Решение № 337 от 03.07.2025, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 337 гр. София, 03.07.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 2-РО НАКАЗАТЕЛНО

ОТДЕЛЕНИЕ, в публично заседание на двадесет и пети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Петя Шишкова

Членове:

Весислава Иванова

Пламен Дацов при участието на секретаря Илияна Т. Рангелова в присъствието на прокурора Атанас В. Гебрев като разгледа докладваното от Весислава Иванова Касационно наказателно дело от общ характер № 20258002200536 по описа за 2025 година Производството е по реда на глава ХХІІІ НПК.

Образувано е по касационни жалби, депозирани чрез защитниците на подсъдимия, срещу Решение № 50 от 22 април 2025 г., постановено по в.н.о.х.д. № 391/2024 г. по описа на Апелативен съд – Варна.

С въззивното решение е потвърдена изцяло Присъда № 11 от 7 октомври 2024 г. на Окръжен съд - Търговище, постановена по н.о.х.д. № 201/24 г., с която подсъдимият Е. Т.

С. е признат за виновен в извършване на две престъпления: по чл. 116, ал. 1, т. 6а, вр.чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК и по чл. 131, ал. 1, т. 4, предл. 2., вр. чл. 129, ал. 1 НК. За първото му е наложено наказание от девет години лишаване при условията на чл. 58, б. „а“, вр. чл. 55, ал.

1, т. 1 НК, а за второто – три години лишаване от свобода. На основание чл. 23, ал. 1 НК е определено едно общо най-тежко наказание в размер на по-тежкото от двете, търпимо при първоначален строг режим, от което е приспаднато времето на задържането на подсъдимия.

С присъдата подсъдимият е осъден да заплати на частния обвинител и граждански ищец Б. К. Р., действаща със съгласието на законния й представител (баща й К.

Р. Х.) сумата от 8 000 (осем хиляди) лева – обезщетение за причинени неимуществени вреди от престъплението, ведно със законната лихва, считано от 21 декември 2023 г. до окончателното й изплащане. В останалата част, до пълния му предявен размер от 30 000 (трийсет хиляди) лева, искът е отхвърлен.

С касационната жалба на адвокат Д. М. са релевирани всички касационни 1 основания – по чл. 348, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 НПК, а с тази на адвокат А. М. Н. – само основанието по чл. 348, ал. 1, т. 3 НПК.

Доводът за допуснати съществени процесуални нарушения е заявен с оплакване за едностранчиво кредитиране на доказателствата, обслужващи обвинителната теза и некредитиране на защитните. Поддържа се още, че въззивният съд не мотивирал акта си в съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК, защото не бил посочил кои обстоятелства приема за установени и защо. На следващо място – че не извършил нужната всестранна и обективна проверка за разкриване на обективната истина като отказал неоснователно да уважи искането на защитата за провеждане на очна ставка между подсъдимия и свидетелката Ш. и така останало неизяснено по какъв начин процесният нож се озовал в нейните ръце. В същата връзка се настоява, че съдът игнорирал показанията на свидетелите С. и М. – полицейските служители, пред които свидетелката съобщила, че подсъдимият бил хвърлил ножа. Като друго съществено процесуално нарушение в дейността на въззивния съд е изтъкнат отказа му да назначи нова съдебнопсихиатрична-и-психологична експертиза, в резултат на което не било осветлено психоемоционалното състояние на подсъдимия към момента на деянието. Твърди се още, че е следвало да се назначи нова СМЕ за причинените на свидетелката Ш. телесни увреждания, които били описани по различен начин в първичната медицинска документация и в заключението на вещото лице, но въззивният съд неоснователно отказал и това искане на защитата.

Паралелно с горните твърдения, в тази касационна жалба е инвокирано и оплакване за нарушение на материалния закон, подкрепено със съображения за липса на умисъл на дееца да убие пострадалата, а при хипотетичното допускане на такъв – за дефинирането му като евентуален, а не и пряк. Освен така предложената конструкция, с жалбата се претендира и приложимостта на чл. 18, ал. 3, б. „а“ НК, ако не се сподели предната теза, с аргумент, че подсъдимият сам е хвърлил ножа/оставил се е да му бъде взет, тоест отказал се е да довърши деянието.

Накрая, явната несправедливост на наложените санкции е подплатена с твърдения за игнориране на: лошите отношения между подсъдимия и свидетелката Ш.; отказа й да му даде да вижда децата си, провокирал състоянието на дееца, повлияно и от употребата на алкохол; нанесените обиди, възбудили неприятни чувства и емоции, които, съчетани с леката умствена изостаналост на подсъдимия, намалили драстично способностите му за волева овладимост; чистото съдебно минало и настъпилите реално незначителни вредни последици. Всички те обосновавали определянето на наказание, чийто размер да позволи и приложението на чл. 66 НК.

Отправените в следната последователност претенции са за: отмяна на решението и връщане на делото на въззивния съд с конкретни указания за правилното прилагане на закона; преквалифициране на деянието от касационния съд в по-леко наказуемо престъпление или прилагане на разпоредбата на чл. 18, ал. 3, б. „а“ НК; намаляване на размера на наказанията до размер от три месеца и приложение на чл. 66 НК.

С касационната жалба на адвокат А. М. Н. се претендира смекчаване на санкцията за по-тежкото престъпление. При все че се изразява съгласие с дейността на съда по индивидуализацията на наказанието, защитникът счита, че целите по чл. 36 НК могат да бъдат постигнати и с по-леко такова.

Не са постъпили възражения срещу касационните жалби.

В хода на проведените съдебни прения в тази инстанция – адвокат М. и адвокат Е. Б. – защитници на подсъдимия С., поддържат изцяло подадената от първия касационна жалба по изложените в нея съображения, които по същество не допълват. Настояват за връщане на делото за ново разглеждане.

2

От адвокат А. М. Н. е постъпило писмено искане за разглеждане на делото в отсъствието й с изявление, че поддържа подадената от нея касационна жалба.

В правото си на лична защита подсъдимият Е. С. заявява, че поддържа казаното от защитниците.

Назначеният за особен представител на частния обвинител и граждански ищец Б.

Р. - адвокат Д. П. е депозирал становище, в което е изтъкнато, че поради отсъствието на каквито и да е съображения в касационните жалби касателно посегателството спрямо доверителката му, е обективно невъзможно да вземе отношение по конкретни доводи.

Поради това и намира за неоснователни жалбите.

Прокурорът от Върховната касационна прокуратура изразява становище за неоснователност на жалбите. Намира, че въззивният съд не е допуснал никакви процесуални нарушения, правилно е приложил закона и е потвърдил наказание в справедлив размер.

В предоставената му последна дума подсъдимият моли за намаляване на наказанието.

След като прецени изложените в жалбите доводи, заявените касационни основания и становищата на страните, Върховният касационен съд прие следното:

И двете касационни жалби са допустими – всяка от тях е депозирана от процесуалнолегитимирана страна, в рамките на предвидения 15 – дневен срок от съответното съобщение за изготвяне на решението и срещу акт, подлежащ на касационен контрол.

Разгледани по същество, двете касационни жалби са неоснователни.

Общото им обсъждане е предпоставено от факта, че с жалбата на адвокат Н. не са заявени основанията за допуснати съществени процесуални нарушения и нарушение на материалния закон, а само за явна несправедливост на наказанието, което пък се поддържа и в жалбата на другия защитник.

По оплакванията за допуснати съществени процесуални нарушения Част от оплакванията в касационната жалба налагат припомнянето, че предметният обхват и пределите на дължимата проверка в касационното производство изключват установяването на нови фактически положения (логично - и събиране на доказателства), защото този съд действа като инстанция само по правото, не и по фактите.

Предвиденото единствено изключение от това положение (визирано в чл. 354, ал. 5, изр. 2.

НПК) не е приложимо в случая, тъй като това е първото разглеждане на делото във ВКС.

Наложително е и припомнянето, че необосноваността не е касационно основание.

Такава е уредбата в процесуалния закон и единствено в този смисъл е и константната съдебна практика на върховната инстанция. Както многократно е посочвано, законовото разрешение е такова, защото вътрешното убеждение на решаващия съд не може да бъде контролирано, ако не е допусната грешка в процеса на формирането му, тъй като съдът е суверенен при решаване на въпроса за пълнотата и достоверността на доказателствените източници при изграждане на фактическите си изводи. В този смисъл следва да се отбележи, 3 че възражения, които по същество оспорват формираното вътрешно убеждение на решаващите съдилища по фактите, макар да са заявени като такива за съществени процесуални нарушения или за нарушение на материалния закон, не следва да бъдат проверявани. Единствено процесът на формиране на вътрешното убеждение подлежи на проверка, защото същото всякога трябва да е основано на закона и доказателствата по делото и именно този въпрос – дали е основано на тях – може и следва да бъде установен.

Дали изводите на решаващия съд почиват на съвкупна преценка на доказателствените материали, дали последните са оценени поотделно, в логическата им връзка и съобразно действителното им съдържание, без изопачаване, и дали при противоречия между тях е мотивирано кои доказателствени материали се кредитират и кои не, подлежи на проверка.

Така е, защото нарушаването на тези правила представлява нарушение на изискванията на чл. 13 и чл. 14 НПК и ограничава правото на подсъдимия да бъде признат за виновен и осъден само ако обвинението е доказано в съответствие с изискването по чл. 303 НПК.

Подлежи на проверка и въпросът дали съдът се е отклонил от ангажимента си за събиране на нужните доказателства за разкриването на обективната истина по делото.

Освен казаното дотук, касационната инстанция дължи произнасяне по заявените касационни доводи и подкрепящите ги съображения. Служебната интервенция е допустима само в случаите на съществени процесуални нарушения от категорията на абсолютните такива. В случая, макар въззивното решение да се обжалва в цялост, с касационните жалби се изразява недоволство и са изнесени конкретни съображения само относно една част от съдебния акт – за престъплението по чл. 116, ал. 1, т. 6а, вр. чл. 115, вр. чл. 18, ал. 1 НК.

Поради това на проверка подлежи само тази негова част.

Като отчита казаното по-напред, съдът отбелязва, че преди всичко следва внимателно да провери наведените оплаквания, за да разграничи мотивираните предимно с твърдения за необоснована, според защитата, оценъчна дейност на доказателствените източници, от тези, които действително се отнасят до твърдяна порочна доказателствена дейност в резултат на допуснати съществени процесуални нарушения. Прочитът на жалбата позволява заключението, че твърденията за съществени процесуални нарушения са: липса на мотиви в съответствие с изискванията на чл. 305, ал. 3 НПК; ненадлежна всестранна и обективна проверка за разкриване на обективната истина, обективирана в отказите на съда да уважи доказателствени искания на защитата, които биха изяснили значими за делото факти, среди които как ножът се озовал в ръцете на пострадалата, какво било психоемоционалното състояние на подсъдимия към момента на деянието и какви били причинените на свидетелката Ш. телесни увреждания; игнориране на показанията на свидетелите С. и М..

Другите възражения по същество оспорват формираното вътрешно убеждение на решаващите съдилища по фактите, доколкото се изразява недоволство от предоставения от съда кредит на едни доказателства, а на други - не. Такива се явяват възраженията, че съдът кредитирал доказателства, подкрепящи обвинението, а не тези на защитата, както и че показанията на свидетелката Ш. следвало да бъдат оценени по различен от възприетия от контролирания съд начин.

От решението на въззивния съд, с което е потвърдил осъдителната присъда, се извежда, че органът е изпълнил задължението си да обсъди задълбочено и всестранно доказателствените материали, в това число и в аспекта на наведените от защитниците доводи, а не се е задоволил със схематичния им анализ, както неоснователно се твърди.