Решение № 3180 от 23.06.2025, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 3180 гр. Пловдив, 23.06.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, VII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети юни през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Катя Р. Боева при участието на секретаря Елена Ат. Неделчева като разгледа докладваното от Катя Р. Боева Гражданско дело № 20255330102850 по описа за 2025 година

Съдът е сезиран с искова молба от М. Д. П. против „Кредирект“ ЕООД, с която е предявен осъдителен иск с правно основание чл. 55, ал.1, пред. първо ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищеца сумата в размер на 2748,65 лева, представляваща недължимо платена сума по нищожна клауза за заплащане на неустойка, предвидена в чл. 18, ал. 1 от договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните.

В исковата молба се излагат съображения, че на **между страните бил сключен договор за потребителски кредит № **, по силата на който на ищеца е предоставена сумата в размер на 2200 лева с ГПР в размер на 58,35 % и фиксиран лихвен процент в размер на 47,00 %. Съгласно чл. 6 от договора, същият следва да бъде обезпечен с банкова гаранция или поръчител, който следвало да отговаря на множество, предвидени в договора изисквания.

Съобразно чл. 18 от договора, в случай на неизпълнение на задължението на кредитополучателя за представяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора, същият дължал неустойка в размер на 2748,65 лева.

Посочва се, че ищецът усвоил сумата по кредита, като заплатил по посочената клауза за неустойка сумата в размер на 2748,65 лева. От правна страна се 1 излагат съображения, че посочената клауза е нищожна, доколкото цели да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Същата противоречала и на добрите нрави, доколкото неустойката била уговорена извън присъщите обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. С оглед изложеното се предявява исковата претенция. Претендират се разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от „Кредирект“ ЕООД, с който се изразява становище за злоупотреба с права, доколкото между същите страни по други договори били образувани гр. д. № 653/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив и гр. д. № 769/2025 г. по описа на Районен съд Пловдив. Поради изложеното се претендира същите да бъдат обединени на основание чл. 213 ГПК, а при условията на евентуалност – ако съдът не обедини делата, в полза на ищеца да не се присъждат разноски в производството. Досежно основателността на иска, се посочва, че не е налице недействителност по смисъла на ЗПК, като всички клаузи в договора са съобразени със законовите изисквания. В договора бил посочен размера на ГПР, като неустойката не следвало да бъде включвана в него, доколкото се начислявала след сключване на договора. Посочва се, че ако ищецът е имал възражение по повод клаузата за неустойка, същият разполагал със срок от 14 дни, в който е можел да се откаже от договора. Отделно от изложеното, в периода 2023 г. – 2024 г. ищецът сключил четири договора с идентично съдържание. Излагат се съображения, че клаузата не противоречи на добрите нрави и отговаря на всички изисквания на ЗПК. Неоснователността на твърденията за нищожност на клаузата за неустойка водела до извод за неоснователност на предявения иск за връщане на посочената сума. Поради изложеното се претендира исковата претенция да бъде отхвърлена.

След преценка на събраните по делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът счита за установено от фактическа страна следното:

По делото е представен договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните, от който се установява, че ответникът в качеството му на заемодател е предоставил на ищеца в качеството му на заемател сумата в размер на 2200 лева, при фиксиран лихвен процент от 47,00 % и ГПР от 58,35 %.

Съобразно чл. 6 от Договора страните са постигнали съгласие в срок от 2 два дни от сключване на договора заемът да бъде обезпечен с поне едно от следните обезпечения: 1) безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска банка, за периода от сключване на договора за кредит до изтичане на шест месеца след падежа на последната редовна вноска по кредита и обезпечаваща задължение в размер на общата сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и лихви или 2) поръчителство на едно или две лица, които отговарят на посочените в чл. 6, ал.1, т. 2 от договора условия. При неизпълнение на посоченото задължение, на основание чл. 18, ал.1 от договора ищецът дължал на ответника неустойка в размер на 2748,65 лева.

По делото е изготвена и приета ССчЕ от вещото лице П. Н., съобразно заключението по която размерът на ГПР като се вземе предвид сумата, начислена за неустойка, е 710,68 %. Ищецът е заплатил на ответника две вноски на обща стойност 2993,77 лева, от които: главница в размер на 2200 лева, лихва в размер на 156,64 лева, неустойка в размер на 626,13 лева и такса в размер на 11,00 лева.

Съдът кредитира приетото по делото заключение по допуснатата ССчЕ като компетентно изготвено, с необходимите знания и умения, и обосновано.

Същото не се оспорва и от страните в производството.

Въз основа на така приетото от фактическа страна, съдът намира по правните аспекти на спора следното:

За основателността на предявения осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, изр.1 ЗЗД за връщане на платеното при начална липса на основание, следва да са се проявили следните факти в обективната действителност, а именно: ищецът да е платил процесната сума на ответното дружество по процесния договор за заем, който е недействителен. В доказателствена тежест на ищеца е да установи факта на плащането, а ответникът носи тежестта да докаже, че плащането е осъществено на валидно основание, т.е. че процесният договор за заем е действителен.

Като валидно правно основание за дължимост на сумата ответникът сочи договор за потребителски кредит № **/**г., сключен между страните, с оглед на което следва да се разглеждат и наведените от ищеца специалните основания за недействителност на договора по чл.22 ЗПК. Също така, следва да се съобрази и трайната съдебна практика на ВКС, съгласно която за разлика 3 от правомощията му по предявен нарочен установителен иск за нищожност на договор, при който е обвързан от наведените от ищеца основания, когато е сезиран с осъдителен иск за изпълнение на договорно задължение или с иск по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД за дадено без основание, съдът не само може, но е и длъжен да провери действителността на договора и на ненаведени от страните основания в следните хипотези:

1) при нарушение на добрите нрави - така изрично т. 3 от ТР № 1/15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС, решение № 229/21.01.2013 г. по т.д. № 1050/2011 г. на II т.о. на ВКС, решение № 252 от 21.03.2018 г. по т. .д. № 951/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 247 от 11.01.2011 г. по т.д. № 115/2010 г. на ВКС, ТК, II т.о, решение № 125 от 10.10.2018 г. по гр. д. № 4497/2017 г. на ВКС, III г.о.

2) при неравноправни клаузи във вреда на потребителя - така изрично Решение № 23 от 07.07.2016 г. по т. д . 3686/2014 г. на ВКС, I т.о., решение № 188 от 15.12.2017 г. по т. д. № 2613/2016 г. на ВКС, II т.о., решение № 142 от 01.08.2018 г. по т. д. № 1739/2017 г. на ВКС, II т.о.

3) при нарушаване на императивни правни норми, които водят до накърняване на установения в страната правов ред, при положение, че за установяване на нищожността не се изисква събиране на доказателства - така изрично решение № 204 от 05.10.2018 г. по гр.д. № 3342/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 198/ 10.08.2015 г. по гр.д.№ 5252/ 2014 г., ВКС, IV г.о, решение № 384 от 2.11.2011 г. по гр. д. № 1450/2010 г., ВКС, I г. о.

Затова с оглед изложените принципни постановки, съдът при разрешаването на настоящия правен спор, следва да обсъди наведените от ищеца доводи за недействителност на договора за заем, а също и да извърши проверка налице ли е друго основание за нищожност на договора в кръга на описаните, за които съдът, дори и без довод по предявен иск с правно основание чл.55 ЗЗД, следи служебно.

Съгласно чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10 ал.

1, чл. 11 ал. 1 т. 7- 12 и т. 20, чл. 12 ал. 1 т. 7- 9 от ЗПК, договорът за потребителски кредит е недействителен и липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпването на тази недействителност.

Същата има характер на изначална недействителност, защото последиците й са възникнали при самото сключване на договора и когато той бъде обявен за 4 недействителен, заемателят дължи връщане единствено на чистата стойност на кредита, но не и връщане на лихвата и другите разходи.

В процесния случай, твърденията за недействителност на процесния договор поради противоречието му с чл. 11, т. 10 ЗПК следва да бъдат разгледани съвместно, доколкото са неразривно свързани с клаузата на чл. 27 от договора досежно дължимостта на неустойка за непредставяне на обезпечение.

Съгласно чл. 22 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК договорът за потребителски кредит е недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл.

19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Съобразно §1, т. 1 от ДР на ЗПК, "Общ разход по кредита за потребителя" са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси”. Предвид изложеното, то е необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които трябва да заплати длъжника, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР.

Всичко това поставя потребителя в подчертано неравностойно положение спрямо кредитора и на практика няма информация колко точно (като сума в лева) е оскъпяването му по кредита. Това се явява и в директно 5 противоречие с чл. 3, пар. 1 и чл. 4 от Директива 93/13/ ЕИО. Бланкетното посочване единствено на крайния размер на ГПР, на практика обуславя невъзможност да се проверят индивидуалните компоненти, от които се формира и дали те са в съответствие с разпоредбата на чл. 19, ал. 1 ЗПК. Целта на цитираната разпоредба е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е спазена и разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са отчетени при формиране на ГПР. В конкретния случай, това е особено съществено предвид обстоятелството, че при включване на неустойката в ГПР същият нараства на 710,68 %, респ. много над допустимата стойност по чл. 19, ал. 4 ЗПК.

С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.