Решение № 3981 от 19.07.2023, Софийски градски съд

РЕШЕНИЕ

№ 3981 гр. София, 18.07.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Красимир Мазгалов

Членове:

Силвана Гълъбова

Гюлсевер Сали при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Гюлсевер Сали Въззивно гражданско дело № 20231100500347 по описа за 2023 година

Производството е по реда на чл. 258 - 273 от ГПК.

С решение №12276 от 04.11.2022 г., постановено по гр. дело №48148/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 141 състав ответникът „Спиди“ АД е осъден да заплати на „ЗД Е.“ АД на основание чл. 410 КЗ, вр. чл. 373 ТЗ, вр. чл. 17 от Конвенцията за международен автомобилен превоз на товари сумата от 4 893,48 лв., представляваща неизплатен остатък от стойността на изплатено от ищеца застрахователно обезщетение , ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 19.08.2021 г. до окончателното погасяване на вземането и на основание чл. 86 ЗЗД сумата от 451,32 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 21.09.2020 г. до 18.08.2021 г.

Срещу решението е постъпила въззивна жалба от ответника „Спиди“ АД, с който обжалва същото като неправилно и противоречащо на материалния закон. Въззивникът поддържа, че към настоящия правен спор следва да намери приложение специалния Закон за пощенските услуги, а не общия граждански закон. Заявява, че в подписания между ответника в качеството му на изпълнител и дружеството „МТХ Трейд“ ЕООД в качеството му на възложител писмен договор отговорността на изпълнителя е била изрично ограничена в случай на повредена пратка до размер, посочен в чл. 4.3. от договора, вр. чл. 72 от ОУ. На следващо място въззивникът поддържа, че първоинстанционният съд неправилно е приел, че в ОУ отговорността на оператора не е била диференцирана с оглед характера на 1 вредите, като се позовава на ЗПУ, за който твърди, че вменява като право и задължение на пощенския оператор да определя конкретния размер на обезщетението в зависимост от различните обстоятелства по всеки конкретен случай. Въззивникът поддържа, че в конкретния случай за процесната пратка не е била заплатена услуга, която да определя по-висока отговорност при настъпване на кражба, увреждане или унищожаване. Според въззивника, след като подателят не е поискал и платил такава допълнителна услуга, а определеното обезщетение е в максимален размер, действителният размер на вредата е ирелевантен и е без значение за определяне на обезщетението. На следващо място се посочва, че застрахователят не може да се суброгира в правата на застрахованото лице за по-голям размер от този, който му се дължи от причинителя на вредата, поради което третото лице не може да бъде задължено да плати на застрахователя повече отколкото на застрахованото лице. По изложените съображения въззивникът моли да бъде отменено обжалваното въззивно решение и да бъде постановено друго, с което предявените искове да бъдат отхвърлени изцяло. Претендира разноски.

В срока по чл. 263 ГПК е постъпил отговор на въззивната жалба от ищеца „ЗД Е.“ АД, с който оспорва същата като неоснователна и моли въззивния съд да я остави без уважение. Въззиваемият излага, че единственият спорен въпрос по делото е относно размера на дължимото обезщетение от ответника, за определянето на които с оглед празнота в ЗПУ, първоинстанционният съд правилно е приел, че следва да се приложат правилата на общия граждански закон. По изложените съображения въззиваемият моли обжалваното първоинстанционно решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно, претендира съдебно-деловодни разноски.

Съгласно чл.269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК, от процесуално легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е процесуално допустима. Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението а по допустимостта му - в обжалваната част, като по останалите въпроси той е ограничен от наведените в жалбата оплаквания, с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните - т.1 от Тълкувателно решение /ТР/ № 1/09.12.2013 г. по тълк.дело № 1/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС. В конкретния случай постановеното по делото решение е валидно и допустимо, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението по релевираните в жалбата доводи.

Първоинстанционният съд е бил сезиран с осъдителен иск по чл. 410 от Кодекса на застраховането, съгласно който с плащането на застрахователното обезщетение застрахователят встъпва в правата на застрахования до размера 2 на платеното обезщетение и обичайните разноски, направени за неговото определяне, срещу причинителя на вредата, в това число в случаите на вреди, произтичащи от неизпълнение на договорно задължение. Настоящият иск касае отговорността на спедитор - превозвач по смисъла на чл. 362 от ТЗ, каквото качество има ответникът.

Служебно задължение на правораздаващия съд е да определи приложимия материален закон и да субсумира фактите под съответната правна норма за правилното решаване на спора. Настоящият въззивен състав намира, че настоящото спорно право се урежда от специалните правила на Закона за пощенските услуги, тълкувани в светлината на наднационалното право, приложимо на основание чл. 5, ал. 4 от Конституцията с предимство, а именно Всемирната пощенска конвенция. По изрична регламентация, която е намерила изражение в чл.1, § 4, б.“а“ от Конвенция за договора за международен автомобилен превоз на стоки (CMR), същата не се прилага при превозите, извършвани в обсега на международните пощенски конвенции.

Отговорността на ответника в настоящия случай се определя от специалните правила на Всемирната пощенска конвенция, в сила за България от 1.01.2006 г., защото претенциите се основават на пощенска пратка, доставена като неуниверсална пощенска услуга между две държави, които са страни по цитираната конвенция. Съгласно чл.3 във връзка с чл.38 и пар.1, т.18 от Закон за пощенските услуги, куриерските услуги представляват неуниверсални пощенски услуги, извършвани от пощенски оператори, с добавена стойност над универсалната пощенска услуга. Процесният договор, сключен между застрахованото лице и ответника, разкрива особеностите на договор за куриерска услуга следователно обемът на отговорността на ответника следва да се определя по специалните правила на националното право, обективирано в Закона за пощенските услуги и наднационалните източници, в това число Всемирната пощенска конвенция, в сила за България от 1.01.2006 г. и Правилниците към същата.

Съгласно чл. 85, ал. 3 от Закона за пощенските услуги, обезщетенията, дължими от пощенския оператор със задължение за извършване на универсалната пощенска услуга за международни пощенски пратки, се определят в съответствие с актовете на Всемирния пощенски съюз.

В случая е налице основание да се приложи специалната уредба на договорната отговорност, уредена във Всемирната пощенска конвенция, предвиждаща ограничена имуществена отговорност за оператора на пощенски услуги при неизпълнение или неточно изпълнение на задълженията му по доставянето на обикновени колети без обявена стойност. Всички разпоредби, уреждащи отговорността, съгласно чл.1.7. ВПК следва да се разглеждат като стриктни, задължителни и изчерпателни.

Пощенските оператори носят отговорност за изгубени колети, за какъвто е признат процесният, пред изпращачите им. Обезщетението за загубени обикновени колети, какъвто е бил процесният, не може да надвиши сумите, изчислени като се комбинира цената от 40 СПТ за колет и цената от 4,50 СПТ за килограм, гласи разпоредбата на чл. RC 149 т.2.1 към която 3 препраща чл.21 т.4.1 от Конвенцията. Следователно обезщетението се определя по реда на чл.21 т.8 от Конвенцията , но при обикновени пратки размерът му не може да надвишава размерите по чл. RC 149 т.2.1 от Правилника.

Съобразно приетото за установено относно стойността на загубената вещ, обезщетението следва да се дължи в максималния предвиден във ВПК и ППК размер. Между страните е обявено за безспорно обстоятелството, че ответникът е заплатил сумата от 100 лв. на ответника в изпълнение на отправената срещу него претенция от застрахователя. Използвайки наличен в интернет на адрес bg.coinmill.com/SDR_calculator.html калкулатор, настоящият състав установи, че стойността на дължимото обезщетение е в размер на 250,11 лв. Следователно ответникът дължи сума в размер на още 150,11 лв. С оглед размера на главницата, на редуциране подлежи и размера на обезщетението за забава върху същата до сумата от 13,84 лв.

Предвид изложеното, съдът намира, че искът на ищеца по чл. 410 КЗ следва да се уважи за сумата от 150,11 лв., а в останалата част следва да бъде отхвърлен, а искът по чл. 86 ЗЗД следва да бъде уважен за сумата от 13,84 лв., а за горницата следва да бъде отхвърлен.

Поради разминаване в крайните изводи на двете съдебни инстанции, първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта, в която е уважен искът по чл. 410 КЗ за разликата над 150,11 лв. до 4 893,48 лв., както и иска с правно основание чл. 86 ЗЗД за разликата над 13,84 лв. до 451,32 лв.

По разноските:

Предвид изхода от спора решението следва да се ревизира и в частта за разноските. Пред първоинстанционния съд ищецът е претендирал разноски за държавна такса в размер на 245,75 лв., 300 лв. депозит за вещо лице и 600 лв. адвокатско възнаграждение или сума в общ размер на 1 145,75 лв. Ответникът е претендирал адвокатско възнаграждение в размер на 900 лв., срещу което в срок ищецът е направил възражение за прекомерност, което настоящият състав намира за основателно и намалява размера на адвокатското възнаграждение до нормативно установения в чл. 7, ал.2, т. 2 от Наредба №1/2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения /ред.

31.07.2020 г./ - 597,24 лв.Съобразно изхода от спора, ищецът има право на разноски пропорционално на уважената част на предявената претенция в размер на 35,15 лв., като последица от което решението следва да бъде отменено и в частта, в която в полза на ищеца са присъдени разноски в размер на 1 110,60 лв., а в полза на ответника, пропорционално на отхвърлената част на иска, следва да бъде присъдено адвокатско възнаграждение в размер на 578,92 лв.

За въззивното производство въззивникът претендира разноски за държавна такса в размер на 106,90 лв. и адвокатски хонорар в размер на 600 лв. с ДДС. Въззиваемият претендира адвокатски хонорар в размер на 948 лв. с вкл. ДДС. Пропорционално на уважената и отвхърлената част на подадената въззивна жалба, отговорността за разноски между страните се разпределя по 4 следния начин. В тежест на въззиваемия на основание чл. 78, ал. 3 ГПК следва да се възложат разноските в размер на 685,22 лв. а в тежест на въззивника на основнаие чл. 78, ал. 1 ГПК са разноските в размер на 29,08 лв.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОТМЕНЯ решение №12276 от 04.11.2022 г., постановено по гр. дело №48148/2021 г. по описа на Софийския районен съд, 141 състав в частта, в която ответникът „Спиди“ АД е осъден да заплати на „ЗД Е.“ АД на основание чл. 410 КЗ за разликата над сумата от 150,11 лв. до уважения размер от 4 893,48 лв., представляваща неизплатен остатък от стойността на изплатено от ищеца застрахователно обезщетение , ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на исковата молба – 19.08.2021 г. до окончателното погасяване на вземането, както и на основание чл. 86 ЗЗД за разликата над 13,84 лв. до уважения размер от 451,32 лв., представляваща обезщетение за забава върху главницата за периода от 21.09.2020 г. до 18.08.2021 г., включително и в частта, в която в полза на ищеца са присъдени разноски в размер на разноски в размер на 1 110,60 лв.

И ВМЕСТО ТОВА ПОСТАНОВЯВА: