Решение № 85 от 19.03.2026, Окръжен съд - Сливен

РЕШЕНИЕ

№ 85 гр. С., 19.03.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – С., ВТОРИ ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мартин Цв. Сандулов

Членове:

Мария Ян. Блецова Калцова

Стефка Т. Михайлова Маринова при участието на секретаря Илка Й. Илиева като разгледа докладваното от Стефка Т. Михайлова Маринова Въззивно гражданско дело № 20262200500116 по описа за 2026 година

Производството е въззивно и се движи по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е по въззивна жалба против Решение №14/08.01.2026г. по гр.д.

№439/2025г. на Новозагорски районен съд, с което е признато за установено по отношение на Държавата Република България, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областен управител на област С., че Държавата Република България не е собственик на следните недвижими имоти:

ДВОРНО МЯСТО с площ от 1315 кв. м., съставляващо част от поземлен имот №44, за който имот е отреден урегулиран поземлен имот ХШ-44,с площ по скица от 1350 кв.м., с неуредени регулационни сметки за 50 кв.м. и за 85 кв.м. в квартал 57 по подробния устройствен план на с. Л.М., обл.С., отреден за жилищни нужди, при посочени граници и ДВОРНО МЯСТО с площ от 1320 кв.м., съставляващо част от поземлен имот № 44, за който имот е отреден урегулиран поземлен имот ХII-44, с площ по скица от 1350 кв.м., с неуредени регулационни сметки за 30 кв.м., в квартал 57 по подробния устройствен план на с. Л.М., обл.С., отреден за жилищни нужди, при посочени граници, по иска с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, предявен от З. Г. П. и И. Г.

П. срещу Държавата. С Решението са присъдени разноски на ищците в размер на 471,26 евро.

1

Въззивната жалба е подадена от ответника в първоинстанционното производство Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областен управител на област С. и с нея се обжалва първоинстанционното решение изцяло.

Във въззивна си жалба въззивната страна посочва, че обжалваното първоинстанционно решение е недопустимо, като постановено при липса на право на иск у ищците, алтернативно – неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения и необосновано. На първо място са развити подробни съображения за недопустимост на обжалваното решение. Въззивникът посочва, че липсва абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск у ищците, тъй като те нямат правен интерес от предявяване на иска срещу Държавата.

Държавата не е оспорила правото на собственост върху процесните имоти, нито е заявила изрично, че има право на собственост върху тях. Тъй като ответникът не е заявил и поддържал, че притежава право на собственост върху тези имоти, то ищците неможели да отрекат правото му на собственост. Оспорва извода на районния съд, че съществувал спор за материално право между страните. Посочва, че той оспорва допустимостта на иска и само в условията на евентуалност – неоснователността му.

Държавата с отговора на исковата молба и в проведените съдени заседания е изразила становище, че не е собственик на спорните имоти и не оспорва правото на собственост на ищците върху тях. За имотите нямало съставени АДС и същите можело да имат държавен произход само ако се установяло, че са образувани от имоти, включени в имуществото на бивша организация по пар. 12 от ПЗР към ЗСПЗЗ. Посочва, че от събраните по делото доказателства се установило, че имотите нямат държавен произход, същите не са били владени и стопанисвани от ТКЗС, АПК и др. под. На следващо място въззивникът развива съображения, че съдът е следвало да изследва въпроса за приложението на пар. 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС и дали към подаване на исковата молба Държавата все още е собственик на имотите. Посочва, че след като имотите или отредени за жилищни нужди, те са дворни места, а не земеделски земи и на основание чл.2, ал.1, т.2 от ЗОС, вр. с пар. 42 от ПЗР към ЗИД на ЗОС, собствеността върху тях била преминала към общината. Искът неправилно бил насочен срещу Държавата. В условията на алтернативност посочва, че обжалваното решение е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения и необоснованост. Съдът не обсъдил с акта си развитите в отговора на исковата молба възражения за недопустимост на иска. Съдът неправилно приел, че е налице спор за материално право между страните, като ответникът оспорвал правото на собственост на ищците върху процесните имоти. След като съдът не обсъдил наведените възражения, допуснал нарушение на процесуалните правила, нарушил правото на справедлив съдебен процес и постановил неправилен съдебен акт. С оглед изложеното, въззивникът моли съда да обезсили постановеното първоинстанционно решение, като 2 недопустимо и да прекрати производството по делото. Алтернативно моли решението да бъде отменено като неправилно. Претендира присъждане на направените по делото разноски. Прави възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на пълномощника на въззиваемите.

В срока по чл.263, ал.1 от ГПК е подаден отговор на въззивната жалба от насрещната страна – ищците в първоинстанционното производство З. Г. П. и И. Г. П., отговарящ на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК.

С отговора на въззивната жалба, въззиваемите чрез пълномощника адв. М. Д., оспорват жалбата като неоснователна. Въззиваемите намират обжалваното първоинстанционно решение за правилно, законосъобразно и обосновано и молят въззивният съд да го потвърди. Посочват, че са установили в процеса, че те и техният наследодател владеят процесните имоти трайно, непрекъснато и необезпокоявано от около 1980г. Тези имоти не са били никога ниви на ТКЗС, не са били предмет на одържавяване, отчуждаване или фактическо отнемане от Държавата, общината, ТКЗС или образувани въз основа на тях селскостопански организации. Въззиваемите посочват, че правният им интерес от предявяване на иска произтича от оспорването от страна на държавата на тяхното право на собственост, обективирано в отразеното в издадената за имота скица – нива на АПК, т.е. имоти, включени в имуществото на бивша организация по пар. 12 от ПЗР на ЗСПЗЗ, което е основание да се считат за държавни, както и от издадените им от областната управа две удостоверения, в които е записано, че имотите се считат за държавна собственост. Посочват, че отразяването е пречка да се снабдят с документ за собственост върху процесните имоти.

С въззивната жалба и отговора не са направени доказателствени искания за въззивната фаза на производството.

В с.з., въззивникът Държавата, представлявана от Министъра на регионалното развитие и благоустройството, чрез Областен управител на област С., редовно призована, се представлява от процесуален представител по пълномощие – гл. юриск.

И. при Областна администрация С., който поддържа подадената въззивна жалба по изложените в нея съображения и моли за уважаването й. Развива подробни аналогични такива. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

В с.з. въззиваемите З. Г. П. и И. Г. П., редовно призовани, не се явяват.

Представляват се от процесуален представител по пълномощие адв. М. Д., който оспорва въззивната жалба, поддържа изложените в отговора съображения. Намира първоинстанционното решение за правилно и законосъобразно и моли съда да го потвърди. Претендира присъждане на направените по делото разноски.

Въззивният съд намира въззивната жалба за допустима, отговаряща на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същата е подадена в законовия срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия 3 атакувания акт съд.

Съдът извърши служебна проверка на обжалваното решение по реда на чл.269 от ГПК и констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно и допустимо.

При извършване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивната жалба, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред районния съд и пред настоящата инстанция доказателства, намира, че обжалваното решение е законосъобразно и правилно.

Този състав на въззивния съд счита, че формираната от първоинстанционния съд фактическа обстановка, така, както е изложена в мотивите на решението, е пълна, правилна и кореспондираща с доказателствения материал, и с оглед разпоредбата на чл. 272 от ГПК, ПРЕПРАЩА своята към нея.

Първоинстанционният съд е сезиран с отрицателни установителни искове за собственост срещу Държавата по отношение на два недвижими имота: ДВОРНО МЯСТО с площ от 1315 кв. м., съставляващо част от поземлен имот №44, за който имот е отреден урегулиран поземлен имот ХШ-44,с площ по скица от 1350 кв.м., с неуредени регулационни сметки за 50 кв.м. и за 85 кв.м. в квартал 57 по подробния устройствен план на с. Л.М., обл.С., отреден за жилищни нужди и ДВОРНО МЯСТО с площ от 1320 кв.м., съставляващо част от поземлен имот № 44, за който имот е отреден урегулиран поземлен имот ХII-44, с площ по скица от 1350 кв.м., с неуредени регулационни сметки за 30 кв.м., в квартал 57 по подробния устройствен план на с.

Л.М., обл.С., отреден за жилищни нужди, с правно основание чл.124, ал.1 от ГПК.

Първоинстанционният съд, въз основа на изложените в обстоятелствената част на исковата молба факти и обстоятелства, на които се основават ищцовите претенции, правилно е дефинирал параметрите на спора и е дал съответстващата на твърдените от ищеца накърнени права правна квалификация на предявения иск. Направил е доклад по делото, по който страните не са направили възражения. Осигурил им е пълна и равна възможност за защита в производството.

Въззивният състав споделя правните изводи на районния съд.

Основното възражение във въззивната жалба е за недопустимост на първоинстанционното решение, поради недопустимост на отрицателния установителен иск, поради липса на положителна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск на ищците - липса на правен интерес от предявяване на иска.

Въззивният състав намира възражението за неоснователно по следните съображения:

Наличието на правен интерес се преценява конкретно, въз основа на обосновани твърдения, наведени в исковата молба, като при оспорването им ищецът следва да 4 докаже фактите, от които те произтичат. Според т.1 от ТР №8/27.11.2013г. по т.д.

№8/2012 г. на ОСГТК, интерес от отрицателния установителен иск за собственост може да е налице, когато ищецът заявява самостоятелно право върху вещта, както и при конкуренция на твърдяни от двете страни вещни права върху един и същ обект.

Интерес от предявяване на отрицателен установителен иск е налице и когато ищецът има възможност да придобие имота на оригинерно основание или по реституция, ако отрече претендираните от ответника права. Именно такъв е случаят, при който обект на владение е имот, актуван като държавен или общински, предвид установения с пар.1 от ЗИД на ЗС /обн. ДВ, бр.46 от 06.06.2006г./ мораториум върху придобивната давност за държавни и общински имоти. До отричане със сила на пресъдено нещо на държавния, респ. общинския характер на имота, владелецът не би могъл да се позове на изтеклата в негова полза придобивна давност, което обуславя правния му интерес от предявяване на отрицателен установителен иск за собственост срещу държавата или общината. Това е единственият път на защита за такъв владелец, тъй като същият няма на разположение положителен установителен или ревандикационен иск за собственост, предвид императивно установената от закона забрана за придобИ.е на собствеността на държавата или общината по давност. В този случай в производството по предявения отрицателен установителен иск ищецът е длъжен да докаже само фактите, обуславящи правния му интерес да оспорва правото на ответника, а именно продължило в срока по чл. 79 от ЗС владение като фактическо състояние при прилагане на презумпцията за анимус по чл. 69 от ЗС. Доколкото правният интерес е абсолютна положителна процесуална предпоставка за съществуване правото на иск, при недоказване на фактическите твърдения, които го пораждат, производството по отрицателния установителен иск подлежи на прекратяване като недопустимо. Тази постановка обаче е в сила само в случай, че ищецът извежда правния си интерес от твърдения, които не включват притежаване на самото спорно право, което той отрича на ответника /т.1 от ТР № 8/ 27.11.2013 г. по т.д.№ 8/ 2012 г. на ОСГТК/.