Определение № 25484 от 12.12.2025, Софийски градски съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 25484 гр. София, 12.12.2025 г.

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ЧЖ-II-Ж, в закрито заседание на дванадесети декември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Калина Анастасова

Членове:

Темислав М. Д.

Мила Г. Димова като разгледа докладваното от Калина Анастасова Въззивно частно гражданско дело № 20251100512140 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл. 248, ал. 3 от ГПК.

Образувано е по частна жалба на ищеца Т. Й. Б., подадена чрез адв.А.Д., срещу Определение № 36034/29.08.2025 г., постановено по гр.д.№ 35790/2024 г. по описа на СРС, 31 с-в, с което е оставено без уважение искането за изменение в частта за разноските по реда на чл.248, ал. 1 ГПК на решение № 3524 от 01.03.2025 г. по гр.д. № 35790/2024 г. на СРС с присъждане в цялост на сумата 596.16 лв. с ДДС /или допълнително сумата 496.16 лв. с ДДС извън присъдените 100.00 лв. без ДДС/.

Жалбоподателят излага доводи за неправилност на обжалваното определение, тъй като съдът е приложил неправилно материалния закон и е нарушил процесуалните правила. Следвало е съдът да присъди разноски за адвокатско възнаграждение по предоставената безплатна правна помощ в размер на 596.16 лв. с ДДС за предявените искове в тежест на ответника. Доколкото съдът е присъдил с постановеното решение на основание чл.78, ал.1 и ал.5 ГПК вр. чл.38, ал.1, т.2 ЗА сумата 100 лв. без ДДС в полза на адв.А.З.Д. от САК, отправя се искане за присъждане допълнително на сумата до посочения размер с ДДС.

В срока по чл.276, ал. 1 ГПК е постъпил отговор на частната жалба от насрещната страна „Сити Кеш“ ООД, в който е изразено становище за нейната неоснователност.

За да се произнесе по основателността на жалбата, въззивният съд взе предвид следното от фактическа и правна страна:

Жалбата е подадена в срок срещу подлежащ на обжалване съдебен акт от надлежна страна и като такава е допустима. Разгледана по същество, съдът намира 1 същата за основателна в една част. Съображения:

Отговорността за разноски, макар и обусловена от изхода на делото по главния спор, има относителна самостоятелност, като съдът се произнася, само ако е надлежно сезиран.

С разпоредбата на чл.248 от ГПК законодателят е предвидил две отделни хипотези за промяна на вече постановения съдебен акт по делото в частта за разноските. Първата хипотеза е за изменение на решението в частта за разноските.

Втората хипотеза е за допълване на решението в частта за разноските. Разликата между тях е в това дали съдът е формирал воля по отговорността при наличието на валидно сезиране с такова искане.В случая е налице първата хипотеза, тъй като с постановеното по делото решение, съдът се е произнесъл по искането на страните за присъждане на разноски, недоволен от което е останал ищеца.

Производството е образувано по предявени искове от Т. Й. Б., ЕГН: **********, действаща чрез адв.А.З.Д., срещу „Сити Кеш“, ООД, ЕИК: 202531869, с правно основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК, за прогласяване недействителността на договор за потребителски кредит № 755647/27.10.2022 г. При условията на евентуалност е предявен и иск по чл. 26, ал. 1 вр. чл. 26, ал. 4 ЗЗД за прогласяване недействителността на клаузата на чл. 11, ал. 1 от същия договор.

С постановеното по делото решение № 3524 от 01.03.2025 г. главният иск по чл.

26, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 22 ЗПК вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 и 10 ЗПК е уважен изцяло. При този изход на спора, в полза на адв.А.Д. на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 ЗАдв е определено адвокатско възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ в размер на 100.00 лв. без ДДС. За определяне на този размер съдът е изложил мотиви, че съобразява фактическата и правна сложност на спора, както и извършените от адв.Д. процесуални действия. Посочил е, че предоставената безплатна правна помощ по чл.

38 ЗА представлява по смисъла на чл. 9, ал. 1 вр. чл. 8 ЗДДС безвъзмездна доставка на услуга, която не подлежи на облагане с данък върху добавената стойност по аргумент от по чл. 2, т. 1 ЗДДС, чл. 2, пар. 1, б. „в“ от Директива 2006/112/ЕО на Съвета от 28 ноември 2006 година относно общата система на данъка върху добавената стойност и се е позовал на установена съдебна практика на ВКС, сочеща че предоставената от адвоката на ищеца услуга не може да се счете за възмездна на основание чл. 38, ал. 2 ЗА по съображения, че възмездяването става впоследствие - с акта на съда, с който насрещната страна при наличие на предвидените в нормата предпоставки бива осъдена да заплати адвокатско възнаграждение на оказалия безплатната правна помощ адвокат.

В същото време, както е посочил съда, сам по себе си материалният интерес по 2 делото не може да е единствен критерий при определяне възнаграждението на страната, доколкото е налице и произнасяне на СЕС по дело С-438/2022, според което съдът не е обвързан с фиксираните в Наредбата на ВАдв. с минимални размери на адвокатските възнаграждения, като задължителни, а единствено като инструктивни, ориентировъчни..

С обжалваното определение, съдът е оставил без уважение молбата на адв. Д. за изменение на постановеното решение на основание чл.248 ГПК в частта на разноските с присъждане на целия размер /според жалбоподателя/ от дължимото възнаграждение за оказана безплатна правна помощ в размер на 596.16 лв. с ДДС.

Настоящият състав намира обжалваното определение за неправилно в една част.

Съображения:

При безплатно предоставяне на правна помощ по реда на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗА, както е в случая, адвокатът сам, по собствена воля, се съгласява да получи хонорар само, доколкото постановеният от съда резултат е в интерес на страната, която представлява; да го получи след влизане в сила на съдебния акт, с който му се присъжда; размерът на възнаграждението да се определи от съда съобразно размера на уважената/отхвърлена част от иска/исковете; дължи се от насрещната страна по правилата на чл. 78, ал. 1-3 ГПК.

Дължимото адвокатско възнаграждение, се определя от съда в размер, чийто минимален размер е посочен в Наредбата по чл. 36, ал. 2 от ЗАдв /Наредба № 1/2004 г. за възнаграждения за адвокатската работа.

Както правилно е посочил СРС в обжалваното определение и се възприема напълно от настоящия състав, след приемане на Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело C-438/22, определените в Наредба № 1/2004 г. минимални размери на адвокатските възнаграждения не са задължителни за съда при определяне на дължимото възнаграждение в т.ч. и при предоставена в производствата безплатна правна помощ, както в случая.

След постановяване на решението на СЕС, задължително за съдилищата в страните - членки, съдебната практика отчита несъответствие с правото на ЕС на определените в Наредба № 1/2004 г. размери на адвокатските възнаграждения и приема, че същите не представляват обвързващи съда правила. Посочените в наредбата размери на адвокатските възнаграждения могат да служат единствено като ориентир при определяне служебно на адвокатски възнаграждения, като техният размер следва да се преценява от съда с оглед цената на предоставените услуги (която трябва да е справедлива и обоснована), вида на спора, интереса, вида и количеството на извършената работа и преди всичко фактическата и правна сложност на делото.

3

В съответствие с изложеното въззивният съд възприема определения от първата инстанция размер на адвокатското възнаграждение за обоснован и справедлив в една част, доколкото според настоящия състав в случая не е била отчетена напълно конкретната фактическа и правна сложност на спора, материалния интерес на предмета на спора и извършените от процесуалния представител по оказаната безплатна правна помощ процесуални действия за защита правата и интересите на клиента.

За определяне размера на дължимото адвокатско възнаграждение съдът следва да изхожда от действителната правна и фактическа сложност на спора и извършените процесуални действия от процесуалния представител. Несъмнено, според действащата нормативна уредба, адвокатското възнаграждение по чл.38, ал.2 от ЗА се определя по правилата на Наредбата на Висшия адвокатски съвет с оглед вида, съответно цената на иска и инстанцията на осъществено процесуално представителство.

В случая, при спазване сочените критерии с оглед действителната правна и фактическа сложност на спора, извършените процесуални действия от процесуалния представител на ищеца и изхода на спора, настоящият състав намира, че размерът на възнаграждение за оказаната безплатна правна помощ на ищеца в проведеното производство надвишава определеното от СРС – 100 лв. без ДДС и възлиза на сумата от 480 лв. с ДДС общо. Изложените от СРС съображения, че в случая усилията на защитата при упражняване на процесуалните права не съответстват на размера на поискания адвокатски хонорар не се споделят от настоящата инстанция доколкото не е установено случаят да представлява злоупотреба с право по смисъла на чл. 3 от ГПК, в който случай съдът следва да предприеме действия по служебно осуетяване и прекратяване на подобно поведение нарушаващо установените граници за упражняване на субективните права и основните принципи на гражданския процес.

Същевременно, макар да не е осъществил участие в проведените две открити съдебни заседания по делото, процесуалния представител на ищеца е подготвил и представил в закрити заседания искова молба, становища и молби по делото, които несъмнено са довели до позитивен резултат по делото за неговия доверител.

С оглед това, настоящия състав намира че следва да отмени отказа на първата инстанция да присъди допълнително сумата 380 лв. с ДДС за оказаната безплатна правна помощ от процесуалния представител на ищеца, като в останалата част искането за присъждане общо на сумата 596.16 лв. с ДДС следва да бъде оставено без уважение.

Доводите на жалбоподателя, че с присъждането на посочения размер 100 лв. без ДДС, съдът е оценил неправилно в занижен размер положения труд за предоставената адвокатска услуга, съдът намира за основателни по изложените съображения основани на действащите и приложими разпоредби от закона и задължителната практика на СЕС 4 и ВКС.

За да се произнесе по размера на дължимото във всеки конкретен случай адвокатско възнаграждение, съдът следва да изходи от разпоредбата на чл. 36, ал. 2, изр. 2 в първата му част вр. ал. 1 ЗАдв ., според която възнаграждението на адвоката е за положения от него труд и то трябва да е справедливо и обосновано по размер.

Приема се, че съдът следва да го определи в съответствие с възприетите в съдебната практика критерии за преценка на фактическата и правна сложност на делото и обема и съдържанието на предоставените от адвоката правна защита и съдействие - явявания в съдебни заседания, техният брой, представените писмени защити и пр. (определение № 2422 от 18.09.2024 г. по ч. т. д. № 1693/2024 г. на ВКС, II-ро т. о., определение № 4683 от 17.10.2024 г. по гр. д. № 3264/2023 г. на ВКС, III-то г. о.). Същите критерии са залегнали и в т. 3 на ТР № 6 от 06.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в което е посочено, че основанието по чл. 78, ал. 5 ГПК се свежда до преценка за съотношението на цената на адвокатска защита и фактическата и правна сложност на делото. Когато съдът е сезиран с такова искане, той следва да изложи мотиви относно фактическата и правна сложност на спора, т. е. да съобрази доказателствените факти и доказателствата, които ги обективират, и дължимото правно разрешение на повдигнатите правни въпроси, което е различно по сложност при всеки отделен случай. След тази преценка, ако се изведе несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява договорения адвокатски хонорар.

С решение на Съда на Европейския съюз, по съединени дела С-427/16 г. и С428/16 г., съдът е разяснил, че не следва да се стига до двойно начисляване на ДДС при предоставяне на адвокатски услуги. Но в разглеждания в настоящето производство случай, съдът намира, че няма такова двойно начисляване на ДДС. Адвокатските възнаграждения, определени в Наредба № 1 за минималните размери на адвокатските възнаграждения, не са с включен ДДС, следователно при окончателното им определяне, се дължи начисляване на ДДС в размер на 20 %, тогава когато адвокатът е регистриран по ДДС. Когато адвокатът предоставя услуга и е регистриран от ДДС, той начислява ДДС, посочва го в отделен ред от фактурата, но данъчната основа, следва да определя размера на дължимото възнаграждение. В случаите на предоставена правна помощ от адвокат на материално затруднено лице, адвокатът не получава адвокатско възнаграждение от своя доверител, съответно няма задължение да издаде фактура, в която да начисли ДДС и да го отрази във фактурата. Но това не означава, че не се дължи ДДС върху тази услуга, след като адвокатът е регистриран по ДДС. В случаи на адвокат, регистриран по ДДС, той начислява своите възнаграждения с включен ДДС.