Решение № 260008 от 25.08.2020, Районен съд - Пазарджик

Р Е Ш Е Н И Е

№

,гр.Пазарджик, 25.08.2020 год.

В И М Е Т О Н А

Н А Р О Д А

ПАЗАРДЖИШКИЯТ

РАЙОНЕН СЪД, гражданска колегия, в открито заседание на двадесет и осми юли през две хиляди и двадесета година, в състав:

РАЙОНЕН

СЪДИЯ: ЦВЕТАНКА ВЪЛЧЕВА при секретаря Стоянка Миладинова, като разгледа докладваното от съдия Вълчева гр. дело №4223 по описа на съда за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск с правно основание чл.439 ал.1 от ГПК.

Подадена е искова молба от Г.И.Д., с ЕГН **********, с адрес: ***7, чрез адв.Е.Ц.Г.,***, БУЛСТАТ *********, бул.“България“ №2, представлявано от Кмета Т. Д. П. , с която ищецът, чрез пълномощника си, предявява отрицателен установителен иск, за установяване, че същият не дължи на ответника - Община Пазарджик сумата от 4 375,94 лева, представляваща, както следва: 2000 лева главница - патентен данък за 2008 година, 392,45 лева - лихва от 30.09.2017г., неолихвяема сума за лихви в размер на 1983,49 лева.

Ищецът твърди, че чрез упълномощен от него счетоводител, е подал на 25.04.2008г., декларация вх.№001651/25.04.2008г. по чл.61н от Закона за местните данъци и такси, за облагане с патентен данък. Тъй като реално не е извършвал дейността, не е заплатил дължимия данък. Твърди, че на 06.10.2017г., на основание декларацията, Община Пазарджик е завела изпълнително дело №20178890401861, при ЧСИ Д. С. , рег.

№889 по КЧСИ, с район на действие Окръжен съд-Пазарджик.

Ищецът счита задължението за недължимо и погасено по давност. Сочи, че съгласно чл.171 ал.2 от ДОПК, приложим при публичните задължения на общините, каквото несъмнено се явява и задължението за патентен данък: „С изтичането на 10-годишен давностен срок, считано от 1 януари на годината, следваща годината, през която е следвало да се плати публичното задължение, се погасяват всички публични вземания независимо от спирането или прекъсването на давността освен в случаите, когато задължението е отсрочено или разсрочено, изпълнението е спряно по искане на длъжника или е подадена жалба за разрешаване на спор по глава шестнадесета, раздел IIа от ДОПК. Твърди, че в настоящия казус нито има отсрочване или разсрочване, нито има спиране по искане на ищеца, нито има подадена жалба по решаване на спор по глава шестнадесета раздел 2а от ДОПК.

Твърди, че съгласно чл.61п от ЗМДТ, патентният данък се внася на четири равни вноски в годината на деклариране на дейността. Тоест, на 01.01.2019г. са се погасили по давност вземанията на Община Пазарджик по подадената декларация. Още повече, че ищецът досега не е бил уведомен по надлежния ред за търсената сума. Тъй като същият живее в общинско жилище, е невъзможно да не бъде намерен от общинските служители, още повече, че заради това той постоянно се явява в община Пазарджик, във връзка с подаване на документите и декларациите всяка година за общинското жилище.

Твърди, че освен това Община Пазарджик не е издала Акт за установяване на задължение по декларация, където да може да се уточни точният размер на дължимите суми. Видно от самата декларация, има и други посочени суми, без да е посочен общ размер на дължимия патентен данък.

Посочва, че разпоредбата на чл.165 от ДОПК категорично разпорежда, че събирането на държавните и общинските публични вземания се извършва въз основа на влязъл в сила акт за установяване на съответното публично вземане, издаден от компетентен орган.

Поради липсата на специален закон, който да въвежда друг ред за събиране на публични държавни вземания, съгласно тази разпоредба, санкциите могат да се удържат само след като актът за тяхното установяване влезе в сила. /съдебна практика: Решение №3318 от 25.03.2015г. по адм. д. №9164/2014г. на Върховния административен съд/.

Твърди, че визираният срок в чл.109 ал.1 ДОПК не е давностен, а преклузивен, тъй като с изтичането му се преклудира възможността да се образува производство за установяване на публични задължения. Макар изтичането на погасителна давност да влияе само на правото на принудително събиране на задължението, поради възможността задължението да бъде платено доброволно. Твърди, че в този срок Община Пазарджик не е образувала изпълнително дело, съответно не е предприела принудително изпълнение. Дори само образуването на дело и изпращането на покана за изпълнение не прекъсва давността. Твърди, че принудително изпълнение не е предприето до настоящия момент. На основание чл.168, т.3 ДОПК изтичането на давностен срок е основание за погасяване на публичното вземане. /съдебна практика Решение №11303 от 28.10.2015г. по адм. д. №11363/2014г. на Върховния административен съд/.

Моли съда да постанови решение, с което да приеме по отношение на Община Пазарджик, че задължението на Г.И.Д. за патентен данък, деклариран през 2008г., в размер на 2000 лева главница - патентен данък за 2008г., 392,45 лева - лихва от 30.09.2017г., , неолихвяема сума за лихви в размер на 1983,49 лева, е погасено по давност. Моли да му бъдат присъдени направените съдебни разноски.

Към исковата молба са приложени писмени доказателства.

В срока по чл.131 от ГПК по делото е постъпил писмен отговор на исковата молба от ответника, чрез процесуалния му представител, с който взема становище, че предявените искове са недопустими като предявени при отпаднал правен интерес, алтернативно исковете са недопустими и неподведомствени на гражданския съд, с оглед на което моли съда да прекрати производството по образуваното дело. Ако счете предявените искове за допустими, то същите за неоснователни.

Сочи, че в исковата молба са изложени твърдения за водено срещу ищеца изпълнително производство по изп. дело №1861/2017г. по описа на ЧСИ рег. №889 Д. С. . Сочи, че като е обосновал възражение за изтекла погасителна давност на предявения за събиране дълг, ищецът е поискал да бъде установено, че вземанията са погасени по давност. Твърди, че исковете са предявени при условията на висящо към момента на предявяването на исковата молба изпълнително производство, с оглед на което и при така очертаната като факти и искане защита изцяло припокрива надлежно упражнена искова защита на длъжник по реда на чл.439 от ГПК.

Посочва, че аргументите им в насока за недопустимост на предявените искове са при съобразяване на новонастъпилите факти и обстоятелства, които са от значение за произнасянето в настоящия процес. Сочи, че с постановление от 13.12.2019г. на ЧСИ рег.№889 Д.

С. изпълнителното производство по изп. дело №1861/2017г. е прекратено, а с предходни актове на съдебния изпълнител са вдигнати/заличени всички обезпечаващи изпълнението мерки.

Твърди, че при съобразяване на изложеното предявените искове следва да се считат предявени при отпаднал правен интерес. Това е така, тъй като положителна процесуална предпоставка за съществуване на правото на иск е интересът на ищеца да е налице по време на целия процес и всички сезирани инстанции имат задължение да следят служебно и самостоятелно за неговото наличие. Тълкувателната и трайната съдебна практика обосновава аналогични правни изводи. В този смисъл при настъпването на нов факт, който да промени обстоятелствата, наложили защитата ще се осъществи хипотеза на липса на положителна процесуална предпоставка и допустимостта на производството ще отпадне. Именно такава е процесната ситуация, тъй като формално висящият изпълнителен процес е бил изрично прекратен с постановление на съдебния изпълнител. Твърди, че без изпълнителен процес няма и процесуално право, което да накърнява правната сфера на ищеца. Сочи, че съгласно разрешението, дадено в Решение №83/23.05.2018г., постановено по гр.д.№3448/2017г. по описа на ВКС, III г.о. и др., правният интерес от предявяването на установителен иск е винаги конкретен и зависи от обстоятелствата по делото като същият следва да се докаже от ищеца и като положителна процесуална предпоставка следва да е налице във всяко положение на делото. Обстоятелствата, които обуславят правния интерес по иска с правно основание чл.439 от ГПК са започнало и висящо изпълнително производство, покана от кредитора за плащане, оспорване от страна на длъжника, че давността е изтекла. Предявяването на иска по чл.439 от ГПК цели постигането на правния резултат по смисъла на чл.433 ал.2, т.7 от ГПК, а именно прекратяване на изпълнителното производство. Вземането, предмет на изпълнение като материално право се удостоверява в изпълнително основание и се погасява по предвидения в закона ред - чл.168 от ДОПК. В общите правила на исковото производство е уреден само иск с предмет материалното право, породено от правоотношение между спорещите страни, но нито една от хипотезите на чл.124 от ГПК не визира процесуално правоотношение. Ето защо, за да бъде легитимиран да отрича процесуалното право, то ищецът трябва да е страна в процесуалното правоотношение и законът да предвижда съответния иск. Именно такъв е искът на длъжника срещу предприетото спрямо него изпълнение като по реда на чл.439 от ГПК длъжникът може да се позове на отпадането, поради новонастъпили факти, както на материалното право, така и на упражненото процесуално право, въз основа на изпълнителен титул. Твърди, че тази уредба е в унисон с принципа за уреждане на възражението за давност само като пасивно защитно средство, но не и като самостоятелна претенция. Затова само ако взискателят поддържа процесуалното правоотношение по принудително изпълнение длъжникът може да предяви насрещното си възражение чрез специалния отрицателен иск срещу правото на изпълнение. Без такова правоотношение липсва интерес от защита по общия ред.

След като на разположение на длъжника е предоставен специален иск по чл.439 от ГПК за отричане на снабдено с изпълнителна сила вземане, не може да се приеме, че е налице интерес от иск за отричане на изпълняемо право и без да е налице висящо изпълнително производство.

Твърди, че правен интерес не може да се обоснове и поради обстоятелството, че съществува изпълнителен титул, съхранен и след прекратяване на изпълнителното дело. Това е така, тъй като сам по себе си изпълнителният титул не застрашава по какъвто и да е начин правната сфера на длъжника. Едва когато бъде ефективно приложен и длъжникът бъде конституиран като страна в принудителното изпълнение с връчване на покана за доброволно изпълнение, се отриват всички процесуални възможности за защита срещу удостовереното процесуално право на изпълнение. Ако изпълнението вече е прекратено на друго основание, различно от основанието по чл.433 ал.1, т.7 от ГПК и не е образувано отново, тази последица от установителния иск не може да настъпи, а само тя съответства на интереса на ищеца в настоящето производство да осуетява бъдещото ползване на титула. Твърди, че с прекратяване на изпълнителното производство следва да се счита, че правният интерес за ищеца е отпаднал и вероятната абстрактна възможност да бъде образувано отново, последицата от установителния иск не може да настъпи, а само тя съответства на описания от ищеца интерес, още повече с предстявянето на съдебно решение пред съдебния изпълнител би се осуетило изпълнението занапред, но не и да предотврати образуването на самото дело, не би могло да обоснове наличието на правен интерес в настоящето производство.

При квалифициране на разглежданите искове като такива, предявени по реда на чл.124 от ГПК счита, че са процесуално недопустими, а възражението за погасителна давност на обсъжданите публични общински вземания - за неподведомствени на гражданския съд.

Твърди, че правният институт на погасителната давност е допустим за въвеждане от длъжника само във висящ процес, чрез възражение, но не и като самостоятелен иск. Твърди, че в този смисъл е правната теория и съдебната практика - Решение №186/19.06.2013г. по гр.д. №927/2012г. на ВКС, Определение №831/17.12.2013г. по ч.гр.д.

№7393/2013г. ВКС и др. Сочи, че възражението за изтекла погасителна давност е средство за защита срещу принудителното изпълнение. Отрицателен установителен иск по чл.124 ГПК, основаващ се на твърдения за изтекла погасителна давност е недопустим. Изтеклата давност се релевира с възражение, не с иск. На практика ищецът установява, че има „естествено“ задължение. Не се отрича съществуването на вземане, а се установява факт - изтичане на погасителната давност и превръщане на вземането в „естествено“ (неподлежащо на принудително изпълнение), а такъв иск не е предвиден в чл.124 ал.1 ГПК. Сочи, че съгласно чл.124 ал.4, изр. второ от ГПК, иск за установяване съществуването или несъществуването на факт с правно значение се допуска само в случаите, предвидени в закон. А законът не предвижда изрично възможност за иск за установяване факта на изтичането на погасителната давност и превръщането на вземането в „естествено".

Разпечатката съдържа 31 от 88 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b4ca7e34-996d-4567-a1aa-b21da6ec9975