Решение № 272 от 13.04.2020, Окръжен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

Р Е Ш Е Н И Е

№.....

/...... 04.2020г., гр. Варна

В

И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИ

ОКРЪЖЕН СЪД, ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ в открито съдебно заседание, проведено на единадесети март през две хиляди и двадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ДАНИЕЛА ПИСАРОВА

ЧЛЕНОВЕ:

СВЕТЛАНА КИРЯКОВА

ЦВЕТЕЛИНА

ХЕКИМОВА при секретар Мая Петрова, като разгледа докладваното от съдия Писарова в.т.дело №84 по описа за 2020г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е образувано по въззивна жалба вх.№92899/12.12.2019г. на О.

Ф. БЪЛГАРИЯ ЕАД, срещу решение №5137/22.11.2019г. по гр.дело №15697/2018г. на 35 състав на ВРС, с което съдът е отхвърлил предявения от О.

Ф. България, София, иск срещу Н.Н.Р., ЕГН **********, Варна, за осъждането му да заплати на ищеца сумата от 1 500 лева – главница по договор за банков кредит, сключен на 14.07.2005г. между ответника и БАНКА ДСК ЕАД ведно със законната лихва върху главницата, считано от предявяване на иска на 18.10.2018г. до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.99 ЗЗД и чл.430 ТЗ.

В жалбата се излага, че постановеното решение е неправилно и незаконосъобразно. Твърди се, че съдът е стигнал до погрешен извод за погасяване на вземането по давност. Съдът неправилно приел за краен срок на договора за кредит датата 14.07.2010г., а не сочената от ищеца 14.07.2015г.

Според въззивника, в това се състоял и правният спор по делото. Още с исковата молба ищецът твърди, че са налице обстоятелства, съгласно които срокът на договора е бил продължен съгласно чл.12 и чл.25, ал.5 от Общите условия по договора за кредит. Съгласно цит.клауза от ОУ, при изтекли 60 месеца към 2010г., платени определен брой погасителни вноски и липса на изрично изявление за прекратяване на договора, същият е бил продължен за нови 60 месеца, т.е. до 14.07.2015г. Въззивникът поддържа, че именно тогава е настъпила изискуемостта на вземането. Съдът, според въззивника, неправилно приел, че клаузата за продължаване срока на договора е нищожна като противна на закона. Към датата на подписване на ОУ не е съществувало задължение за подписването на Общите условия от кредитополучателя, поради което липсата на негов подпис не е от значение за действието им. Според въззивника, ОУ са действали между страните, поради което кредитополучателя се е съгласил и с клаузата за продължаване срока на действие на договора. Съдът не е отчел и наличието на индивидуално договорена клауза на чл.12 от същия договор, съгласно която се подновява автоматично действието на банковата карта. Поддържа, че падежирането на договора е настъпило на по-късната дата 14.07.2015г., поради което и вземането не е погасено по давност. Претендира се отмяна на решението и уважаване на предявения иск изцяло ведно с присъждане на ю.к.възнаграждение.

В срока за отговор е постъпило становище на насрещната страна Н.Р., чрез адв.Р И, преупълномощена от назначения от съда особен представител на ответника адв.З.З., за неоснователност на жалбата. Според страната, правилно съдът е приел неравноправност, съотв. нищожност на клаузата на чл.12 от договора за кредит. Поддържа, че нито една от клаузите му не е индивидуално договорена, тъй като договорът представлява бланка, върху чието съдържание кредитополучателя не е могъл да влияе. Правилно съдът е приел, че представените ОУ не уреждат отношенията между страните, тъй като не са подписани от кредитополучателя, а и ищецът не е представил доказателства, че именно тези ОУ са действали към момента на подписване на договора за кредит. Независимо от това се поддържа, че не са били налице и основанията за продължаване срока на действие на договора, съответно крайната падежна дата на същия е именно 14.07.2010г. Според ответника и вещото лице, към тази дата са били налице и други неплатени задължения на длъжника, поради което не са осъществени предпоставките на чл.12, съотв.чл.25 от ОУ, за продължаване действието на договора. Неоснователно било твърдението на ищеца, че към този момент длъжникът бил погасил задължението си за такси и лихви по договора. Поради това се поддържа погасяване по давност на вземането на банката. Претендира се отхвърляне на жалбата ведно с определяне възнаграждение на особения представител за въззивното производство.

В съдебно заседание пред въззивния съд жалбата се поддържа от ю.к.Т..

Насрещната страна се представлява в открито заседание от преупълномощен от особения представител адвокат, който поддържа депозирания отговор за неоснователност на жалбата.

За да се произнесе по спора съдът съобрази, че производството е образувано по искова молба на „О. факторинг България” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, район

„Оборище“, ***, ет. 2 срещу Н.Н.Р., ЕГН **********,***, за осъждане на ответника да заплати сумата 1 500.00 лв. – главница по Договор за банков кредит, сключен на 14.07.2005 год. между „Банка

ДСК”ЕАД и ответника, ведно със законната лихва върху сумата от предявяване на иска – 18.10.2018 год. до окончателното изплащане на задължението.

В исковата молба се излага, че на 14.07.2005 год. между „Банка ДСК” ЕАД и ответника е сключен договор за стоков кредит чрез банкова карта, за сумата от 1500.00 лева, при уговорена възнаградителна лихва от 18%. Договорът е сключен за срок от 60 месеца, като се твърди, че на 14.07.2015 год. е настъпил крайният падеж на задължението. Твърди се още, че на 06.12.2016 год. вземането на банката по договора за кредит е прехвърлено на ищеца О. Ф. Б. с договор за цесия.

Първоначално искът е предявен като установителен по отношение на ответника въз основа проведено преди това заповедно производство, издадена заповед за изпълнение и изпълнителен лист по чл.417 ГПК в полза на БАНКА ДСК ЕАД, подадено възражение от длъжника по чл.414 ГПК. Искът е бил предявен в срока по чл.415 ГПК, считано от уведомяването по ЧГД №3345/2016г. на ВРС. Последното е било образувано по заявление на БАНКА ДСК ЕАД за издаване на заповед срещу Н.Н.Р. по чл.417 ГПК, въз основа на извлечение от сметка. В исковата молба е направено евентуално искане от частния правоприемник О. Ф. БЪЛГАРИЯ, ако съдът приеме за неосъществени предпоставките по чл.422 ГПК, за разгледа осъдителен иск на цесионера, но само за главницата от 1500 лева и законната лихва върху нея.

Съдът констатира, че с определение от март 2019г. съдът е назначил на ответника Н.Р. особен представител адв.З.З..

Констатира, че с определение от 15.05.2019г. съдът е прекратил производството по предявения главен установителен иск с правно основание чл.422 ГПК като заповедта и изпълнителния лист са били обезсилени. Този акт на исковия съд не е подлаган на инстанционен контрол и е влязъл в законна сила.

В срока по чл.131 ГПК ответникът Н.Н.Р., чрез назначен особен представител, депозира писмен отговор, с който оспорва допустимостта и основателността на иска – както на установителния, така и на осъдителния иск по идентични съображения. Възразява срещу легитимацията на ищеца както поради липса на валидна облигационната връзка, възникнала между банката -кредитодател и ответника, съотв. невъзможност вземането да бъде предмет на цесионния договор, така и поради липса на уведомяване на длъжника за извършената цесия по реда на чл.99, ал.3 ЗЗД.

Оспорва се действителността на отделни клаузи от договора за кредит както и Общите условия, приложени по делото, съответно и тяхната относимост към спорното правоотношение. Оспорва действителността на договора поради противоречието му със закона както и поради наличие на неравноправни клаузи. Твърди, че както договора, така и ОУ, съдържат неясни уговорки и условия. Релевирано е и възражение за погасяване на вземането по давност преди подаване на заявлението за издаване на заповед поради настъпване на крайната падежна дата на 14.07.2010г. Направено е искане за отхвърляне на претенцията.

Варненският окръжен съд, с оглед наведените оплаквания и след преценка на събраните доказателства, приема за установено от фактическа и правна страна следното:

При преценка редовността на жалбата съдът коонстатира, че същата е подадена срещу подлежащ на обжалване акт, в преклузивния срок, от надлежна страна, чрез редовно упълномощен процесуален представител, съобразно изискванията за редовност на жалбите. Не тези изисквания отговаря и постъпилият срещу жалбата отговор на насрещната страна, депозиран от особен представител.

Поради това ВЖ е допустима и следва да бъде разгледана по същество.

Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната част. Обжалваното решение е валидно постановено в пределите на правораздавателната власт на съда, същото е допустимо, като постановено при наличие на положителните и липса на отрицателните процесуални предпоставки.

По отношение неправилността на първоинстанционния съдебен акт, съобразно разпореждането на чл.269 ГПК, въззивният съд е ограничен от посочените в жалбата оплаквания, които се изразяват в твърдения за неправилност на първоинстанционното решениe по отношение крайния извод на съда, че вземането е погасено по давност съобразно приетия краен падеж на договора.

Предмет на въззивното производство е постановеното осъдително решение на ВРС относно претендираната главница и законна лихва от подаване на исковата молба, т.е. единствено иска по чл.430 ГПК.

По делото са представени сключеният на 14.07.2005 год. между „Банка ДСК“ ЕАД и Н.Н.Р. договор за представяне на стоков кредит чрез банкова карта както и Общите условия към договора. Видно от договора, същият е сключен за срок от 60 месеца, а размерът на отпусната сума е 1 500 лева. В чл.2 от договора е уговорена приложимост на Общи условия на банката в отношенията между страните, като е предвидено, че с подписване на договора, кредитополучаля се съгласява със същите.

Представени на л.26 – 29 по първ. дело Общи условия по договора съдържат в т.25, ал.5 условие за автоматично продължаване действието на договора със същия срок /т.е. за нови 60 месеца/ при условие, че са погасени всички такси и лихви на крайната падежна дата, освен при изрично писмено изявление на някоя от страните за прекратяване, направено минимум тридесет дни преди изтичане срока на договора. В чл.12 от договора е предвидено издаването на банкова карта за определен срок съгласно Условия за издаване и обслужване на стокова карта. Предвидено е автоматичното преиздаване на картата след срока и на валидност ако клиентът не откаже това в срок съгласно ОУ.

С исковата молба е приложен и договор за покупко – продажба на вземания от 06.12.2016год., сключен между БАНКА ДСК ЕАД и настоящия ищец „О. Ф.“ ЕАД, вкл. с приложение, в което е включено процесното вземане спрямо ответника Н.Р. по договор да стоков кредит.

По делото е изслушано заключение на съдебно-счетоводна експертиза, по която е установено, че отпуснатата сума в размер на 1500 лева, е усвоена изцяло към 28.11.2005г.; общият размер на плащанията по договора, считано от 15.08.2005г. до 13.02.2009г. е 2 030 лева, а последното погашение по договора е извършено на 13.02.2009г.; размерът на непогасената главница към 25.03.2016 год. е 1 500 лева, на договорната лихва – 357.75 лв., за периода 05.12.2014г. – 25.03.2016г. и на лихвата за забава – 160.83 лв., начислена за времето от 06.03.2015 г. – 25.03.2016г. С последната вноска в размер на 100 лева са погасени на 13.02.2009г. дължими лихви и такси по договора. Според вещото лице няма промяна в размера на вземането към подаване на исковата молба и на заявлението за издаване на заповед на 25.03.2016г. Видно от приложение №2 към ССЕ, длъжникът е заплатил до тази дата през 2009г. сумата от общо 2030 лева. В съдебно заседание вещото лице посочва, че с внесените суми са погасявани единствено лихви по кредита. След 2009г. картата не е деактивирана доколкото по нея се начисляват лихви и такси.

Въз основа на горната фактическа установеност въззивният съд достига до следните правни изводи:

Предмет на производството е единствено иска по чл.430 ТЗ вр.чл.79 ЗЗД. В останалата част производството е било прекратено с влязло в сила определение на ВРС.

От приложените писмени доказателства се установява, че между Банка ДСК и ответника Н.Р. е бил сключен договор за стоков кредит чрез банкова карта още през 2005г. със срок на действие от 60 месеца /пет години/, т.е. до 14.07.2010г., при съобразяване посочения в договора начален срок на действие – 14.07.2005г. От приложените доказателства се установява и материалната легитимация на настоящия ищец, явяващ се частен правоприемник на БАНКА ДСК ЕАД въз основа на договор за прехвърляне на вземания от 06.12.2016г.