Решение № 713 от 04.02.2025, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 713 гр. София, 04.02.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-В СЪСТАВ, в публично заседание на тринадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Анелия Маркова

Членове:

Пепа Маринова-Тонева

Василена Дранчовска при участието на секретаря Юлиана Ив. Шулева като разгледа докладваното от Пепа Маринова-Тонева Въззивно гражданско дело № 20241100500609 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 258 – 273 ГПК.

С решение № 20103889 от 26.09.2023 г. по гр.д. № 20542/2021 г.

Софийски районен съд, 52 състав отхвърлил предявените от „СОФИЙСКА ВОДА” АД, ЕИК 130175000, срещу А. Х. А., ЕГН **********, и А. И. А., ЕГН **********, искове по чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответниците дължат разделно на ищеца сумата от 3 108.84 лв., представляваща главница за доставени водоснабдителни и канализационни услуги за периода от 03.01.2018 г. до 23.11.2019 г. за водоснабден имот, находящ се в гр. София, ж.к. ****, ведно със законната лихва от датата на заявлението – 29.01.2020 г. до окончателното плащане, и сумата от 107.87 лв., представляваща мораторна лихва за периода от 03.02.2018 г. до 23.11.2019 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК от 07.03.2020 г. по ч.гр.д. № 4579/2020 г. на СРС, 52 състав. На основание чл. 38 ЗА ищецът е осъден да заплати на пълномощника на ответниците сумата 800 лв. – адвокатско възнаграждение за предоставената безплатна правна помощ.

Срещу решението е подадена въззивна жалба от ищеца „СОФИЙСКА 1

ВОДА” АД, който го обжалва изцяло с оплаквания за неправилност – неправилно приложение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. В нарушение на чл. 146, ал.

1, т. 3 и т. 4 ГПК районният съд приел, че по делото не е доказано ответниците да са собственици на процесния имот и като такива – потребители на В и К услуги. С отговора на исковата молба ответниците изрично признали, че са собственици на водоснабдения имот от 2008 г., а по делото били представени и справки от отдалечен достъп от АВ – СВ София. Настоящото производство не касаело вещноправен спор и страните не спорели дали ответникът притежава право на собственост и/или ограничени вещни права върху имота, за който са процесните задължения. Не било възможно едно водоснабдително дружество, което в качеството си на кредитор претендира от ответника като длъжник по договор при общи условия за доставка на услуги изпълнението на парични задължения да разполага с нотариален акт и/или с друг акт, представляваш титул за собственост/право на ползване за имота. Неправилно съдът приел и че ищецът не е доказал количеството доставена в имота питейна вода. В процесния период в имота нямало узаконен водомер, като от приетия приемо-предавателен протокол от 14.08.2020 г. било видно, че едва след исковия период старият водомер е подменен с нов и пломбиран, в присъствието на ответника А.. Предвид липсата на узаконен водомер, сумите за доставени В и К услуги били начислявани по реда на чл. 39, ал. 5 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи. Съдът допуснал комплексна съдебноикономическа и техническа експертиза, но назначил един специалист – икономист, който нямал необходимите технически познания да отговори на поставените въпроси досежно техническата част на експертизата. Моли съда да отмени атакуваното решение и вместо това постанови друго, с което да уважи предявените искове.

Претендира разноски и юрисконсултско възнаграждение. Прави евентуално възражение за прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въззиваемите страни А. Х. А. и А. И. А. с отговор по реда на чл. 263, ал.

1 ГПК оспорват жалбата и молят съда да потвърди атакуваното решение като правилно. Претендират присъждане на адвокатско възнаграждение на пълномощника им на основание чл. 38, ал 2 вр. ал. 1, т. 2 ЗА съгласно списък по чл. 80 ГПК.

2

Въззивната жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна, в срока по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което съдът следва да се произнесе по основателността й.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд проверява правилността на първоинстанционното решение само в рамките на релевираните оплаквания, а служебно следва да ограничи проверката си само за валидност, допустимост на решението в обжалваната част и спазване на императивните норми на материалния закон (т. 1 на Тълкувателно решение № 1/09.12.2013 г. по тълк.д.

№ 1/2013 г., ОСГТК на ВКС).

Атакуваното решение е валидно и допустимо. Въззивният съд намира, че при постановяване на първоинстанционното решение не са нарушени императивни материалноправни норми, а като краен резултат го намира за правилно по следните съображения:

Съгласно чл. 3, ал. 1, т. 2 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационните системи (обн. ДВ бр. 88/08.10.2004 г.), потребители на услугите В и К са собствениците и лицата, на които е учредено вещно право на строеж или право на ползване на жилища и нежилищни имоти в сгради етажна собственост. Според легалната дефиниция в § 1, т. 2 ДР на Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационните услуги (обн. ДВ бр.

18/25.02.2005 г.), „потребители“ са юридически или физически лица собственици или ползватели на съответните имоти, за които се предоставят В и К услуги, и юридически или физически лица - собственици или ползватели на имоти в етажната собственост.

Съгласно чл. 6, ал. 1, т. 5 и чл. 11, ал. 7 ЗРВКУ, договорите за предоставяне на В и К услуги на потребителите се сключват при общи условия, одобрени от КЕВР. Приложимите в процесния период общи условия на договора – Общи условия за предоставяне на В и К услуги на потребителите от „Софийска вода“ АД, одобрени от КЕВР с решение № ОУ-2 от 13.07.2016 г., са публикувани и влезли в сила.

В случая между страните не е било спорно, че в процесния период 03.01.2018 г. – 23.11.2019 г. ответниците са били собственици на апартамент № 3 на процесния адрес. Признание на този факт изрично е направено с отговора по чл. 131 ГПК, поради което в нарушение на съдопроизводствените правила 3 районният съд е приел същия за недоказан – арг. чл. 153 ГПК. В качеството им на собственици на водоснабден имот, ответниците се явяват потребители на В и К услуги по смисъла на цитираните законови разпоредби и дължат цената на предоставените им В и К услуги. Ответниците не са твърдели да са предложили специални условия и да са сключили допълнително споразумение с ищеца, поради което съдържанието на облигационното правоотношение между страните по доставка на В и К услуги се определя от ЗРВКУ, Наредба № 4/2004 г. и действалите в процесния период общи условия.

Съгласно чл. 11, ал. 4 от Наредба № 4/14.09.2004 г., при сгради - етажна собственост и водоснабдявани обекти с повече от един потребител, всеки потребител поставя индивидуални водомери. Съгласно ал. 5 на същия член, доставката, монтажът, проверката, поддържането и ремонтът на индивидуалните водомери са задължение на потребителите. Съгласно чл. 32 от същата наредба, услугите В и К се заплащат въз основа на измереното количество изразходвана вода от водоснабдителната система на оператора, отчетено чрез монтираните водомери на всяко водопроводно отклонение. За сгради - етажна собственост или за водопроводно отклонение с повече от един потребител изразходваното количество вода се заплаща въз основа на измереното количество, отчетено по общия водомер на водопроводното отклонение за определен период от време. Отчитането на водомерите се извършва, като се прави първи отчет на общия водомер, а след това се отчитат индивидуалните водомери. В чл. 34а и чл. 39 от Наредбата са предвидени хипотези (липса на водомер или липса на изправен такъв), при които количеството на доставената вода се изчислява по реда на чл. 39, ал. 5 и 6 - по 6 куб. м при топлофицирано жилище и по 5 куб. м - при нетоплофицирано жилище за всеки обитател, като до поставянето на индивидуални водомери в сгради - етажна собственост или на водопроводно отклонение с повече от един потребител, определените в ал. 5 количества вода се завишават всяко тримесечие с по 1.0 куб. м за всеки обитател. Съгласно чл. 40 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г., услугите В и К се заплащат по цени, определени по реда н а ЗРВКУ, като при неспазване на сроковете за плащане на изразходваното количество вода, определени в общите условия на договорите, се заплаща законна лихва по реда на чл. 86, ал. 2 ЗЗД.

За неоснователни съдът намира доводите на въззивника по делото да било установеното количеството предоставени на ответниците В и К услуги в 4 процесния период 03.01.2018 г. – 23.11.2019 г.

На първо място, от приетото заключение на ССЕ и фактури се установява, че в главницата от 3 108.84 лв. са включени вземания за предходен период – 01.12.2012 г. – 29.12.2017 г. на обща стойност 2 233.48 лв., които са били префактурирани от ищеца и включени като задължения за процесния период. Само на това основание искът за главница подлежи на отхвърляне за размера от 2 233.48 лв., тъй като вземания за посочения период не са предмет на предявения главен иск.

Искът за разликата до пълния му предявен размер от 3 108.84 лв., равняваща се на 875.36 лв., е недоказан и като такъв – неоснователен.

Действително, от представения приемо-предавателен протокол от 14.08.2020 г. е видно, че на тази дата е демонтиран неизправен водомер в имота на ответниците и е монтиран и пломбиран нов изправен водомер. От приетото заключение на ССЕ обаче не се установява дали консумацията е правилно изчислявана съгласно чл. 39, ал. 5 или 6 от Наредба № 4. Както сам въззивникът посочва, вещото лице – счетоводител не е имало специални технически знания и не е дало отговор на този въпрос, заключението му е основано само на предоставените му от ищеца справка за начислени количества и фактури. При изрично заявеното с отговора на исковата молба оспорване в имота да са предоставяни каквито и да било В и К услуги, тъй като същият е бил необитаем в процесния период, и при установеното неизпълнение на задължението на ответниците по чл. 11, ал. 5 от Наредба № 4, в тежест на ищеца е било да докаже пълно и главно, че количеството В и К услуги за процесния период е правилно начислено по реда на чл. 39, ал. 5 или 6 от Наредба № 4, което не е направено. Въпреки оплакванията в жалбата, и в настоящото производство не е заявено искане за изслушване на СТЕ за установяване на този факт.

Поради това предявеният главен иск подлежи на отхвърляне изцяло, съответно на отхвърляне подлежи и акцесорният му иск за лихви за забава.

Крайните изводи на двете инстанции съвпадат, поради което атакуваното решение следва да бъде потвърдено.

При този изход и изричната претенция, на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал.

1, т. 2 ЗА въззивникът следва да бъде осъден да заплати на пълномощника на въззиваемите адвокатско възнаграждение за въззивното производство.

5

Съгласно задължителното за националните съдилища решение от 25.01.2024 г. на СЕС по дело C‑438/22, съдът не е обвързан от минималните размери по Наредба № 1/2004 г. на ВАС и следва да откаже прилагането й, вкл. когато присъжда възнаграждение по реда на чл. 38 ЗА, тъй като същата нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС. Последователна е практиката на ВКС с оглед цитираното задължително решение на СЕС, че посочените в Наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при служебното определяне на възнаграждения. Те не обвързват съда и подлежат на преценка с оглед цената на предоставените услуги, като се съобразяват материалния интерес, фактическата и/или правна сложност на делото, количеството извършена работа.

В случая въззивният съд, съобразявайки материалния интерес, липсата на фактическа и/или правна сложност на делото в настоящата инстанция, както и извършеното от пълномощника на въззиваемите, намира за справедливо възнаграждение в размер на 300 лв.