Решение № 2420 от 18.06.2018, Районен съд - Пловдив

Р Е Ш Е Н И Е № 2420 гр.Пловдив, 18.06.2018г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ПЛОВДИВСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ХIV гр. с., в открито съдебно заседание на двадесет и втори май две хиляди и осемнадесета година, в състав

РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНЕТА ТРАЙКОВА секретар: Павлина Попова, като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 740 по описа на съда за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Предявен е иск по правно основание чл.

422 ГПК вр. с чл. 415, ал. 1 от ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1 от ЗЗД и с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

Ищецът „ЕВН България Топлофикация“ ЕАД с ЕИК ********* сочи, че в качеството си на енергийно предприятие притежава лиценз за производство и пренос на топлинна енергия за обособената територия на гр. * при публично известни общи условия, предложени от ищцовото дружество и одобрени ДКЕВР, е доставило на ответницата Б.Н.П. с ЕГН **********, в качеството й на собственик на топлоснабден имот, находящ се в гр. *, ул. „*****“ № *, ап. * /ул. *****/ топлинна енергия в размер на 210,92 лева - главница за периода 01.08.2014г. – 30.04.2017 г., която ответницата не е заплатила.

Твърди се, че съгласно Общите условия при неизпълнение на задължението в срок, се начислява и обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата, като се претендира обезщетение за забавено плащане на главницата в размер на 23,16 лева за периода от 02.11.2014г. до 19.11.2017 г. . Претендира се и зак. лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по реда на член 410 ГПК в съда – 20.11.2017г. до окончателното й изплащане. Претендират се разноските по заповедното и исковото производство.

Твърди се, че топлинната енергия е била доставяна на процесния имот, а дяловото разпределение на топлинната енергия е извършено от избрания от общото събрание на етажните собственици търговец на дялово разпределение „НЕЛБО“ ЕАД в съответствие с изискванията на ЗЕ и подзаконовите нормативни актове по прилагането му. Твърди се подаването на заявление за издаване на заповед за изпълнение по реда на член 410 ГПК в съда, срещу което ответницата е възразила в срока по член 414 ГПК, като за ищеца е възникнал правен интерес от предявяване на установителен иск.

В срока по член 131 ГПК е подаден отговор, в който се прави възражение за частична недопустимост на предявения иск за периода 01.08.2014г. - 30.09.2015 г., доколкото такава претенцията е била предмет на разглеждане по гр. дело № */2016г. на ПРС, ХХ граждански състав, което е приключило с влязло в сила решение.

Отделно от това ответницата оспорва изцяло предявения иск, като твърди, че между страните няма сключен писмен договор, а приложените към исковата молба Общи условия не я обвързват. Твърди се, че липсват доказателства за реалното количество на потребената топлинна енергия. Оспорват се годността на топломера в абонатната станция в блока, редовността на начисляването и разпределението на доставяните в абонатната станция количества топлинна енергия, с довода, че не са използвани реални показатели, а топломерът е поставен преди границите на собствеността на имота.

Прави възражение относно неправилното начисляване на технологичните разходи на абонатната станция; обективираното във фактурите потребление, тъй като не отразява реалното енергийно потребление и противоречи на чл.

13, ал. 2 от Директива 2006/32 ЕО. Прави възражение за изтекла тригодишна давност, касаеща главницата за периода 01.08.2014г. – 30.09.2014 г.

Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

По делото от ищеца са представени договор за покупко-продажба на топлинна енергия от 30.10.1997 година между „Топлофикация – Пловдив -Север“ ЕАД и етажните собственици

/наематели/, живеещи в жил. *****на ул. „*****“ № *, ведно с приложение № *, в което приложение фигурира името и подписа на ответницата. Представен е и титула за собственост на ответницата върху топлоснабдения недв. имот, а именно: нотариален акт от 08.03.1999г. за покупко-продажба на недвижим имот акт № *, том *, рег. № **, нот. дело № **..

Представен е и договор № **от 13.09.2002г., сключен между „Нелбо инженеринг“ ООД и Етажната собственост на ул. „*****“ № * в град *** относно извършването на дялово разпределение на топлинна енергия между потребителите в сградата етажна собственост, към който договор е приложен също списък с подписи на етажните собственици, сред които е и ответницата под № *.

Във връзка с първото възражение на ответницата - за наличие на договорна връзка, следва да се посочи само, че съгласно чл. 153, ал. 1 Закона за енергетиката всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно самостоятелно отклонение са потребители на топлинна енергия; чл. 150 ЗЕ постановява, че продажбата на топлинна енергия от топлопреносно предприятие на клиенти на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие; а § 1, т. 42 ДР на ЗЕ определя като потребител на енергия или природен газ за битови нужди - физическо лице собственик или ползвател на имота, което използва топлинна енергия с топлоносител гореща вода или пара за отопление, климатизация и горещо водоснабдяване, или природен газ за домакинството си. С разпоредбите на чл. 156 ЗЕ за уреждане на отношенията между топлопреносното предприятие и потребителите на топлинна енергия в сгради - етажна собственост е утвърден принцип за реално доставената на границата на собствеността топлинна енергия. Всеки потребител дължи заплащане на реално потребената въз основа на отчетени единици топлинна енергия от средствата за дялово разпределение, монтирани на отоплителните тела в жилището и съответна част от стойността на топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация.

От изложеното е видно, че потребител на топлинна енергия е лицето, което получава топлинна енергия и я използва за собствени нужди като ползва топлоснабдения имот по силата вещно или по силата на облигационно право на ползване. По силата на закона (чл. 150 ЗЕ) между битовия потребител и топлопреносното предприятие възниква правоотношение по продажба на топлинна енергия при публично известни общи условия, без да необходимо изричното им приемане от потребителя. Ответницата не е възразила срещу Общите условия, поради което следва да се счита обвързана от облигационно правоотношение с ищцовото дружество.

Ето защо съдът намира, че между страните е сключен договор за доставка на топлинна енергия, който е бил валиден към исковия период и че ответницата се явява потребител на ТЕ.

Относно възражението на ответницата, че топлоснабденият имот е в режим на СИО между ответницата и нейния съпруг, съдът го намери за несвоевременно заявено, т.к. е релевирано едва в хода на устните състезания, но ако беше доказано, следваше да се уважи съгласно постановките на ТР № */2017г. на ОС на ГК на ВКС. По делото е изслушано заключение по СТЕ, изготвено от вещото лице *., което съдът кредитира като компетентно и обективно. От изслушаното заключение се установява, че през процесния период обслужващата жилищната сграда абонатна станция, където е и жилището на ответницата е работила, като е подавала ТЕ за отопление и БГВ.

Вещото лице е отразило липсата на отоплителни тела в апартамента на ответницата, т.к. са били отсъединени, както и е отчело обстоятелството, че през имота не минава щранг лира, поради което за процесния имот не е била начислявана на ТЕ за БТВ и за отопление на имота. Отразени са констатациите на вещото лице, че в имота не са монтирани ИРУ за отчет на ТЕ за отопление и че отопляемия обем на имота е 160 куб.м.. Количеството ТЕ разпределено в имота на ответницата е общо 3,49567 мегавата по месеци, показано в приложената таблица, в това число 3,49567 мегавата за отдадената от сградната инсталация, 0,0 за отопление и 0,0 за БГВ. Според вещото лице няма разлика между разпределеното от топлинния счетоводител количество ТЕ и начисленото от ищцовото дружество, като този негов извод е направен след сравняване на справките за начислената ТЕ от „Нелбо“ ЕАД и ищеца. Според вещото лице начина на разпределение и начисляване на потребената от ответника ТЕ съответства на специалната методика на нормативните актове, уреждащи разпределението и начисляването на ТЕ.

Съгласно член 140, ал. 3 от ЗЕ сградната инсталация за отопление и горещо водоснабдяване е обща етажна собственост, а съгласно член 145, ал. 2 и 3 от ЗЕ топлинната енергия, отдадена от сградната инсталация, и топлинната енергия за отопление на общите части при прилагане на дялово разпределение чрез индивидуални топломери се определя като разлика между топлинната енергия за отопление на сградата, определена по чл. 142, ал. 1, и топлинната енергия за отопление на имотите, определена по ал. 1, като топлинната енергия по ал.

2 се разпределя между всички клиенти пропорционално на отопляемия обем на отделните имоти.

Предназначението на сградната инсталация е да отоплява вътрешната част на сградата – ЕС, и чрез топлопроводите й ТЕ да достига до индивидуалните имоти на потребителите. Потребител на услугата е етажната собственост, като титулярът на права върху индивидуалните обекти на собственост не може да откаже да заплаща на отдадената от сградна инсталация енергия доставена до имота.

С Тълкувателно решение № 2 от 2017г. на Върховния касационен съд таксата за сградна инсталация беше определена като законосъобразна и ненарушаваща член 62 от Закона за защита на потребителите. Предстои решението на СЕС по отправеното от РС ***преюдициално запитване, с което ще се даде отговора на въпроса дали е допустимо плащането на топлинната енергия за сградна инсталация да се разпределя пропорционално на отопляемия обем на имотите по проект без оглед на реално отдаденото количество топлинна енергия в обекта.

Въз основа на приетата по делото съдебнотехническа експертиза и писмените доказателства трябва да се приеме, че задълженията на ответницата са определени според отчетеното количество.

Неоснователни са и твърденията й за нарушение на чл. 13, ал. 2 от Директива 2006/32/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 5 април 2006 г.и член

10, ал. 1 от Директива 2012/27/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 25.10.2012г. относно ефективността при крайното потребление на енергия и осъществяване на енергийни услуги. Директивата 2006/32/ЕО е отменена, като освен това директивата няма пряко действие след като е транспонирана в българското право в срока, указан в нея.

Това е станало чрез Закона за енергетиката. Според пар. 1а от ДР на ЗЕ този закон въвежда изискванията на Директива 2012/27/ЕС на Европейския парламент и на Съвета от 25 октомври 2012 г. относно енергийната ефективност, за изменение на директиви 2009/125/ЕО и 2010/30/ЕС и за отмяна на директиви 2004/8/ЕО и 2006/32/ЕО (OB, L 315/1 от 14 ноември 2012 г.), Директива 2005/89/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 18 януари 2006 г. относно мерки за гарантиране сигурност на доставките на електрическа енергия и инфраструктурните инвестиции, Директива 2009/72/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 13 юли 2009 г. относно общите правила за вътрешния пазар на електроенергия и за отмяна на Директива 2003/54/ЕО (ОВ, L 211/55 от 14 август 2009 г.) и Директива 2009/73/ЕО от 13 юли 2009 г. на Европейския парламент и на Съвета относно общите правила за вътрешния пазар на природен газ и за отмяна на Директива 2003/55/ЕО (ОВ, L 211/94 от 14 август 2009 г.).

Ето защо доставянето на процесната топлинна енергия трябва да не е в съответствие с изискванията на ЗЕ, каквото не се установява по делото. Законът свързва правото на топлоснабдителното предприятие да претендира цената на доставена топлинна енергия с обстоятелството, че такава е осигурена в абонатната станция на сградата. В действащия Закон за енергетиката е предвиден начина на определяне на количеството потребена топлинна енергия. Разпоредбата на чл. 142, ал. 2 от ЗЕ определя компонентите на топлинната енергия за отопление на сграда етажна собственост, които се използват за формиране на цената на ползваната енергия.