Разпореждане № 4749 от 28.09.2025, Районен съд - Кюстендил

РАЗПОРЕЖДАНЕ

ЗА ИЗПЪЛНЕНИЕ НА ПАРИЧНО ЗАДЪЛЖЕНИЕ по чл. 410 от ГПК гр. Кюстендил

Районен съд – Кюстендил, XIV-ти състав в проведеното на 26.09.2025 г. закрито разпоредително заседание по частно гражданско дело № 2979 по описа на съда за 2025 г., докладвано от Мария Ем. Антова, районен съдия, като разгледа подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на чл. 410 и сл. ГПК констатира следното:

Производството е по реда на чл. 410 и сл. от ГПК.

Делото е образувано по заявление по образец от „ПРОФИ КРЕДИТ България” ЕООД, ЕИК 175074752, със седалище и адрес на управление гр.

София, бул. „България“ № 49, бл. 53Е, вх. В, подадено от пълномощника юрисконсулт И. Т. против длъжниците: М. С. К., ЕГН **********, с настоящ адрес по заявлението: с.**** и Г. С. С., ЕГН **********, с настоящ адрес по заявлението: гр.***, с искане за издаване на заповед за изпълнение за сумите, както следва: 2199.92 лв. /две хиляди сто деветдесет и девет лева, деветдесет и две стотинки/ – непогасена главница по Договор за потребителски кредит № ***г., сключен между заявителя и длъжниците, за периода от 20.03.2024г. до 20.08.2025г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 25.09.2025г. до окончателното изплащане на задължението; 1912.44 лв.

/хиляда деветстотин и дванадесет лева, четиридесет и четири стотинки/ – договорна лихва, начислена за периода от 20.03.2024г. до 20.08.2025г.; 938.84 лв. /деветстотин тридесет и осем лева, осемдесет и четири стотинки/ лева неплатено възнаграждение за закупена и използвана услуга Фаст, дължимо от вноска №9 с падежна дата 20.03.2024г. до вноска №26 с падежна дата 20.08.2025г.; 1180.64 лв. /хиляда сто и осемдесет лева, шестдесет и четири стотинки/ – неплатено възнаграждение за закупена услуга Флекси, дължимо от вноска №9 с падежна дата 20.03.2024г. до вноска №26 с падежна дата 20.08.2025г.; 20.00 лв. /двадесет/ лева - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането, начислени на 04.02.2024г.; 500.00 лв.

/петстотин/ лева - неплатени такси по Тарифа за извънсъдебно събиране на вземането при забава с повече от 90 календарни дни за плащане на вноска по договора за кредит, начислени на 19.06.2024г.; 895.34 лв. /осемстотин деветдесет и пет лева, тридесет и четири стотинки/ лева - мораторна лихва, дължима от 21.01.2024г. до 24.09.2025г., като за периода от 13.03.-13.07.2020 г., не е начислявана законна лихва с оглед разпоредбата на чл. 6 от ЗМДВИППП, както и 130.00 лв. /сто и тридесет/ лева- държавна такса, 180,00 лв. за юрисконсултско възнаграждение и 80.00 лв за подготовка на документи.

Към заявлението са представени: пълномощно, вносна бележка за внесена държавна такса, договор за потребителски кредит, погасителен план към договора и др.

Районен съд - Кюстендил, след като се запозна с подаденото заявление и 1 приложенията към същото и след като прецени всички доказателства поотделно и в съвкупност, намери за установено следното:

Заявлението е представено в изискуемата се форма и е допустимо.

Районен съд - Кюстендил е местно компетентен да го разгледа.

Разглеждайки заявлението по същество, съдът намира, че направените с него искания в една част са неоснователни. Съображенията за това са следните:

Съдът е длъжен служебно да следи за спазване на императивните разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Съгласно постоянната практика на Съда на ЕС въпросът дали дадена договорна клауза трябва да бъде обявена за неравноправна следва да се приравни на въпрос от обществен ред, тъй като националният съд е длъжен служебно да преценява неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в приложното поле на Директива 93/13. В този смисъл изрично е обобщена и съдебната практика в Решение от 7.08.2018 г. по съединени дела C‑96/16 и C‑94/17 на Съда на ЕС. Преценката за спазване на посочените разпоредби е възможно да се направи само на база на твърденията в заявлението, от които произтичат вземанията, като съдът може да съобрази и представените към заявлението договор и общи условия по аргумент от чл. 410, ал. 3 ГПК. Това задължение на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в заповедното производство произтича пряко от целта на Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48 да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл. 7, ал.3 ГПК.

В тази връзка съдът съобрази, че за клаузи в договора за потребителски кредит, с които се предвиждат допълнителни такси за различни услуги или за неизпълнение на различни главни или акцесорни задължения по договора за кредит, съществува обоснована вероятност, че са неравноправни и имат за цел единствено да заобикалят императивните разпоредби на чл. 19, чл.10а, чл.22 и чл. 33 ЗПК. Този извод се налага предвид константната съдебна практика на съдилищата по тези каузи, формирана както в исковото така и в заповедното производство. При съобразяване характера на правоотношението и вида на клаузите, съдът приема, че съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях, поради което с оглед осигуряване ефективната защита на потребителя и спазване на основния принцип в гражданския процес за тези вземания заповед за изпълнение не следва да се издава. В тази връзка следва да се съобрази Решение от 20.09.2018 г. по дело C-448/17 на СЕС. По тази причина вземанията, произтичащи от такива клаузи не могат да се отнесат към категорията на безспорните вземания, тъй като съществува значителен риск за увреждане правата на потребителя с тях, поради което не могат да бъдат защитени по реда на заповедното производство.

Относно вземането за възнаграждение за допълнителен пакет услуги – Фаст и Флекси: Съгласно разпоредбата на чл. 10а ЗПК, кредиторът може да събира от потребителя такси и комисиони за допълнителни услуги, свързани с 2 договора за потребителски кредит, но същите следва да са в съответствие с разпоредбите на чл. 10а, ал. 2-4 ЗПК, забраняващи на кредитора да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита и да събира повече от веднъж такса и/или комисиона за едно и също действие, и предвиждащи видът, размерът и действието, за което се събират такси и/или комисиони, да бъде ясно и точно определено в договора. Настоящият съдебен състав намира, че предоставеният с договора „пакет допълнителни услуги“ - фаст, не попада в приложното поле на цитираната разпоредба, доколкото видно от характера на услугите става дума за действия от страна на кредитора, които са вменени като негово задължение и съответно предвидени като права на потребителя. Заплащането на тези допълнителни услуги води до заобикаляне на закона, тъй като въвежда допълнителни разходи, недопустими по действащото законодателство, с които освен това заемополучателят разполага и без изричното им уговаряне – например да предоговаря условията по кредита и да го разсрочва. За възможността да извършва тези действия потребителят не следва да бъде обвързван със заплащането на допълнителни разходи и такси. Съдът намира, че включените в пакета допълнителни услуги, са свързани пряко или косвено с договора за заем, което изключва самостоятелният им характер, тъй като услугите не могат да се ползват от клиента извън основния договор за заем, поради което следва да се разглеждат заедно. Ето защо възнагражденията за тези допълнителни услуги са възнаграждения по договора за кредит, които съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК следва да се включат в ГПР. По този начин реално се оскъпява кредитът чрез въвеждане на допълнителна такса, чиято цена не е включена в определения в договора годишен процент разходи и води до значително увеличение на тежестта на задължението на заемателя по договора за заем. По този начин се стига до заобикаляне на ограничението на чл. 19, ал.

4 ЗПК, който забранява годишният процент на разходите (ГПР) да бъде поголям от петкратния размер на законната лихва, което от своя страна обуславя нищожност на уговорката за плащане на това възнаграждение (арг. чл. 19, ал. 5 ЗПК) и липса на основание за дължимост на това вземане. Наред с горното, уговорките за заплащане на допълнителни услуги поставят в понеблагоприятна позиция потребителя, не защитават правата му като послаба страна в правоотношението и водят до значително неравновесие между правата и задълженията на страните. Сумите, дължими отделно от главницата и възнаградителната лихва по договор за кредит, представляват възнаграждение за извършена от кредитора конкретна дейност или услуга и би следвало дължимостта им да е обусловена от това дали кредиторът е изпълнил насрещното си задължение – да извърши дейността или да предостави услугата. Същите, за разлика от възнаградителната лихва, не съставляват възнаграждение за кредитора и не следва да се превръщат в източник на печалба за него. Съдът намира, че формулирани по този начин клаузите налагат на потребителя да изпълни задълженията си, дори ако насрещната страна – търговецът или доставчикът, не изпълни своите задължения, т.е. дължи се предварителното заплащане на услуга, която изобщо може и да не бъде използвана при действието на договора. Горните мотиви водят 3 еднозначно до извода, че предвидения допълнителен пакет услуги и уговорено възнаграждение за същия, противоречи и на императивното правило на чл. 10, ал. 4 ЗПК. С още по-голяма сила важи казаното и относно договорното възнаграждение претендирано за услуга флекси – задължение за заплащане на допълнителни суми от заемателя за разсрочване на задължението му и изпълнението му по погасителен план. Допълнителен аргумент за наличието на неравноправна клауза предвиждаща отделно възнаграждение за отпускането на кредита е обстоятелството, че кредиторът се опитва да получи неследваща му се облага за същността на своята дейност – отпускане на кредит. Като финансова институция това е именно предмета му на дейност, като за отпуснатите средства той има регламентирано право на договорна лихва – възнаграждение за предоставените за ползване средства. Отпускането на кредита не е отделна дейност или услуга, за която да се дължи възнаграждение. Допускане на противното води до груба злоупотреба с права.

Относно таксите за извънсъдебно събиране на вземането: Съдът намира, че и клаузата, предвиждаща задължение за заплащане на такси за събиране на вземането, е нищожна, тъй като преследва забранена от закона цел да се присъди още едно обезщетение за забава. Това е така, тъй като срещу тази такса не се дължи никакво поведение, а напротив – изискуемостта на това вземане следва автоматично от момента на изпадане на длъжника в забава. Следователно, не става въпрос за никаква такса, защото не се дължи заради извършени разходи, а самото наименование покрива неистинската цел на клаузата да служи за обезщетение за вреди от забавата. Съгласно императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забавата. Ето защо, посочената клауза е в колизия с императивната разпоредба на чл. 33, ал. 1 ЗПК и следва да се приеме за нищожна. Тази наказателна клауза е в пряко противоречие на забраната за неоснователно обогатяване, като в същността си представлява неустойка, излизаща извън присъщите от закона функции, което също влече нищожността.

Предвид изложеното, горепосочените суми са недължими, като противоречащи на принципите на справедливостта и добрите нрави. Като уговорени в явен ущърб на икономически по-слабата в облигационното отношение страна, което на свой ред е нарушение и на принципа на добросъвестност при сключването и изпълнението на договорите.

В частта за разноските искането е основателно за размера на внесената държавна такса, намалена съобразно уважената част от претенцията – 85.13 лв. /осемдесет и пет лева, тринадесет стотинки/ лева . В производството заявителят е представляван от юрисконсулт, на когото съдът на осн. чл. 78, ал.

8 ГПК във вр. с чл. 26 от Наредба за заплащането на правната помощ, определя възнаграждение в размер на 32.74 лв./тридесет и два лева, седемдесет и четири стотинки/ лева съобразно уважената част, тъй като производството не се отличава с никаква фактическа и/или правна сложност.