Решение № 61 от 16.02.2023, Окръжен съд - Стара Загора

РЕШЕНИЕ

№ 61 гр. Стара Загора, 15.02.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, II ТЪРГОВСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на осемнадесети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Румяна Б. Пенева

Членове:

Иванела Ат. Караджова

Трифон Ив. Минчев при участието на секретаря Даниела М. Калчева като разгледа докладваното от Иванела Ат. Караджова Въззивно търговско дело № 20225501000528 по описа за 2022 година

Производството по делото е образувано по въззивна жалба на И. ООД против решение № 607/04.07.2022г., постановено по гр.д. № 4749/2021г. по описа на Районен съд – С.З., с което са отхвърлени, като неоснователни, предявените от „И.“ ООД искове по чл. 422, ал. 1 ГПК за признаване за установено по отношение на Ю. М. К., че му дължи сумата от 1400 лева за главница от невърнат кредит по индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2522/13.05.2021г., със 115.50 лева договорно възнаграждение от 27.07.2021 г. до 27.07.2021 г., и законна лихва върху главницата от 30.07.2021 г. до изплащането й, за изпълнение на които парични задължения е издадена заповед № 1128/02.08.2021 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3633 по описа за 2021 г. на Старозагорския районен съд.

Във въззивната жалба са наведени доводи, че обжалваното решение е неправилно, незаконосъобразно, и постановено при съществено нарушение на процесуалните правила.

Направено е искане да се отмени първоинстанционното решение и да се постанови ново, с което да бъдат уважени исковете в цялост. Претендират се разноските по делото.

Постъпил е отговор на въззивната жалба, с който въззиваемата взема 1 становище, че въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като излага съображения в тази връзка. Направено е искане съдът да потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендират се разноските в настоящото производство.

Окръжен съд – гр. С.З., в настоящият си състав, след като обсъди данните по първоинстанционното и въззивното производства, УСТАНОВИ:

От представения по делото индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2522/13.05.2021 г. ищецът е предоставил на Ю. М. К. сумата от 1 400 лв. С подписването на договора ответникът се е задължил да върне предоставения му кредит със съответното оскъпяване с едномесечна погасителна вноска за 75 дни.

Видно от приложеното ч. гр. дело № 3933/2021г. по описа на РС - С.З., е видно, че ищецът е подал заявление за издаване на заповед за изпълнение за сумата от 1 400 лв. - главница, представляваща задължение по Договор за потребителски кредит SO № 2522/13.05.2021 г., сумата от 115,50 лв. договорна лихва за периода от 27.07.2021 г. до 27.07.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението 30.07.2021 г. до окончателното изплащане на дължимите суми. Със заявлението се претендират и направените разноски по делото. Съдът е уважил заявлението и е издал заповед за изпълнение № 1128/02.08.2021 г.

Срещу издадената заповед за изпълнение е било подадено възражение в срок, поради което и в изпълнение на указанията на заповедния съд ищецът е предявил настоящите искове за установяване на вземанията му по издадената заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК.

При така установеното от фактическа страна, съдът прави следните правни изводи:

Вземането, предмет на процесния договор, е породено от сключения между „И.“ ООД и Ю. М. К. договор за кредит от разстояние. Легалната дефиниция на този вид договори се съдържа в разпоредбата на чл. 6, ал. 1 от ЗПФУР, съгласно която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от 2 разстояние - едно или повече. В разпоредбата на чл. 18 от ЗПФУР са посочени подлежащите на доказване факти и обстоятелства във връзка със сключването на договор за предоставяне на кредит от разстояние, като доказателствената тежест е възложена на ищеца-доставчик на услугата. За доказването на преддоговорната информация и на електронните изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага Законът за електронния документ и електронния подпис - сега Закон за електронния документ и електронните удостоверителни услуги (загл., изм. с ДВ, бр. 85 от 2017 г.), а съгласно, ал. 3 преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.

В разпоредбата на чл. 3 от Закона за електронния документ и електронния подпис в редакцията му действала към момента на сключване на твърдения договор за кредит от разстояние (ред. ДВ, бр. 100 от 21.12.2010 г.) електронният документ представлява електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които законът изисква писмена форма, независимо дали същата е за действителност или за доказване, тя се счита спазена, след като е съставен електронен документ. Електронното изявление се счита за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ, според който за електронен подпис се счита всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното изявление за установяване на неговото авторство, като законът въвежда три форми на електронния подпис - обикновен, усъвършенстван и квалифициран.

Разпоредбата на чл. 13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП допуска страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността на саморъчен. По делото са представени доказателства, че е постигнато съгласие между страните, чрез договаряне, осъществено посредством средства за комуникация от разстояние. Комуникацията между страните е осъществена посредством електронната страница на кредитора, на която кредитополучателя е подал искане за получаване на кредит, предоставена е необходимата информация и лицето се е съгласило да получи заем. Поради това въззивният съд намира, че страните са постигнали съгласие 3 по смисъла на чл. 13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП, че ще признават стойността на електронния подпис на саморъчен в отношенията помежду си. Ето защо следва да се приеме, че представеният договор за кредит представлява подписан частен електронен документ, който се ползва с формална доказателствена сила относно авторството на обективираните волеизявления съгласно чл. 180 ГПК (в този смисъл е Решение № 70 от 19.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 868/2012 г., IV г. о., ГК).

С оглед изложеното въззивният съд приема, че между страните е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата на договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние, по силата на който на Ю.

М. К. е предоставена сума в общ размер на 1 400 лв. Този факт се потвърждава и от представеното преводно нареждане от13.05.2021 г., от което е видно, че в полза на Ю. М. К. ищецът е превел сумата от 1 400 лева по нейна сметка при Б..

Сключеният между страните договор има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 от ЗПК, спрямо който са приложими особените изисквания за действителност на ЗПК. За да бъде валидно сключен договорът, е необходимо да отговаря на разпоредбите на чл.

10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 -12 и т. 20 и ал. 2, чл. 12, ал. 1, т. 7 -9 от ЗПК. Тези условия следва да са налице кумулативно, за да породи договорът валидна облигационна връзка между страните. Липсата на което и да е от тях прави договорът недействителен съгласно императивната норма на чл. 22 от ЗПК.

В договора се съдържа погасителен план, който съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски, съобразно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК. Изискването за посочване последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени суми, е неприложимо, тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент /40,15 %/ за целия му срок, а наличието на тази информация следва да се съдържа в погасителния план единствено при наличието на различни лихвени проценти, каквито не се установяват в случая.

По отношение на клаузата за договорна лихва в договора за кредит и съответно ГПР.

Съгласно разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, годишният процент на 4 разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б..

Видно от т.У1.12 от Общите условия към договора, са посочени и взетите предвид допускания при изчисляване на ГПР и кои вземания формират същия. В настоящия случай в сключения между страните договор, размерът на ГПР е формиран единствено от уговорената между страните договорна лихва, като таксата за експресно разглеждане не е включена в ГПР.

В случая договорната лихва се явява не само печалба на кредитора заради предоставения кредит, а и покриване на риска от неплащане на кредита в случай на неплатежоспособност на длъжника.

Въззивният съд намира, че в сключения между страните договор, ясно е посочен годишния лихвен процент, както и общият размер на сумата, която следва да бъде върната от заемополучателя. Поради това той е разполагал с пълната информация за сумите, които следва да възстанови, още към момента на сключване на договора, а именно с тази цел са въведени изискванията на чл. 11 от ЗПК. Съдът намира за неоснователни доводите на ответницата, че договорът е сключен в нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК и е налице недействителност на клаузата за възнаградителна лихва.

Неоснователен е и доводът, че клаузата с която е уговорена възнаградителната лихва е нищожна като противоречаща на добрите нрави, тъй като превишава три пъти размера на законната лихва. В тази връзка следва да се има предвид, че съгласно чл. 19, ал. 4 ЗПК, годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република Б.. Както беше посочено по - горе, възнаградителната лихва е включена като елемент в годишния процент на разходите, поради което може и да надхвърля трикратния размер на законната лихва, стига заедно с другите редовни плащания да не се превишава ограничението относно общите разходи по кредита, прието с чл.

19, ал. 4 ЗПК. Поради това следва да се приеме, че посочения размер на ГПР /47,08 %/ е по - нисък от установения в чл. 19, ал. 4 ЗПК императивен максимален размер до пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения.

5

Ирелевантни към настоящия спор са възраженията на въззиваемия относно такса за експресно разглеждане на кредита, тъй като тя не включена в предмета на спора и не следва да се обсъжда.

С оглед изложеното въззивният съд намира, че сключеният между страните Индивидуален договор за потребителски кредит SO № 2522/13.05.2021 г. е действителен, поради което за ответницата е възникнало задължението да заплати на „И.“ ООД претендираните суми за главница и договорна лихва, поради което предявените искове са основателни и следва да бъдат уважени.

Предвид гореизложеното въззивният съд намира, че обжалваното решение е неправилно и следва да бъде отменено и вместо него постановено друго, с което да се признае за установено по отношение на Ю. М. К. съществуването на вземането на “И.” ООД за сумата от 1 400 лв. - главница, представляваща задължение по Договор за потребителски кредит SO № 2522/13.05.2021 г., сумата от 115,50 лв. договорна лихва за периода от 27.07.2021 г. до 27.07.2021 г., ведно със законната лихва върху главницата от момента на подаване на заявлението -30.07.2021 г. до окончателното изплащане на дължимите суми, за което е издадена заповед за изпълнение № 1128/02.08.2021 г. по ч.гр.д. № 3633/2021 г. по описа на РС – С.З..

По разноските:

При този изход на делото на страните следва да се присъдят направените в заповедното и исковото производство разноски.