Определение № 50620 от 10.12.2025, Софийски районен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 50620 гр. София, 10.12.2025 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: ВЕНЕТА СТ. Г.А при участието на секретаря КАМЕЛИЯ АНЧ. КОСТАДИНОВА като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. Г.А Гражданско дело № 20241110176053 по описа за 2024 година

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба вх. № 415282/19.12.2024 г., подадена от М. К. К., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. София, ж.к. Г № 4, ап. 12, чрез пълномощника си адвокат Л. Б. от САК със съдебен адрес: гр. София, ул.

Триадица № 5Б, ет. 3, офис 311, срещу „Н“ ЕООД, ЕИК: ........, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. ЦШ № 115Е, ет. 5, представлявано от НП, чрез Адвокатско дружество „Н, Угляров, М.“, Булстат: ............., чрез адвокат Х. М., със съдебен адрес: гр.София, ул. Отец П № 15, офис Б, с която е предявен установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1-во, 2-ро и 3-то ЗЗД за прогласяване на нищожността на Договор за потребителски кредит № 1122384/02.08.2024 г., сключен между ищеца и ответника, поради това, че съдържа нищожни неравноправни клаузи; при условията на евентуалност е предявен иск за установяване, че клаузата на чл. 18 от Договор за потребителски кредит № 1122384/2.08.2024 г., сключен между ищеца и ответника,, предвиждаща заплащане на неустойка при непредоставяне на обезпечение в размер на 640.38 лв., е нищожна.

В исковата молба се твърди, че на 02.08.2024 г. между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 1122384/02.08.2024 г. в размер на 1000 лв. със срок на погасяване 6 месеца, годишен процент на разходите (ГПР) 62.27 %, фиксиран лихвен процент - 50 % и дата на падеж 03.02.2025 г.

Ищецът сочи, че само заради процента на договорената лихва, като 1 прекомерен, следа договора да бъде обявен за нищожен. Счита, че и размерът на ГПР не е правилно определен, тъй като не е включена в него неустойката и по този начин бил скрито завишен.

Ищецът твърди, че в чл. 6 от Договор № 1122384 е посочено, че заемателят се задължава да предостави на кредитора едно от следните обезпечения: 1. Безусловна банкова гаранция или 2. Поръчителство на едно или две физически лица, които да отговарят на определени от кредитора условия, а в чл. 18, страните се договорили, че в случай на непредоставяне на обезпечение, на кредитополучателя ще бъде начислена неустойка в размер на 640,38 лв.

Позовава се на чл. 22 от ЗПК, както и на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК.

Счита, че в настоящия случай липсва ясно разписана методика на формиране на годишния процент на разходите по кредита - кои компоненти са включени в него и как се формира същия. По този начин потребителят е поставен в невъзможност да разбере какъв реално е процентът на оскъпяване на ползвания от него финансов продукт, тъй като от съдържанието на договора не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Сочи, че няма пречка страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера на законната лихва, изчислена като основен лихвен процент на БНБ плюс десет пункта надбавка, като тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД, като с Постановление на МС № 72/08.04.1994 г. (отм.) е определен само размерът на законната лихва, а със заключителната разпоредба § 1 е отменено Разпореждане на МС № 1238 от 1951 г. за определяне на максималния процент на договорните лихви, без да бъде определен нов максимален размер. Счита, че максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или за забава) е ограничен от нормата на чл. 9 от ЗЗД, съгласно която страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.

Позовава се на дадените в Тълкувателно решение № 1/2009 г. от 15.06.2010 г. на ВКС, ОСТК разяснения, съгласно които добрите нрави са неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но които изхождайки от принципа за справедливост са общоприети в обществото и субектите на правото следва да се ръководят от тях. Въпреки тяхната абстрактност законът им е придал правно значение, защото правната последица от тяхното 2 нарушаване е приравнена с тази на противоречието на договора със закона (чл. 26, ал. 1 ЗЗД), като за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за облагодетелстване на друг и пр.

Ищецът счита, че в погасителния план към договор за потребителски кредит № 1122384/02.08.2024 г. е определен общият размер на задължението в размер на 1830 лв., в която е включена и вноската с неустойка. Предвид главницата по договора, която възлиза на 1000 лв., счита, че оскъпяването на кредита е с 83 %. Позовава се на съдебна практика, възприета в Решение № 228 от 21.01.2013 г. по т. д. № 905/2011 г., Т. К., II т. о. на ВКС, съгласно мотивите на което неустойката освен обезпечителна и обезщетителна функция, има и наказателна функция, тъй като е предназначена да санкционира неизправния длъжник в случай на виновно неизпълнение на договора. За да възникне правото на неустойка обаче, уговорката за дължимостта й не трябва да противоречи на императивните правни норми на закона и на добрите нрави, разглеждани като неписани морални норми, израз на принципите за справедливост и добросъвестност в гражданските и търговските правоотношения. Противоречието със закона и/или добрите нрави прави уговорката за неустойка нищожна по силата на чл. 26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД и препятства възникването на вземането и на задължението за неустойка.

Съгласно чл. 21, а л . 2 о т З П К всяка клауза в договор за потребителски кредит с фиксиран лихвен процент, която определя обезщетение з а кредитора по-голямо от посоченото в чл. 32, а л . 4, е нищожна. Съгласно тези критерии, счита, че обезщетението към датата на сключване на договора, в случая за неизпълнение на задължението на заемателя да предостави на заемодателя уговореното обезпечение, възлиза на почти 65 % от стойността на заетата сума, с оглед което клаузата за неустойка по чл. 18 от договора е нищожна. Твърди, че тази клауза има за цел да заобиколи изискванията на закона, който в чл. 71 от ЗЗД регламентира, че ако длъжникът не е дал обещаните обезпечения, кредиторът може да иска изпълнение на срочното задължение и преди срока, с оглед на което е нищожна и по смисъла на чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Счита също така, че клаузата за неустойка е уговорена в отклонение от функциите й предвидени в чл. 92 ЗЗД, 3 което я прави нищожна, поради противоречие с добрите нрави, по смисъла на чл. 26, ал. 1 ЗЗД. Сочи, че уговорената парична неустойка не би могла да улесни събирането на кредита доброволно и не е адекватна да обезпечи разходите по принудителното събиране, но увеличава дълга на заемателя и води до затрудняване доброволното му погасяване, както и до увеличаване на разноските при евентуално принудително събиране.

Поради изложеното, ищецът счита, че целта на неустойката е неоснователно обогатяване на кредитора, тъй като е предвидена за неизпълнение на задължение, което не е свързано пряко с претърпени вреди, тъй като няма данни за ответника да са настъпили вреди от непредоставянето на обезпечение. Счита, че изложеното сочи, че неустойката излиза извън присъщите си функции и цели единствено постигането на неоснователно обогатяване.

Ищецът счита, че кумулирането на неустойката към погасителните вноски води до "скрито" оскъпяване на кредита, защото посоченият размер н а разходите по кредита за потребителя като Г П Р о т 62.27 % нараства допълнително и обогатява неоснователно кредитора като въвежда допълнителен източник на доход на икономически по-силната страна, извън посочените ГЛП и ГПР. Съгласно чл. 19 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които потребителят дължи при неизпълнение на договора. Уговарянето на неустойката, която не е за неизпълнение на задължение от основния предмет на договора, заобикаля ограничението в чл. 19, ал. 4 ЗПК при определяне ГПР и не попада в обхвата на дефинираните понятия за дължими суми по договор за потребителски кредит в § 1 -3 от ДР на ЗПК, като посочването на ГПР само привидно изпълнява изискванията на чл. 11, ал. 1 т. 9 и т.10 от ЗПК, т.е. макар формално същият да са уговорени в допустим размер, то при неизпълнение на задължението на заемателя да предостави обезпечение, в негова тежест според чл. 18 от договора е заплащането на неустойка, уговорена извън присъщите й функции, при което същата се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави и клаузата следва да се прогласи за 4 нищожна.

Сочи, че съдебната практика и закона са категорични, че по един нищожен договор заемателя следва да се върне единствено главницата по договора, като всички надвнесени суми следвало да й се върнат, тъй като са дадени по един нищожен договор и представляват неоснователно обогатяване на ответника, евентуално поради нищожност на клаузата за неустойка следва да се върнат всички внесени суми за неустойка.

Моли съда да обяви Договор за потребителски кредит

№ 1122384/02.08.2024 г., сключен между страните, за нищожен, тъй като същият съдържа нищожни неравноправни клаузи, а по евентуалност, да признае за установено по отношение на ответника, че клаузата в чл. 18 от процесния договор, която предвижда заплащане на неустойка в размер на 640,38 лв. за нищожна. Претендира разноски.

Ответникът в срока по чл. 131, ал. 1 ГПК депозира отговор на исковата молба, с който оспорва предявените искове. Счита за неоснователни претенциите на ищеца за обявяване на недействителност на договора за кредит поради противоречие с разпоредбите на ЗПК, ЗЗП и ЗЗД, както и за нищожност на клаузата от договора, уговаряща неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение. Сочи, че съгласно чл. 26, ал. 4 ЗЗД нищожността на отделна договорна клауза не влече недействителност на целия договор, доколкото същият може да се прилага и без нея и че настоящият случай е такъв. Сочи, че неустоечната клауза не е част от съществените параметри на договора за заем, а е договорена между страните, за да обезпечи изпълнението на акцесорно задължение на заемателя.

Твърди, че в случай че неустойката се приеме за нищожна, то същата ще се счита изначално за неуредена между страните, респективно твърдението за нищожност на целия договор поради това, че тя не е включена в ГПР са неоснователни.

Според ответника валидността на договора за кредит произтича от това, че основните му параметри главница и лихва, са валидно уговорени в изискуемата от закона форма, покрити били всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и с тези на Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), по реда на който е сключен процесният договор. Оспорва твърдението, че 5 клаузите в договора са в противоречие с принципа за добросъвестност и справедливост, респективно добрите нрави. Твърди, че още преди подписване на договора за заем кредитополучателят е бил наясно с всички условия по договора, като сам е избрал параметрите и условията му, поради което те се явявали индивидуално договорени с конкретния потребител. Конкретно за клаузата за приложимата лихва по кредита, сочи, че е индивидуално уговорена и съставена на ясен и разбираем език, като страните са договорили фиксиран лихвен процент, което напълно изключва възможността потребителят да не е бил наясно с размера на задължението си за плащане на възнаградителна лихва.

Ответникът оспорва твърдението на ищеца, че с клаузата за неустойка се заобикаля нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК, като твърди, че по отношение на формирането на годишния процент на разходите са спазени всички, закрепени в чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК изисквания. Сочи, че в договора за потребителски кредит и в издадения стандартен европейски формуляр за предоставяне на информация за потребителски кредити ясно е посочено какъв е размерът на ГПР и по какъв начин се формира същият, а именно от посочените в разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК компоненти. Сочи, че при нормативно определен лимит на ГПР към датата на сключване на договора от 67,65% и ГПР определен в процесния договор в размер на 62,27%, в случая годишният процент на разходите не надхвърля пет пъти размера на законната лихва за забава, поради което не е налице нарушение на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Счита, че уговорената неустойка не е и не следва да бъде включвана в ГПР, тъй като кредитодателят е длъжен да посочи ГПР и компонентите му към датата на сключване на договора, а клаузата за неустойка се явява проявление на свободата на договаряне между страните.