Решение № 169 от 01.07.2026, Върховен касационен съд

РЕШЕНИЕ

№ 169 гр. София, 01.07.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ТЪРГОВСКО ОТДЕЛЕНИЕ

5-ТИ СЪСТАВ, в публично заседание на дванадесети февруари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Росица Божилова

Членове:

Анна Ненова

Татяна Костадинова при участието на секретаря Ивона Ст. Мойкина като разгледа докладваното от Татяна Костадинова Касационно търговско дело № 20258002901537 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 290 ГПК.

С Определение № 3363/28.11.2025 г. по жалба на Община Пловдив е допуснато касационно обжалване на Решение № 119/16.04.2025 г. по в.т.д. № 696/2023 г. на АС-Пловдив, с което е потвърдено Решение № 260157/02.12.2020 г. по т.д. № 728/2017 г. на ОС-Пловдив за уважаване на предявените от „МИДЕКС“ ООД срещу касатора осъдителни искове с правно основание чл. 452, ал. 3, изр. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД.

Наведени са касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Касаторът поддържа, че целта на иска по чл. 452, ал. 3 ГПК е кредиторът да бъде обезщетен за реалната си вреда, съизмерима със стойността, която би получил при надлежно изпълнение на запора след извършено от съдебния изпълнител разпределение. Според него въззивният съд погрешно не е съобразил наличието на привилегировани преди ищеца взискатели, установимо от заключенията на счетоводните експертизи, и неправилно е приравнил по правни последици иска по чл. 452, ал. 3 ГПК с този по чл. 510, пр. 2 ГПК, допускайки по този начин предявяване от ищеца на чужди (на останалите взискатели) права. Касаторът счита също, че искът за стойността на извършеното в полза на заложен кредитор на длъжника плащане е изцяло неоснователен, тъй като получилият сумата е трето лице (а не самият длъжник), което освен това поради недължаща се на касатора техническа грешка се е явило недвусмислено овластено по смисъла на чл. 75, ал. 2, изр. 1 ЗЗД. Допълва, че превеждането на сумата към депозитаря по ЗОЗ го освобождава и защото последният е следвало да извърши разпределение в полза на лицето, вписало по-рано запор в ЦРОЗ. Заявява още, че с процесните суми са погасени незапорирани вземания, които не произтичат от посочения в 1 запорното съобщение договор: гаранция за добро изпълнение, предоставена преди сключване на договора, и възнаграждение за дейности, извършени след изтичане на срока на договора, чието действие не е било надлежно продължено при условията на ЗОП. Относно лихвата за забава сочи нарушение на материалния закон поради уважаване на претенциите при липса на отправена покана. С изложените съображения касаторът моли за отмяна на въззивното решение и отхвърляне на исковете.

Ответникът „МИДЕКС“ ООД намира жалбата за неоснователна.

Поддържа, че релевантно за материалната му легитимация по чл. 452, ал. 3 ГПК е единствено качеството му на взискател и извършеното от третото задължено лице не по сметка на съдебния изпълнител плащане, но не и актуалният размер на вземането му като взискател или наличието на привилегировани кредитори, чиито вземания в случая, дори да съществуват, са погасени по давност. Сочи, че плащането, извършено от касатора на заложния кредитор, ползва длъжника и попада в обхвата на предявения иск, още повече че залогът е вписан след налагане на процесния запор. Допълва, че всички плащания, извършени от третото задължено лице, касаят запорирани вземания, както и че касаторът дължи лихва от момента на извършването им с оглед деликтния характер на отговорността му. Моли решението да бъде оставено в сила.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, след преценка на данните по делото и на заявените касационни основания, приема следното:

Производството е образувано по предявени от „МИДЕКС“ ЕООД (сега ООД) срещу Община Пловдив осъдителни искове с правно основание чл. 452, ал. 3, изр. 1 ГПК и чл. 86 ЗЗД за следните суми: 154 362,64 лв. – стойност на три плащания по запорирани вземания, извършени в полза на длъжника „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД след налагане на изпълнителен запор, и 46 712,66 лв. – обезщетение за забава за периода след извършване на неправомерните плащания до предявяване на исковете. Като помагачи на ответника са конституирани получателите на плащанията – длъжникът „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД и заложният му кредитор Н. Г. Е., срещу които са предявени обратни искове.

Първоинстанционният съд е установил, че “ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД е осъдено да заплати на „МИДЕКС“ ООД 400 416,55 лв. – главница, 21 141,23 лв. и 10 520,28 лв. – обезщетения за забава; на 03.06.2013 г. в образуваното от кредитора изпълнително производство е наложен запор върху вземанията на длъжника от Община Пловдив по договор за ремонт на асфалтови настилки от 26.09.2012 г., вписан в ЦРОЗ на 19.06.2013 г.; на 30.04.2014 г. Община Пловдив е платила дължимо от нея по договора за ремонт възнаграждение, като част от сумата (87 310 лв.) е наредила по сметка на депозитар по ЗОЗ за погасяване на задължение на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД по вписан на 21.12.2013 г. особен залог, а друга част (32 690,64 лв.) е превела на длъжника „ИНЖСТРОЙИНВЕСТ“ АД, на когото на 08.01.2015 г. е възстановила и дадената по договора гаранция в размер от 34 362 лв. Отчитайки, че общата стойност на трите плащания не надвишава вземанията на ищеца към момента на устните състезания, съдът е заключил, че са налице материалноправните предпоставки на чл. 452, ал. 3 ГПК (плащане в полза на длъжника или на посочено от него лице след получаване на запорното съобщение) и е уважил исковете за главница, както и тези за лихва за забава, дължима според съда от извършване 2 на плащанията. Обратният иск срещу длъжника също е уважен (и решението в тази част е влязло в сила), а срещу заложния кредитор – отхвърлен поради неосъществяване на фактическия състав на чл. 56 ЗЗД.

При първото въззивно разглеждане съдът е споделил извода, че процесните плащания са извършени в нарушение на запора, но е приел, че взискателят не е легитимиран да получи в своя полза стойността им, а само да иска от третото задължено лице да плати повторно сумата по сметка на съдебния изпълнител, по който начин е уважил исковете. Потвърдено е отхвърлянето на обратния иск срещу Е..

Въззивното решение е обезсилено като постановено по непредявен иск.

При второто въззивно разглеждане производството по обратния иск срещу Е. е прекратено на основание чл. 230, ал. 1 ГПК и е приета допълнителна счетоводна експертиза за установяване настоящия размер на задълженията на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД към ищеца, на публичните му задължения към държавата и дължимите по изпълнението такси и разноски. С постановеното при условията на 294 ГПК въззивно решение съдът е счел, че за уважаване на иска по чл. 452, ал. 3 ГПК е достатъчно да се установи наличие на неудовлетворено притезание на ищеца-взискател и плащане от третото задължено по запора лице, извършено не по сметка на съдебния изпълнител.

Възражението на въззивника, че при надлежно изпълнение на запора вземането на ищеца не би било удовлетворено при спазване на привилегиите по чл. 136 ЗЗД, е прието за ирелевантно с довод, че предявилият иска по чл.

452, ал. 3 ГПК взискател няма задължение да предаде на съдебния изпълнител получената в резултат от успешното му провеждане сума и съответно привилегированите кредитори не биха се удовлетворили от нея. За да обоснове разпростирането на запора върху извършените от ответника плащания, въззивният съд е аргументирал, че щом платеното възнаграждение е за работа, предприета в изпълнение на договора за строителство, дори и след изтичане на срока му, то има своето основание именно в договора, каквото основание има и задължението за връщане на гаранцията, дължима в корелативна връзка с изпълнението на възложените работи. Оплакването, че превеждането на сума по сметка на депозитаря по ЗОЗ не съставлява плащане на длъжника по смисъла на чл. 452, ал. 3 ГПК, също е намерено за неоснователно с оглед ползата, която това плащане е донесло на длъжника, към когото ответникът е погасил своето задължение. Относно претенцията за лихва е споделен изводът на първоинстанционния съд, че за изпадане в забава не е необходима покана поради деликтния характер на отговорността на третото задължено лице. В резултат първоинстанционното решение по главните искове е потвърдено.

При тези данни е допуснато касационно обжалване на основание чл.

280, ал. 1, т. 3 ГПК по следния въпрос: Зависи ли размерът на дължимото по чл. 452, ал. 3 ГПК плащане от стойността, която предявилият иска взискател би получил в изпълнителното производство, ако запорът беше изпълнен надлежно, а постъпилата от изпълнението му сума - разпредЕ. съобразно чл.

136 ЗЗД?

По въпроса:

Ако не оспорва запорираното изискуемо парично вземане, третото задължено лице по чл. 507 ГПК дължи да го изпълни чрез плащане по сметка на съдебния изпълнител, наложил запора, щом същият е легитимиран да проведе изпълнение върху това вземане при спазване на конкуренцията на 3 принудителни действия по ГПК, ЗОЗ и ТЗ. Стори ли това, с платеното ще бъде удовлетворен единственият взискател (и съдебният изпълнител – за вземането си за такси), а ако са конституирани повече взискатели – между тях на основание чл. 460 ГПК ще бъде извършено разпределение на платеното по реда, посочен в чл. 136 ЗЗД.

Въпреки че не оспорва изискуемото си запорирано задължение обаче, третото задължено лице може и да не изпълни запора – било като изобщо не плати, било като плати „зле“, т.е. не по сметка на легитимирания да получи плащането съдебен изпълнител. При пълно неизпълнение пред взискателя се открива възможността по чл. 510 ГПК да поиска вземането да му бъде възложено за събиране или да го получи вместо плащане. Лошото плащане пък – тъй като е противоправно (а и презумптивно виновно), съставлява основание за ангажиране на деликтната отговорност на третото задължено лице чрез специалния иск по чл. 452, ал. 3 ГПК. Деликтното основание на задължението за повторно плащане, възприето от практиката на ВКС (напр.

Решение № 352/23.12.2025 г. по к.т.д. № 858/2023 г. на ВКС, ТК, ІІ отд.), произтича от фактите, при които тази отговорност възниква: 1). тя е резултат от неправомерно поведение (неизпълнение на заповед на овластен орган), 2). между взискателя и третото задължено лице не съществува договорна връзка, 3). „лошото“ плащане не размества блага между тях, нито е функционална причина за обогатяването и обедняването им без основание.

От деликтния характер следва и целта на института на чл. 452, ал. 3 ГПК, а именно - да постави предявилия иска взискател в положението, което той би имал при точно изпълнение на запора, като го обезщети за вредата, претърпяна от „лошото“ изпълнение. Не се цели „поощряване“ на този взискател чрез привилегия, която той инак не би имал, нито чрез обогатяване ако към момента на устните състезания ищецът вече е удовлетворен по друг начин (вземането му е погасено с други принудителни или доброволни способи), вредоносният резултат за него ще е заличен и той не следва да получи обезщетение чрез „повторно“ плащане от третото задължено лице.

Необходимо е обаче да се избегне и „наказване“ на третото задължено лице, до каквото би се стигнало, ако на всеки предявил иска взискател се признае право да получи пълния размер на извършеното от третото лице плащане, без да се преценява размерът, до който вземането на ищеца би се погасило при точно изпълнение на запора. В такъв случай осъждането на третото лице би надхвърлило обезщетителната функция, а това е несъвместимо с основанието на отговорността на ответника.

Следователно плащането, което ответникът по чл. 452, ал. 3 ГПК дължи, е равно на по-малката от следните суми: стойността на ненадлежното плащане, стойността, с която вземането на ищеца би се погасило при разпределение по чл. 460 ГПК вр. чл. 136 ЗЗД, извършено към момента на плащането, и стойността на вземането на взискателя към момента на устните състезания.

По съществото на касационната жалба:

Фактическата обстановка е правилно установена от въззивния съд: по изп.д. № 20137090400195 (понастоящем преобразувано в изп.д. № 20258000400833) ищецът е имал качеството взискател съгласно изпълнителен лист, издаден въз основа на арбитражно решение от 01.03.2013 г. за парични вземания за главница в размер от 400 416,55 лв., лихва за забава в размер от 21 141,23 лв. и 10 520,28 лв. и разноски; на 30.06.2013 г. е наложен запор върху 4 вземанията на „ИНЖСТРОЙ-ИНВЕСТ“ АД от Община Пловдив по договор № 12ДГ1111/26.09.2012 г. за текущ ремонт на пътни асфалтови настилки на територията на гр. Пловдив; на 05.06.2013 г. третото задължено лице е отговорило на съдебния изпълнител, че към момента няма изискуеми задължения по договора, наложени други запори или претенции на трети лица по отношение на запорираните вземания; на 07.06.2013 г. съдебният изпълнител е уведомил Община Пловдив, че всички бъдещи вземания, произтичащи от посочения договор, следва да се считат запорирани; на 19.06.2013 г. запорът е вписан в ЦРОЗ; на 21.12.2013 г. в ЦРОЗ е вписан особен залог върху същите вземания в полза на заложния кредитор Г. Н. Е.