Решение № 138 от 12.05.2025, Апелативен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 138 гр. Варна, 12.05.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и шести март през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Анета Н. Братанова

Членове:

Дарина Ст. Маркова

Диана Д. Митева при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева като разгледа докладваното от Дарина Ст. Маркова Въззивно търговско дело № 20243001000249 по описа за 2024 година

И за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно, образувано по жалба на ЗК „Лев Инс“ АД със седалище гр.София срещу решение № 124 от 18.03.2024г. по търг.дело № 296/23г. по описа на Окръжен съд – Варна, търговско отделение, с което застрахователното дружество е осъдено да заплати на Г. И. Б. от гр.Варна сумата от 45 000лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди, изразяващи се в претърпени болки и страдания, в резултат на ПТП настъпило на 23.11.2022г., причинено от Н Н М при управление на лек автомобил „Рено Клио“ с рег.№ Х, ведно със законната лихва върху главницата, както и сумата от 3 163.50лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в направени разходи за лечение, ведно със законната лихва, на основание чл.432 ал.1 от КЗ, както и е осъдено да заплати направени по делото разноски.

Във въззивната жалба на застрахователното дружество се твърди че обжалваното решение е незаконосъобразно, неправилно и постановено в противоречие с доказателственото значение на установените и относими към спора обстоятелства и в нарушение на материалния закон.

1

Излага че в първоинстанционното производство са оспорили наличието на следните елементи от фактическия състав на деликта: противоправност и вина на действията на водача, причинно – следствената връзка между действията на застрахования водач и настъпилия вредоносен резултат, както и изложения от ищцата механизъм на ПТП.

Оспорва приетата от първата инстанция за установена вина на водача на лек автомобил „Рено Клио” с рег.№ Х, като твърди че същата е недоказана и че в настоящия случай не е налице конкретно проявление на противоправно поведение на водача Н М, което да се явява пряка и непосредствена причина за ПТП. Позовава се на събраните по делото гласни доказателства посредством разпита на водача като свидетел по делото, от които се установява, че между управлявания от нея лек автомобил и ищцата не е имало съприкосновение, и че е имало свидетел очевидец на инцидента. В тази връзка застрахователят е направили искане за разпит на свидетел - очевидец, с оглед потвърждаване на казаното от свидетелката М и съответно опровергаване на твърденията на ищцовата страна в исковата молба, което съдът неправилно е приел за преклудирано, респ. оставено без уважение. Позовава се и на заключението на вещото лице - инж.Й М, който заявява, че няма категорични данни ищцата да е блъсната от автомобила (да е имало съприкосновение по между им).

Същевременно и искането за назначаване на допълнителна СМЕ съдът е прел за преклудирано. В тази връзка излага оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения във връзка със събирането на доказателствата по делото. Твърди, че по делото от ищцата не е доказан фактическият състав на чл.45 от ЗЗД.

Оспорва и определения от първата инстанция размер на обезщетението като твърди, че изключително завишен и прекомерен с оглед установените по делото травми, без да се отчете действителното засягане на нематериалната сфера на ищеца, както и в колизия с икономическия критерий, който следва да се съблюдава. Твърди, че размерът е определен в отклонение от задължителната практика на Върховния съд - ППВС №4/68г., а присъденото обезщетение не съответства на съдебната практика по претенции със сходен характер. Счита за недоказани твърденията за негативни емоционални и психологически последици у ищеца, както и причинно - следствената им връзка с процесното събитие.

2

Оспорва извода на съда за основателност на присъдената лихва за забава върху претендираните суми за периода считано от дата 09.10.2021г. - крайната дата за привнасяне по претенцията, до деня, предхождащ депозиране на исковата молба, по съображения, че ищцата е претендирала единствено законна лихва, но не и мораторна лихва съда е присъдил сума, която не е предявена с петитума на искова молба.

Моли съда да отмени обжалваното решение на първоинстанционния съд и да постанови друго, с което исковите претенции да бъдат отхвърлени.

Претендира присъждане на сторените по делото разноски. В съдебно заседание, чрез процесуален представител, поддържа жалбата и моли съда да я уважи.

В срока по чл.263 ал.1 от ГПК от насрещната страна по жалбата Г. И. Б. от гр.Варна е депозиран писмен отговор, с който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното решение. В съдебно заседание, чрез процесуален представител, оспорва жалбата и моли съда да потвърди обжалваното решение.

Въззивният съд, след съвкупна преценка на събраните по делото доказателства, заедно и поотделно, и съобразно предметните предели на въззивното производство, приема за установено следното:

Предявени са искове с правно основание чл.432 от КЗ от Г. И. Б. срещу ЗК „Лев Инс“ АД за обезщетение за неимуществени вреди в размер на 50 000лв. и имуществени вреди в размер на 3 163.50лв., в резултат на пътнотранспортно произшествие на 23.11.2022г., причинено виновно от Н М М при управление на лек автомобил „Рено Клио“ с рег.№ Х, при сключена задължителна застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите”, ведно със законна лихва. Решението е обжалвано от застрахователя в осъдителните му части. В отхвърлителната му част по иска за обезщетение за неимуществени вреди над 45 000лв. не е обжалвано и е влязло в сила.

Не е спорно, че между застрахователното дружество и собственика на автомобила, с който е причинено пътно-транспортното произшествие е сключен договор за задължителна застраховка “Гражданска отговорност на автомобилистите”, действаща към датата на пътно-транспортното произшествие, която покрива отговорността на застрахователя за причинени от М вреди при управлението на лекия автомобил.

3

Установено е от въззивния съд, че по образуваното досъдебно производство № 565/22г. по описа на Пето РУ – Варна, образувано за произшествието на 23.11.2022г. към момента няма привлечено лице в качеството му на обвиняем. Поради което и изцяло в компетентността на гражданския съд е да установи елементите на фактическия състав на деликта.

По механизма на ПТП:

От съвкупния анализ на представените по делото писмени доказателства – констативен протокол за ПТП с пострадали лица № 22221020-2426 от 06.12.2022г., протокол за оглед на местопроизшествие от 20.03.2023г., събраните пред първата инстанция гласни доказателства – показанията на свидетеля Н Н М водач на автомобила, А С С и от заключението на приетата от първата инстанция съдебно автотехническа експертиза, въззивният съд приема за установен следния механизъм на пътнотранспортното произшествие:

ПТП е настъпило на 23.11.2022г. около 18 часа, в тъмната част на денонощието, в блоковото пространство на ул.“Найден Райков“ № 2 в кв.Виница, като дворът е бил тъмен. Улицата, свършва пред вътрешен двор на жилищна кооперация, през портална врата се влиза към подхода за обособени паркоместа в двора. Пострадалата Б., нейният син и свидетелката С, са се намирали в двора на кооперацията. Автомобилът на свидетелката М „Рено Клио“ с рег.№ Х е бил паркиран от дясната страна на блока и тя е предприела движение на заден ход, маневра завой на ляво на заден ход, след което с маневра завой на дясно е искала за излезе от двора на кооперацията.

Установено е, че произшествието е настъпило след маневра завой на ляво на заден ход. Мястото на произшествието, не е спорно между страните, и е посочено на снимка № 20 от приложен по делото албум, изготвен при оглед на местопроизшествието, част от досъдебното производство.

Спорно по делото е налице ли е съприкосновение между автомобила, управляван от свидетелката М и пострадалата въззивавемата Б.. Налице са противоречия между показанията на двете свидетелки, както по отношение на мястото, на което са вървели свидетелката и пострадалата, така и по отношение на скоростта на движение на автомобила. За скоростта на движение на автомобила, въззивният съд не дава вяра на нито една от двете свидетелки – „много голяма скорост“ срещу „1 – 2 км/ч“. Съдът приема, че 4 скоростта на движение на автомобила е била минималната на полусъединител, която за процесния автомобил е около 10 км/ч. Скоростта е определена от вещото лице М при изслушването му в съдебно заседание. Според свидетелката С, тримата са се движили в двора, плътно до оградата, а водачката, сочи, че когато се е качила в автомобила и погледнала в огледалото тримата пешеходци, които са били извън двора по пътя. С оглед безспорното между страните място на произшествието, намиращо се на 4.50м. от левия край на порталната врата и 1.60м. до оградата, като на мястото бетонът е изронен и ма дупка.

Не е спорно, че въззивемата е паднала на асфалта, на мястото, посочено в изготвения албум при извършения допълнителен оглед. Не е спорно, че е получила установеното по делото счупване на горния край на тибията. От приетите като доказателство по делото първоначална и допълнителна СМЕ, които въззивният кредитира изцяло, като обективни и компетентно дадени и неоспорени от страните, травматичното увреждане – фрактура в проксимална трета в областта на латералното плато може да бъде получен както в резултат на удар от МПС, така и в резултат на залитане настрани и подпиране на стъпалото, така че силата на тежестта на тялото да е насочена така, че да свие колянната става с ъгъл, отворен навън. Експертът изключва възможността травматичното увреждане да бъде получено при свободно падане и директно удряне в подлежащата настилка.

Съставът на въззивния съд намира, че по делото не е установено по безспорен начин настъпването на удар между автомобила, управляван от М и въззиваемата Б.. Няма установени следи от удар върху лекия автомобил.

Въззивният съд приема за установено от съвкупния анализ на събраните гласни доказателства, ценени съобразно установените факти от двете експертизи, че е налице критично сближаване между автомобила при движение на заден ход и намиращите се в двора пешеходците в тъмната част на денонощието. При него въззиваемата Б. дали поради съприкосновение с автомобила или поради стряскане и уплаха от възможен удар, в съчетание с наличната неравност на асфалта, е загубила равновесие и е паднала върху пътното платно.

Съобразно легалната дефиниция на пътно-транспортно произшествие, дадена в § 6 т.30 на ДР на ЗДвП пътннотранспортното произшествие е 5 събитие, възникнало в процеса на движението на пътно превозно средство и предизвикало нараняване или смърт на хора, повреда на пътно превозно средство, път, пътно съоръжение, товар или други материални щети. Поради което и независимо че по делото не е установен по безспорен и категоричен начин удар между лекия автомобил и въззиваемата Б., въззивният съд намира че е налице пътно-транспортно произшествие. Виновен за настъпването му е водачът на лекия автомобил „Рено Клио“ М, която след като е предприела маневра ляв завой при движение назад не се убедила, че пътят зад превозното средство е свободен и че няма да създаде опасност или затруднения за останалите участници в движението, както и не е наблюдавала непрекъснато пътя зад превозното средство. Поведението на водача М е в нарушение на нормата на чл.40 от ЗДвП.

По възражението за съпричиняване:

В константната и задължителната практика на ВКС последователно е поддържано становището, че за да е налице съпричиняване по смисъла на чл.51 от ЗЗД като основание за намаляване на дължимото от делинквента или неговия застраховател по застраховка „Гражданска отговорност” обезщетение, е необходимо пострадалият обективно да е допринесъл с поведението си за вредоносния резултат като е създал условия или е улеснил неговото настъпване. Релевантен за съпричиняването и за прилагането на чл.51 ал.2 от ЗЗД е само онзи конкретно установен принос на пострадалия, без който не би се стигнало, наред с неправомерното поведение на делинквента, до увреждането като неблагоприятен резултат.