Решение № 168 от 01.08.2026, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 168 гр. Варна, 01.08.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ, в публично заседание на седми юли през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Марин Г. Маринов

Членове:

Анета Н. Братанова

Диана Д. Митева при участието на секретаря Дарина Б. Баева като разгледа докладваното от Марин Г. Маринов Въззивно търговско дело № 20263001000286 по описа за 2026 година

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано е по въззивна жалба подадена от ищеца Н. В. Д., представляван от адвокат Н. Д. и адвокат Б.

А. срещу решение № 54/09.04.2026 година постановено по гр. дело № 280/2025 година на ОС-Разград, в частта, в която претенцията на ищеца е отхвърлена за разликата над присъдените 16 361,34 евро до 20 351,68 евро представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди, дължимо вследствие на настъпило на 23.03.2025г. ПТП с участието на лек автомобил „Опел Зафира“ с рег. № ХХ ХХХХ ХХ, застрахован при ответника „ЗД Бул инс“АД, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 4.04.2025г. до окончателното изплащане.

В депозираната въззивна жалба се оспорва постановеното решение, в посочената отхвърлителна част, с основания за неговата незаконосъобразност, като основното оплакване на страната е свързано с неправилното приложение на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съответно се оспорва изводът на съда, че определеното обезщетение следва да се намали с 20 %. В този смисъл смята, че единствената причина за настъпване на процесното ПТП и последвалите от него телесни увреждания на пострадалото лице, са субективните действия на застрахования при ответното дружество водач на превозно средство.

Обстоятелството, че теоретично пешеходецът е можел да спре непосредствено преди мястото на удара намира за недостатъчно, за да се приеме наличието на принос на пострадалия. Смята, че в отношенията между страните следва да се приложи специалната разпоредба на чл. 119, ал. 5 ЗДвП. Поддържа се, че пешеходецът правомерно е пресичал пешеходната пътека, като с действията 1 си не е допринесъл за настъпилите събития. Сочи, че първата инстанция не е съобразила споразумението по НОХД № 770/2025 година, а следвало да приложи чл. 300 ГПК. Заключва, че именно многобройните нарушения на правилата за движение извършени от деликвента, които са в пряка причинна връзка с процесното ПТП, дават основание да се приложи чл. 119, ал. 5 ЗДвП.

Поради това смята, че обсъждането дали пешеходецът е нарушил правилата на чл. 113 ЗДвП е правно ирелевантно. Позовава се на относима съдебна практика на касационната инстанция. Иска отмяна на решението в обжалваната част и присъждане на разноски за адвокатска защита осъществена по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА.

В срока по чл. 263, ал. 1 ГПК е постъпил писмен отговор от застрахователното дружество, в който въззивната жалба се оспорва като неоснователна, доколкото възраженията на въззивника необосновано абсолютизират правата на пешеходеца и фактически отричат приложението на института на съпричиняване на вредоносния резултат по отношение на него.

Приема, че поведението на пострадалия е достатъчна причина, за да се приложи чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Разяснява, че по този начин съдът не прави преценка, че деликвента не е причина за настъпване на произшествието, а че поведението на пострадалото лице е допринесло за настъпване на вредата.

Намира за правилно това, че съдът е съпоставил поведението на водача на автомобила с това на пострадалото лице, като е отчел и възможността пострадалият да избегне удара. Акцентира, че пешеходецът е имал възможност да види автомобила, да спре и следователно да предотврати удара, което е своеобразно неправомерно поведение, с оглед разпоредбата на чл. 113 ЗДвП. По отношение процентното изражение на принос се позовава на съдебна практика със сходна фактическа обстановка. Иска се отхвърляне на въззивната жалба и присъждането на сторените разноски в производството.

В проведеното съдебно заседание пред настоящата инстанция, страните изразяват насрещни становище посредством депозирани от тях молби по съществото на спора. Претендират се разноски като се правят насрещни искания по чл. 78, ал. 5 ГПК.

Въз основа твърденията и възраженията на страните, събраните доказателства, ценени в съвкупност, доводите на страните и приложимите правни норми, съдът, в пределите на въззивното производство, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Производството пред първата инстанция е образувано по иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ.

Решението на първоинстанционния съд съдържа реквизитите по чл. 236 ГПК и е действително, като произнасянето съответства на предявените искания. Разгледана е пряка претенция срещу застраховател по чл. 432, ал. 1 КЗ, от лице, твърдящо вреди от деликт.

Съгласно чл. 269 ГПК, въззивният съд се произнася служебно по 2 валидността, а по допустимостта в обжалваната част; по отношение правилността на решението съдът е обвързан от оплакванията в жалбата.

Пред въззивната инстанция страните не спорят по осъществяването на фактическия състав на деликта, относно функционалната отговорност на застрахователя, както и по приложението на чл. 52 ЗЗД, при определяне размера на обезщетението за понесени от ищеца неимуществени вреди.

Основното възражение на въззивника е относно наличието на съпричиняване на вредоносния резултат, поради това са изложени съображения, че определеното обезщетение не следва да бъде намалявано с 20 %, на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД, съответно ищцовата претенция трябва да бъде уважена до размера от 40 000 лева.

При преценка на данните от допуснатата по делото САТЕ и приетия механизъм за настъпване на произшествието, се налага съпоставяне на поведението на деликвента с това на пострадалото лице, при което не се намира за доказано своевременно направеното възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД от страна на застрахователя. Като участник в движението за пешеходеца-ищец съществуват задължения по ЗДвП, чието нарушение влече хипотеза на принос за настъпилите вреди. В този смисъл, съобразявайки механизма на настъпване на процесното произшествието, следва да се даде отговор на въпросите относно правата и задълженията на пешеходеца като участник в движението по пътищата.

В конкретния случай деянието, неговата противоправност и вината на водача на лекия автомобил, застрахован при ответното дружество, са установени от влязлото в сила определение по НОХД № 770/2025г. на РС Разград и посредством изготвената пред първата инстанция САТЕ, и събраните гласни доказателства. Така с одобреното споразумение по НОХД № 770/2025г., ценено от настоящия състав съобразно нормата на чл. 300 ГПК, е признат за виновен Х Х, който като водач на лек автомобил „Опел Зафира“ с рег. № ХХ ХХХХ ХХ е нарушил правилата за движение по пътищата, регламентирани в чл.5 ал.1 т.1 пр.1, чл.5 ал.2 т.1 пр.1, чл.20 ал.1 и ал.2, чл.21 ал.1 и чл.119 ал.1 ЗДвП, и по непредпазливост е причинил средна телесна повреда на Н. В. Д. – ищец в настоящото производство.

От изслушаната по делото САТЕ и събраните гласни доказателства, безспорно се установява, че ПТП е настъпило на 23.03.2025 година, около 22,15 часа (през тъмната част на денонощието), като пътят в зоната на сблъсъка е двупосочен, с две платна, всяко от които с по две ленти за движение. На пътното платно е имало пешеходна пътека тип зебра, широка 3 метра, с видима бяла боя, а на височина 2,35 метра от земята е поставен пътен знак за пешеходна пътека, която се осветявала от стълб на уличното осветление. В района на произшествието нямало изградени пешеходни подлези или надлези. Установява се от експертизата, че автомобилът на деликвента се е движил в лявата лента на платното по посока към магазин „Билла“, на къси светлини, със скорост 55,8 км/час, при ограничение до 50 3 км/час. В същото време, в същата посока, в дясната лента на пътното платно се движил и друг лек автомобил. Ищецът участвал в движението като пешеходец, който предприел пресичане на платното отдясно наляво за движение на обозначеното за това място – пешеходната пътека. Неговата видимост, към вътрешната лява лента, била ограничена от неустановения лек автомобил, който ограничавал видимостта и на деликвента. Неустановеният лек автомобил, забелязал пресичащия пешеходец, намалил скоростта и спрял преди пешеходната пътека. Когато забелязал пешеходеца, деликвентът предприел аварийно спиране на управлявания от него лек автомобил, но въпреки това настъпил сблъсък с пешеходеца.

Вещото лице е категорично, че пред водача на лекия автомобил би стояла техническата възможност да спре и да предотврати сблъсъка с пешеходеца, ако се е движил със скорост не по-висока от 50,5 км/ч или в рамките на разрешената за пътния участък- 50км/ч. Пешеходецът е пресичал на сигнализирана пешеходна пътека с добре видима маркировка тип „зебра“ и е започнал пресичането си извън опасната зона на лекия автомобил, като дистанцията би била достатъчна за спиране, ако скоростта е била в рамките на законовото ограничение.

Задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 6 б. а от Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г. по тълк. д. № 2/16 г. на ОСНК на ВКС, приема, че правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно е абсолютно на специално очертана или неочертана с маркировка върху пътното платно, но сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, като това право се упражнява при спазване правилата на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП и че е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пешеходец при пресичане на пътното платно за движение на пешеходна пътека в случаите, когато не само водачът на МПС е нарушил правилата за движение относно скоростта за движение по ЗДвП, но и ако пешеходецът е нарушил правилата на чл. 113 и чл. 114 ЗДвП. От изложените факти се установява, че в разглеждания случай установеното по делото поведение на ищеца към момента на ПТП би могло да осъществява хипотезата на чл. 113, ал. 1 ЗДвП.

Въпреки, че тези обстоятелства сочат на възможност за обективно съпричиняване от страна на пострадалия за настъпването на вредоносните за него последици от съприкосновението му с движещото се МПС, то следва да се съобрази до какъв резултат води прякото приложение на действащия към момента на ПТП закон.

След приемане на Тълкувателно решение № 2/22.12.2016 г. по тълк. д.

№ 2/16 г. на ОСНК на ВКС, законодателят е въвел нова ал. 5 на чл. 119 ЗДвП /обн. ДВ бр. 9/2017 г., в сила от 26.01.2017 г./, с която изрично е изключил приложимостта на института на чл. 51, ал. 2 ЗЗД спрямо пътно-транспортни произшествия, настъпили с пешеходец на пешеходна пътека в случаите, „когато водачът е превишил разрешената максимална скорост за движение или е нарушил друго правило на ЗДвП, имащо отношение към произшествието".

4

Така приетата нова разпоредба на закона е била в сила към датата на настъпването на ПТП /23.03.2025 година/, поради което подлежи на съобразяване и прилагане при разрешаването на настоящия спор.

Видно от представеното споразумение по НОХД № 770/2025г., по описа на Районен съд - Разград, с което същият се е признал за виновен в това, че на процесната дата, управлявайки МПС, е нарушил правилото за движение, разписано в чл. 119, ал. 1 ЗДвП, като, приближавайки пешеходната пътека не е намалил скоростта си на движение и не е спрял, за да пропусне стъпилия на платното и преминаващ по пешеходната пътека пешеходец, като с това е причинил на Н. В. Д. средни телесни повреди. Нарушението на правилото на чл. 119, ал. 1 ЗДвП има пряко отношение към настъпването на произшествието, , поради което следва да се приеме, че фактическият състав на нормата на чл. 119, ал. 5 ЗДвП е осъществен. По силата на нормата на чл.

119, ал. 5 ЗДвП е изключен принос на пострадалия пешеходец за произшествието и за последвалия от него вредоносен резултат в уредените хипотези на противоправно поведение на водача, намиращо се в причинна връзка с настъпилото ПТП на пешеходна пътека. Тази разпоредба е императивна, материалноправна такава и съдът служебно съблюдава за нейното приложението. На основание посочената специална норма, изключваща съпричиняване от страна на увредения, намаляването на обезщетението на основание чл. 51, ал. 2 ЗЗД се явява неправилно.