Решение № 729 от 06.10.2026, Окръжен съд - Бургас

РЕШЕНИЕ

№ 729 гр. Бургас, 06.10.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – БУРГАС, VI ВЪЗЗИВЕН ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти септември през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Мариана Г. Карастанчева

Членове:

Таня Д. Евтимова

Радостина П. Иванова при участието на секретаря Жана Авр. Кметска като разгледа докладваното от Радостина П. Иванова Въззивно гражданско дело № 20262100500832 по описа за 2026 година

Производството е по реда чл. 258 и сл. от ГПК.

Образувано е постъпила въззивна жалба с вх. № 11491 от 16.03.2026г., подадена от ищеца М. Б. Б., ЕГН: **********, от гр. София, чрез адвокат Ивайло Юруков–САК, против решение № 348 от 13.02.2026г. постановено по гр.д. № 1282/2025г. по описа на РСБургас, с което е ОТХВЪРЛЕН иска му за приемане за установено съществуването на вземането му към ответника К. П. Р., ЕГН **********, с адрес: гп. В., ул. Т. № *, за сумата от общо 1872,55 евро /3662,39 лева/- главница, дължима на основание сключен между страните договор за наем от 28.04.2022 г. на недвижим имот- жилище, находящо се в гр. София, ж.к.

Овча Купел-2, бл.19, вх.Д, ет.7, собственост на ищеца, формирана както следва: незаплатен наем за 5 месеца в размер на 2 750 /по 550 лв. /за периода от м. ноември 2023г. до м. март 2024г., както и сума за неплатени към 18.01.2024г. консумативи в размер на 1462.39 лв., от които: сумата от 1 259.71 лв. за Топлофикация, сумата от 39.57 лв. за ел. енергия, сумата от 55.11 лв. за ВиК и сумата от 108 лв. за такса към етажната собственост, след приспадане на заплатен от длъжника депозит в размер на 550 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.04.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед № 3862/11.11.2024 г. за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 7597/2024 г. по описа на БРС.

Със същото решение ищецът е осъден да заплати по сметка на Районен съд- Бургас сумата от 103 евро, представляваща заплатено от бюджета на съда възнаграждение за вещо лице по исканата от особения представител на ответника съдебно- графологична експертиза.

В жалбата се изразява недоволство от първоинстанционното решението, като се се твърди, че същото е неправилно, поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Възразява се против извода на съда за ненастъпване на хипотезата по чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, като се твърди, че съдът 1 неправилно е разпределил доказателствената тежест, като не е указал на ищеца да сочи факта на реалното ползване на имота от наемателя. Счита, че самият факт на ползването на имота представлява манифестиране на волята на наемателя договорът за наем да продължи и да действа след изтичане на договорения срок, за което свидетелстват и натрупаните от наемателя консумативни разходи и заплащането на наемната цена до м. ноември 2024г., доказващи реалното ползване на апартамента и превръщането на договора за наем в безсрочен. По гореизложените съображения се иска отмяна на първоинстанционното решение и постановяване на ново, с което отхвърлените искове да бъдат уважени,в т.ч. и да бъдат присъдени изцяло направените разноски. Поради твърденията за допуснати от първата инстанция процесуално нарушение, изразяващо се в недаване на указания на ищеца по чл.

146, ал. 2 от ГПК, че не сочи доказателства за действителното ползване на имота от ответника и за установяване волята на страните за безсрочно продължаване на договора за наем и след изтичане на срока му, в жалбата е направено доказателствено искане за ангажиране на свидетелски показания, чрез разпит на един свидетел при режим на довеждане за установяване на действителното ползване на имота от ответника, като се иска и да се предостави възможност на ищеца да представи писмени доказателства за извършените от наемателя и приети от наемодателя плащания на наемни вноски от м. май до м. ноември 2023г. Наред с това, в случай, че се намерят предпоставки на иск по чл. 59 от ЗЗД е направено и искане за ангажиране на експертно заключение за установяване на стойността на средния пазарен наем за процесния имот за периода от м. ноември 2023г. до м. март 2024г.В съдебно заседание въззивникът не се явява и не изпраща представител.

Представя чрез адвокатския си пълномощник писмено становище по съществото на спора.

В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК въззиваемият ответник К. П. Р., чрез назначения му на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК особен представител адв. Е. А.- БАК е депозирал писмен отговор на въззивната жалба, в който я оспорва като неоснователна. Счита, че по делото е останало недоказано, че след 01.05.2023г. договорът за наем е продължил действието си и е действал в исковия период от м. ноември 2023г. до м. март 2024г., в т.ч. като възразява, че дори в исковата молба няма такива твърдения, независимо, че такива уговорки има в договора за наем. По тези съображения заявява, че споделя извода на първата инстанция, че в случая не е била приложима хипотезата на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, тъй като липсват данни договора за наем да се е трансформирал в безсрочен такъв, тъй като не са били ангажирани доказателства наемателят да е манифестирал по какъвто и да е начин волята си да продължи да ползва имота със съгласието на наемодателя и, че действително да е продължил ползването му и за процесния период. Акцентира, че на ищеца са дадени указания, че в негова тежест е да установи в условията на пълно и главно доказване, кумулативното наличие на следните предпоставки: че между него и ответника е налице валидно облигационно правоотношение по договор за наем, с уговорената в него наемна цена, срок, условия, че той е изправна страна по договора и е изпълнил точно задължението си, че договорът за наем е прекратен, като на основание чл. 146, ал. 2 от ГПК съдът е указал на ищеца, че не е представил доказателства в подкрепа на твърденията си в исковата молба, като въпреки дадените указания същият не е ангажирал такива, освен тези в заповедното производство. Моли за потвърждаване на решението. В съдебно заседание въззиваемият, чрез назначения му особен адвокатски представител поддържа писмения си отговор и моли за потвърждаване на обжалваното решение.

С оглед самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства и направените в жалбата оплаквания настоящата съдебна инстанция намира следното:

Производството пред първоинстанционния съд е образувано по искова молба на М. Б.

Б. за приемане за установено по реда на чл. 422 от ГПК по отношение на ответника К. П. Р., че същият дължи на ищеца сумата от /1872.55 евро/ 3662.39 лева- главница, дължима на основание сключен между страните договор за наем от 28.04.2022 г. на недвижим имотжилище, собственост на ищеца, формирана както следва: незаплатен наем за 5 месеца в 2 размер на 2 750 лв. /по 550 лв. Месечно/, за периода от м. ноември 2023г. до м. март 2024г., както и сума за незаплатени към 18.01.2024г. консумативи в размер на 1462.39 лв., от които: сумата от 1 259.71 лв. за Топлофикация, сумата от 39.57 лв. за ел. енергия, сумата от 55,11 лв. за ВиК и 108 лв. за такса към етажната собственост, след приспадане на заплатен от длъжника депозит в размер на 550 лв., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.04.2024 г. до окончателното изплащане на сумата, за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК № 3862/11.11.2024 г. по ч.гр.д. № 7597/2024 г. по описа на БРС.

В исковата молба се твърди, че между страните е сключен договор за наем от 22.04.2022г., по силата, на който ищецът като наемодател е предоставил на ответникът като наемател правото да ползва безмездно описания в договора недвижим имот при месечен наем от 550 лв, който се твърди, че наемателят заплащал редовно до месец октомври 2023 г. включително, вкл. дължимите комунални разходи, след което преустановил плащанията.

Заявява се, че на 19.01.2024г. наемодателят е изпратил до наемателя покана, с която едностранно прекратил договора за наем, поради неизпълнението му от страна на наемателя, като му дал 7-дневен срок изпълнение на задълженията, подробно описани в исковата молба.

Сочи се, че поканата е връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 от ГПК на 08.03.2024 г., от която дата ищеца счита, че е прекратен и договорът за наем.

В срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответникът, чрез назначения му особен представител е депозирал писмен отговор на исковата молба от ответника, с който е оспорил исковата претенция, като е оспорил съществуването на наемното правоотношение, както и размера на претенциите. В тази връзка е оспорена автентичността на приложените в заповедното производство писмени доказателства. Моли за отхвърляне на иска.

Районният съд е квалифицирал предявените по реда на чл. 422 от ГПК искове с правно основание чл. 232, ал. 2 вр.с чл.79, ал. 1, предл. първо и чл. 86 от ЗЗД.

От фактическа страна по делото е представен сключен между страните в писмена форма договор за наем от 28.04.2022г., по силата на който ищецът като наемодател е предостави на ответника като наемател за временно и възмездно ползване на описания недвижим имот – жилище за срок от 1 година от 01.05.2022г. до 01.05.2023г. В чл. 5, ал. 1 от договора страните са уговорили, че действието на договора се прекратява с изтичане на едногодишния срок и може да се удължи с изричното писмено съгласие на двете страни. Във връзка с оспорване на автентичността на положения за наемателя подпис в договора, в първата инстанция е извършена съдебно-графологична експертиза, от чието заключение, неоспорено от страните и прието от съда е установено, че положения подпис в документа е изпълнен от ответника.

С обжалваното решение районният съд е отхвърлил изцяло исковата претенция.

Посочил е, че съгласно уговорките в договора същият е прекратил действието си с изтичане на уговорения срок- 01.05.2023г., като доколкото е налице изрична клауза, че двете страни следва писмено да изразят волята са за продължаване действието на договора и след уговорения срок, е стигнал до извода, че страните са изключили възможността за приложение на чл.236, ал.1 от ЗЗД, най- малкото защото наемодателят ясно и недвусмислено се е противопоставил ползването на недвижимия имота от наемателя да продължи след изтичане на срока на договора. В този смисъл в решението е цитирана съдебна практика, обективирана в решение № 60292 от 2.09.2022 г. на ВКС по гр. д. № 4050/2020 г., IV г.о., ГК, по чл.290 ГПК. В този смисъл съдът е стигнал до извод, че доколкото за процесния период между страните не е доказано съществуващо наемно правоотношение, то няма основание да се приеме, че за ответника е възниквало задължение да заплаща както претендираните наемни вноски, така и сочените консумативни разходи за процесния исков период.

При извършена на основание чл. 269 от ГПК служебна проверка на обжалваното решение въззивният съд не установи съществуването на основания за нищожност или 3 недопустимост на същото, поради което намира, че то е валидно и допустимо. По отношение на правилността на решението, настоящата инстанция като взе предвид доводите на страните, представените доказателства и като съобрази закона намира, че районният съд е установил правилно фактическата обстановка по спора, като споделя изводите му за неоснователност на исковата претенция. Съобразявайки изложените във въззивната жалба оплаквания и предвид ограничения въззивен контрол по правилността на решението съгласно чл. 269 от ГПК настоящата инстанция намира следното:

В процесния случай, по делото е установено безспорно, че между страните е съществувало срочно наемно правоотношение с изрично уговорено още при сключването му времетраене – за срок от 1 година, считано от 01.05.2022г. до 01.05.2023г. Действително нормата на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД дава възможност договора за наем да се трансформира от срочен в такъв за неопределено време в хипотезата, когато след изтичане на срока му наемателят продължи да ползва вещта /в случая имота/ със знанието и без противопоставянето на наемодателя. Тази хипотеза е възможна обаче, само когато страните не са уговорили друго. В случая страните са включили в чл. 5, ал. 1 от договора за наем изрична уговорка, че действието на договора се прекратява с изтичане на едногодишния срок /01.05.2023г./ и, че същият може да се удължи с изричното писмено съгласие на двете страни. Тази уговорка изключва възможността за автоматично приложение на хипотезата по чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, което води до извод, че с изтичане на първоначалния срок на договора за наем на 01.05.2023г. същият се счита за прекратен, като за да продължи същото наемно правоотношение между страните следва да е налице постигнато помежду им изрично писмено съгласие за това. Ако такова липсва страните следва да сключат нов договор за наем. В настоящия случай, първоинстанционния съд е указал изрично на ищеца в доклада си по чл. 140 от ГПК – да докаже валидно облигационно правоотношение по договор за наем за исковия период / от м. ноември 2023г. до м. март 2024г. /, за който претендира заплащане на процесните суми, както и са му дадени указания по чл. 146, ал. 2 от ГПК, че не е представил доказателства за твърденията си в исковата молба, основани единствено на договорно наемно правоотношение. Въпреки доказателствената тежест, която носи и за която надлежно е уведомен, ищецът не е ангажирал каквито и да е доказателства за наличието на писмено споразумение за продължаване на срока на договора, респ., че е сключен нов договор за наем за исковия период. Доколкото в случая както правилно е съобразила и първата инстанция, ищецът основава исковата си претенция на договорно неизпълнение с твърдения за действащ за процесния период договор за наем /чл. 79, ал. 1, предл. първо от ЗЗД/, при липса както на твърдения в исковата молба, че договора е бил продължен съгласно изискванията на клаузата на чл. 5, ал. 1 от него, респ. липса и на доказателства, че е налице хипотезата на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД, то исковата претенция правилно в съотвествие с твърденията на ищеца е квалифицирана по основния състав - чл. 232, ал. 2 от ЗЗД, а не съгласно нормата на чл. 236, ал. 1 от ЗЗД.