражданско дело № 20261200500485 по описа за 2026 година взе предвид следното:

„А...“ ЕООД, ЕИК ..., седалище и адрес на управление гр. С., р-н „Т.“, бул.

„Б..., представлявано от Х.М.М. и П.В., обжалва решение № 6 от 08.01.2026 г., постановено по гражданско дело № 1052 от 2025 г. на РС-П. В жалбата се сочи, че атакуваното с нея решение е неправилно. Според районния съд, процесният договор за паричен заем бил недействителен на основание чл. 22 вр. чл. 11, т. 10 от ЗПК. Съгласно чл. 23 от ЗПК обаче, в този случай потребителят връщал само чистата стойност на кредита, без да дължи лихва или други разходи по кредита, и това правило следвало автоматично от обявяването на договора за недействителен, без да зависи от други последващи действия. В този смисъл, ако съдът преценял, че договорът е такъв, той следвало да признае за установено, че потребителят дължи чистата стойност на кредита, а не да отхвърля иска изцяло. В настоящия случай било прието за безспорно установено сключването на договора и получаването на процесната сума от кредитополучателя. Моли се за отмяна на обжалваното съдебно решение и уважаване на предявените искове. Претендират се разноски за двете инстанции.

1

Подаден е отговор на жалбата. Той изхожда от адвокат М. М., процесуален представител на В. Д. Н., ЕГН **********, адрес с. М., общ. П.... В него се изтъква, че решението на първоинстанционния съд е правилно и законосъобразно. Изцяло правилен бил изводът на РС-П, че процесният ДПК не отговаря на изискванията на чл. 22 от ЗПК. Договорът бил нищожен и поради неспазване на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, а оттам - и на действителния размер на ГПР /чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК/, тъй като сумата, която се претендирала чрез допълнителни услуги, не била включена в ГПР и ГЛП. Чрез включването на възнаграждението, предвидено по допълнителни услуги, към ГПР и ГЛП, те щели да нараснат двойно, та дори и повече, с което потребителят бил въведен в заблуждение относно стойността на разходите, които ще прави по обслужването на кредита. С предвиждането за заплащане на сумата по допълнителни услуги се заобикаляла и разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Безсъмнено събирането на такива разходи било част от дейността по управление на кредита и те следвало да са включени в ГПР. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, ГПР по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи и бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисионни, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съгласно § 1, т. 1 от ЗПК, общ разход по кредита за потребителя били всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с ДПК, които били известни на кредитора и които потребителят трябвало да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга било задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита било в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Заплащането на сумата по договора за поръчителство следвало да бъде разглеждано като елемент от общия разход по кредита за потребителя, тъй като то било пряко свързано с ДПК, известно било на кредитора и се заплащало от потребителя. Налице било заобикаляне на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, като с уговорките за заплащане на допълнителни разходи по договора за поръчителство се нарушавало изискването ГПР да не бъде по-висок от пет пъти размера на 2 законната лихва по просрочени задължения в левове и валута. Поради невключване на уговорките за заплащане на разходи по допълнителни услуги в размера на ГПР, последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в кредитното правоотношение. Посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлявало заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и 2, т. 1 от ЗЗП. Използването на заблуждаващи търговски практики, изразяващи се в непосочване в кредитния контракт на действителния размер на ГПР, представлявало един от елементите, на които можела да се основе преценката за неравноправния характер на договорните клаузи по смисъла на чл. 143 и следв. от ЗЗП. То подвеждало потребителя относно спазването на забраната на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и не му позволявало да прецени реалните икономически последици от сключването на договора. В случая следвала да бъде взета предвид и разпоредбата на чл. 22 от ЗПК, която била приложима за процесното договорно правоотношение. Тази норма изрично посочвала, че когато не са спазени изискванията на конкретни разпоредби от закона, то ДПК е изцяло недействителен, като между изчерпателно изброените били и тези по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК - за определяне на ГПР. Въз основа на това ДПК следвало да се прогласи за недействителен. В ГПР следвало да бъдат включени разходи по кредит, които ще се понесат от потребителя, като ГПР, който не отразявал точно всички тези разходи, лишавал потребителя от възможността да определи обхвата на своето задължение. Когато в ГПР отсъствали някои от предвидените в чл. 3, б. ,,ж“ от Директива 2008/48 разходи, ДПК следвало да се счита за нищожен, което водело до връщане само на главница. Посочването на правилен размер на ГПР имало важно значение за това потребителят да може да направи информиран избор кой кредит да избере между няколко оферти и да прецени какво оскъпяване ще поеме, ако получи сумата по договора за кредит. Неправилното посочване на ГПР в договора поради невключване на част от задълженията по него следвало да има последиците на недобросъвестно действие на кредитора и да води до последиците, които имала липсата на посочване на ГПР съгласно националното право - по българския закон това били нищожност и връщане само на главницата по кредита съгласно чл. 22-23 от ЗПК. Доколкото процесният договор за поръчителство бил акцесорен, като единственото основание за сключването му бил процесният ДПК, и предвид 3 недействителността на последния, липсвало валидно правно основание за сключването на договора за предоставяне на поръчителство. Липсвали доказателства „А...“ ЕООД действително да е заплатило дължимото от ответника задължение към „К...“ ЕАД, каквото било изискването на чл. 143, ал. 2 от ЗЗДог. По делото не били ангажирани доказателства за извършено плащане от „А...“ ЕООД към „К...“ ЕАД, за да можело изобщо „А...“ ЕООД да встъпи в правата на „К...“ ЕАД, а оттам - и „А...“ ЕООД. Посоченото в чл. 143 от ЗЗДог задължение на поръчителя да уведоми длъжника било за да узнае своевременно възраженията му, в противен случай рискувал да плати недължимо или в повече, а длъжникът, ако не знаел за извършеното плащане от поръчителя, можел да продължи да изпълнява на кредитора. Задължението на поръчителя да уведоми длъжника било уредено, за да бъдат избегнати тези усложнения. В практиката било наложено разбирането, че неуведомяването на длъжника за предявената претенция срещу поръчителя не погасявало регресните му права при плащане на задължението, а имало за последица непротивопоставимост на извършеното плащане на длъжника и пораждало вземане от кредитора за връщане на даденото, ако длъжникът е платил или плати, както и ако той не дължи плащане по друга причина. Следователно длъжникът не дължал заплащането и на поръчителя. Именно въз основа на това предявените искови претенции следвало да бъдат отхвърлени в цялост. В тази насока била и цялата съдебна практика в страната по аналогични случаи.

Договорната лихва и лихвите за забава не били дължими от въззиваемата, защото същите били погасени по давност. Прави се възражение за изтекла тригодишна погасителна давност по отношение на тях. Осъществяването на фактическия състав на давността - бездействие на титуляра на правото в законовоустановен срок и надлежно упражняване на възражение за погасителна давност от носителя на задължението, винаги било свързано със защитата на конкретно субективно материално право, по отношение на което се погасявало правото на иск или на принудително изпълнение. Общият петгодишен давностен срок бил приложим в случаите, когато законът не бил определил друг специален давностен срок. Най-важната последица от изтеклата погасителна давност и възражението на длъжника в този смисъл била, че кредиторът загубвал възможността принудително да осъществи вземането си по съдебен ред или чрез съдебен изпълнител. В случая сумата се погасявала с кратката тригодишна давност. Моли се за потвърждаване на 4 обжалваното решение. Претендират се разноски за второинстанционното производство.

Жалбата и отговорът са редовни и допустими. Те бяха разгледани в открито заседание на въззивната инстанция. Не се събираха нови доказателства.

Обжалваното решение е валидно и допустимо. То се явява и правилно.

Предявени са искове с правни основания чл. 422, ал. 1 от ГПК вр. чл. 240, ал.

1, чл. 79, ал. 1, чл. 146, ал. 1, чл. 143, ал. 1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗДог - за признаване на съществуването на вземания на ищеца, за които е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по частно гражданско дело № 811 от 2025 г. на РС-П, за суми, дължими по ДПК № 1172022 от 23.11.2018 г.

Видно от твърденията на ищеца в исковата молба, същият обосновава материалната си легитимация, като носител на процесните вземания за главница, възнаградителни лихви и обезщетение за забава, по сключения между „К...“ ЕАД и ответницата ДПК, с твърдението, че поръчителят по този договор - „А...“ ЕООД, който е платил на кредитодателя дължимата от кредитополучателя сума по отпуснатия кредит, е встъпил в правата на удовлетворения кредитор и ищецът е придобил това суброгационно право на „А...“ ЕООД с договора за цесия от 02.03.2021 г.

По така предявената претенция следва да се установят предпоставките за встъпване от поръчителя „А...“ ЕООД в правата на кредитора „К...“ ЕАД срещу ответницата, произтичащи от сключен ДПК, а именно: валидно сключване на твърдения ДПК между „К...“ ЕАД и В. Д. Н., предоставяне на кредитополучателя на заемната сума, валидно сключване на договор за поръчителство, с който „А...“ ЕООД се задължава спрямо кредитора „К...“ ЕАД да отговаря за изпълнението на задълженията на ответницата по договора за кредит, и погасяване от поръчителя „А...“ ЕООД на задълженията по договора за кредит.

Въззивният съд намира, че не е доказано по делото валидно сключване на твърдените от ищеца договор за кредит и договор за поръчителство, както и предоставянето в заем на сумата от 2500 лева на ответницата.

От представените от ищеца доказателства не се установява сключването на договора за кредит от разстояние по реда на ЗПФУР, и конкретно по указания в ОУ на „К...“ ЕАД начин. Няма доказателства за подадено заявление до 5 първоначалния кредитор и за потвърждаване на искането за сключване на договора. Не се установява получаване на съгласие на потребителя /чл. 18, ал.

1, т. 3 от ЗПФУР/ и полагане на електронен подпис от него под каквато и да е форма /чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ/. Същото се отнася и за договора за поръчителство. Само по себе си усвояването на сумата от потребителя не обосновава извод за валидно възникнала облигационна връзка с кредитодателя, както неоснователно се поддържа от ищеца, предвид императивната разпоредба на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, въвеждаща писмената форма на ДПК като условие за неговата действителност. Не е доказано, че сумата от 2500 лева, за която ищецът твърди, че е била предоставена в заем от „К...“ ЕАД с ДПК, е била усвоена от ответницата. Представената от ищеца разписка от 23.11.2018 г., с наредител „К...“ ЕАД и получател В. Д. Н. /л. 91 от първоинстанционното дело/, е за нареждане, чрез системата „E...“, на сума от 1299,89 лв. Съгласно твърденията на ищеца, уговорената и предоставена на ответницата сума с процесния договор за кредит е 2500 лева. В разписката не е посочено на какво основание е преведена тази сума. Няма данни за получаването й от ответницата.