Решение № 557 от 28.07.2026, Районен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 557 гр. Благоевград, 28.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и първи юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател:

Миглена Кавалова при участието на секретаря Елица Яв. Педова като разгледа докладваното от Миглена Кавалова Гражданско дело № 20261210100911 по описа за 2026 година и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството по делото е образувано по предявена искова молба от С. В. П. с ЕГН:

********** с постоянен адрес: гр. Б*** чрез пълномощника си Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ представлявано от Д. М. М. срещу „ЮтеКредит България" ЕООД, с ЕИК:

205559807, със седалище и адрес на управление: гр. С***, представлявано от Е*** и Т***.

Ищецът твърди, че на 08.02.2024г. е сключил договор за кредит № L340664 с „ЮтеКредит България“ ЕООД, по силата на който ответникът предоставил на ищеца сумата в размер на 639, 11 евро / 1250 лева, при уговорен ГПР от 35, 56%, със срок на погасяване 12 месеца. В посочения договор кредиторът е уговорил, че кредитополучателя дължи заплащането на такса за разглеждане на документи в размер на 65, 56 евро/ 128, 23 лева.

Твърди, че е погасил сумата по договора, като за срока на договора е заплатил по сметка на дружеството изцяло сумата по договора, включително такса разглеждане на документи.

Смята, че процесният договор е нищожен на основание чл. 10, ал. 1, вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е спазена предвидената от закона форма, не е предоставено копие от договора и погасителния план, нарушено изискването процесният договор да е написан по ясен и разбираем начин, като всички елементи на договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра - по един за всяка от страните по договора. Смята, че Договорът за кредит е нищожен на основание чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 от ЗПК, тъй като не е налице съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на разходите /ГПР/ по кредита, който е посочен единствено като процент, но без изрично да са описани и основните данни, които са послужили за неговото изчисляване. Смята, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в договора ГПР, което е в пряко противоречие с императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. В договора единствено е посочен годишен лихвен процент по заема, без обаче да става ясно как тази стойност се съотнася към ГПР по 1 договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това число възнаградителна лихва, такса разглеждане и неустойка) обаче водят до различен размер на ГПР от посочения. Смята, че от гореизложеното е единствено изводимо, че грешното посочване на размера на ГПР следва да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл. 11, ал. I, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следва да се обяви за недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Счита, че посочването в договора на размер на ГПР, който не е реално прилаганият в отношенията между страните, представлява „заблуждаваща търговска практика по смисъла на чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по смисъла на правото на ЕС. Излага подробни съображения, сочи и практика на СЕС по твърденията си за нищожност на сключения между страните договор и описаните в исковата молба клаузи. Счита за нищожна клаузата, с която е уговорено, че се задължава да заплати на кредитиращото дружество такса за разглеждане на кредита. Съгласно ЗПК кредиторът няма право да събира такси, свързани с отпускането, усвояването и обслужването на кредита. В случая се касае до такса за отпускане на кредита.

Същата представлява начин кредиторът да си набави допълнителни средства, чрез нарушаване на добрите нрави и чрез заобикаляне на императивната норма на чл. 19, ал. 4 от ЗПК и при несъблюдаване на основния правен принцип, забраняващ неоснователното обогатяване се калкулира допълнителна /лихва/ печалба към договорената възнаградителна лихва.Всичко това е в пряко нарушение на разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗЗП, тъй като тези клаузи са неравноправни и противоречащи на добрите нрави на основание умишленото въвеждане на потребителя в заблуждение.

С оглед на гореизложеното моли съда да постанови решение, с което да прогласи нищожността на клаузата за заплащане на „такса разглеждане на документи“ предвидена в договора, сключен между страните на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл.

19 ЗПК, както и по чл. 143, ал.1 от ЗЗП, както и да осъди на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 1 евро /частичен иск от общо 65, 56 евро /128, 23 лева/, представляваща недължимо платени суми по договор за кредит, ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на настоящата искова молба до окончателното й изплащане. Претендира разноски.

В срока за отговор на исковата молба е депозиран такъв от ответника, в който отговор се сочи, че предвид това, че в петитума се иска единствено прогласяване на нищожността на клаузата, предвиждаща заплащане на „такса за разглеждане“ в Договор за кредит № L340664 и осъждането да върне платената сума като такса за разглеждане, прави признание на исковете по основание и размер. Моли да се постанови решение по делото по реда на чл. 237 от ГПК. Възразява срещу твърденията, че целият Договор за кредит № L340664 е недействителен, тъй като са спазени са изискванията на чл. 10 и чл. 11 от ЗПК относно формата и съдържанието на договора за кредит.

В проведеното по делото открито съдебно заседание на 21.07.2026г. съдът е допуснал изменение на предявения осъдителен иск относно размера на същия, а именно да се счита предявен за сумата от 65, 57 евро вместо за сумата от 2, 00 евро (по допуснато направено предходно изменение на предявения осъдителен иск относно размера на същия от 1 на 2 евро).

Съдът, след като прецени доказателствата по делото и доводите на страните, намира следното от фактическа и правна страна:

Предявен e иск с правно основание чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД вр. с чл. 22 и сл. ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 1 0 ЗПК, вр. с чл. 19, ал. 4 ЗПК вр. с чл. 143 и 147 ЗЗП, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1 предл. 1 ЗЗД.

В тежест на ищеца е да установи, че посочените в исковата молба клаузи от договора, сключен между страните, са нищожни на посочените основания, доколкото от този факт 2 извлича изгодни правни последици, а в тежест на ответника е да проведе обратно насрещно доказване, за валидността на правоотношението му.

В тежест на ищеца по иска по чл. 55, ал. 1 предл. 1 ЗЗД е да докаже че е заплатил претендираните суми на ответника по посочения в исковата молба договор за потребителски кредит, а ответникът следва да докаже наличието на правно основание за плащането.

Oтветникът признава исковете.

Между страните не се спори, а и от събраните по делото писмени доказателства се установяват фактите, изложени в исковата молба.

Във връзка с изложеното и на основание чл. 237, ал. 2 от ГПК, съдът счита, че следва да постанови решението при признание на иска на ответника, че иска е основателен, без да излага мотиви за това. Спазени са и изискванията на чл. 237, ал. 3 ГПК, тъй като признатото право не противоречи на закона или на добрите нрави, а от друга страна е такова, с което страната може да се разпорежда.

Решението се основава на признанието на иска от ответника.

По разноските:

Съдът счита, че макар процесуалното поведение на ответника да е признание на исковете от негова страна, той е дал повод за завеждането им, поради което не е налице втората кумулативно изискуема предпоставка на хипотезата на нормата на чл. 78, ал. 2 ГПК, освобождаваща го от разноски, а именно освен да е признал иска и да не е давал повод за завеждането му, поради което, на ищеца се следват сторените в рамките на настоящото производство разноски. По приетия от съда списък на разноски по реда на чл. 80 ГПК ищецът претендира разноски за държавна такса в размер на 51, 13 евро, които му се следват.

Ищцовата страна претендира заплащане на адвокатско възнаграждение по чл. 38 от ЗАдв.

При определянето на размера на адвокатското възнаграждение, предвид приетото с решение на СЕС от 25.01.2024г. по дело С-438/22 по преюдициално запитване, че посочените в изменената с ДВ бр.88/04.11.2022г. редакция на Наредба №1/2004г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения минимални размери не обвързват съда, поради несъответствието на наредбата с правото на ЕС, настоящият състав съобразявайки предмета на делото, материалния интерес, вида и количеството на извършената от адвоката правна дейност, правната и фактическа сложност на делото, обстоятелството, че исковете срещу двамата ответници произтичат от взаимно свързани и обусловени правоотношения, както и че се касае за искове, част от заведени голям брой еднотипни дела, по които има формирана трайна съдебна практика, намира, съответно ответникът е признал исковете, че обоснован и справедлив съобразно критериите по чл. 36, ал. 2 от ЗАДв е адвокатски хонорар от 204, 52 евро общо по предявените искове. В този смисъл са Определение №1239 от 13.05.2024г. по т.д.№1555/2023г. на ВКС, II т.о.; Определение №917 от 12.04.2024г. по ч.т.д. №328/2024г. на ВКС, II т.о; Определение №50043 от 23.05.2024г. по т.д.№1442/2022г. на ВКС, I т.о./.

По изложените съображения, съдът

РЕШИ:

ПРОГЛАСЯВА на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22, вр. с чл. 11, чл. 19 ЗПК и чл.

143, ал.1 от ЗЗП нищожността на клаузата за заплащане на „такса разглеждане на документи“ предвидена в сключен на 08.02.2024г. договор за кредит № * * * между „ЮтеКредит България“ ЕООД със седалище и адрес на управление: гр. С***, р-н О***, представлявано от Е*** и Т*** като кредитодател и С. В. П. с ЕГН: ********** с постоянен адрес: гр. Б*** като кредитополучател.

ОСЪЖДА на основание чл. 23 вр. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 55, ал. 1 предл. 1 от ЗЗД 3

„ЮтеКредит България“ ЕООД със седалище и адрес на управление: гр. С***, представлявано от Е*** и Т*** да заплати на С. В. П. с ЕГН: ********** с постоянен адрес: гр. Б*** сумата в размер на 65, 56 евро /128, 23 лева/, представляваща недължимо платени суми по договор за кредит № *** от 08.02.2024г., ведно със законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата молба до окончателното й изплащане.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 2 ГПК „ЮтеКредит България“ ЕООД със седалище и адрес на управление: гр. С***, представлявано от Е*** и Т*** да заплати на С.

В. П. с ЕГН: ********** с постоянен адрес: гр. Б*** сумата в размер на 51, 13 евро, представляваща разноски за внесена държавна такса.

ОСЪЖДА „ЮтеКредит България“ ЕООД със седалище и адрес на управление: С***, представлявано от Е*** и Т*** да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Д. М.“ вписано в регистър БУЛСТАТ под № 177492004, фирмено дело N2 24/2021 г. по описа на 24 св. Софийски градски съд, с адрес на упражняване на дейността: гр. С***, представлявано от Д. М. М. на основание чл. 38 от Закона за адвокатурата, сумата от 204, 52 € с ДДС за адвокатско възнаграждение.

Решението може да бъде обжалвано с въззивна жалба в двуседмичен срок от съобщаването му, ведно с препис от него на страните пред Окръжен съд - Благоевград.

Съдия при Районен съд – Благоевград: _______________________

4