Решение № 4100 от 18.11.2024, Районен съд - Варна

РЕШЕНИЕ

№ 4100 гр. Варна, 18.11.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ВАРНА, 8 СЪСТАВ, в публично заседание на първи ноември през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Ралица Райкова при участието на секретаря Гергана Ж. Дженкова като разгледа докладваното от Ралица Райкова Гражданско дело № 20243110106051 по описа за 2024 година

Производството по делото е образувано по предявени от М. А. С. – М. срещу „К.“ ЕООД кумулативно обективно съединени искове, както следва: иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за прогласяване за нищожна разпоредбата на чл. 18, ал. 4 от Договор за потребителски кредит № 879401 от 16.06.2023 г., предвиждаща заплащането на такса за експресно разглеждане на искане за кредит, поради противоречие със закона, както и иск с правно основание чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД за заплащане на сумата от 63,37 лв., представляваща недължимо заплатена сума за такса, начислена на основание чл. 18, ал. 4 от Договор за потребителски кредит № 879401 от 16.06.2023 г.

Твърди се в исковата молба, че между страните е сключен Договор за потребителски кредит № 879401 от 16.06.2023 г. при следните условия: 100 лв. главница, 45% лихвен процент, 55,93% ГПР, 1-месечен срок за погасяване, такса експресно разглеждане – 63,37 лв. и 169 лв. обща сума, дължима от кредитополучателя заедно с такса експресно разглеждане. Сочи се, че съгласно чл. 18, ал. 1 от договора за кредит ищцата е „избрала“ да използва допълнителна услуга по заема – експресно разглеждане на искане за кредит. Навежда се довод, че въпросната такса е в противоречие с разпоредбите на ЗПК и частност чл. 10а, ал. 2 ЗПК и на основание чл.

21 ЗПК е нищожна. Поддържа се, че таксата не е включена в ГПР по кредита, поради което е заобиколена и нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Излага се, че според императивната норма на чл. 13, ал. 3 ЗЗД предложението за сключване на договор, каквото представлява искането за отпускане на кредит, губи силата си, ако не бъде прието незабавно, а ако е направено на присъстващ, какъвто е случаят. От тази гледна точка ищцата счита, че всяка договорка между страните, която предвижда различен срок за приемане на предложението на присъстваща страна за сключване на договор за кредит, противоречи на закона. Допълва, че таксата е в размер на повече от 50% от размера на получения заем, с което се нарушава принципа на добросъвестност и 1 справедливост. Дори обработката на документи да се е случила „експресно“ това не обосновава цена на посочената услуга в размер повече от ½ от размера на предоставената главница. Твърди, че чрез посочената клауза е налице скрито оскъпяване на кредита и се постига забранена от закона цел – неоснователно обогатяване на кредитора, поради което е нищожна, съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК.

Поддържа, че оспорената клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, ал. 1 ЗЗП и като такава се явява нищожна, на основание чл. 146, ал. 1 ЗЗП. При тези съображение ищцата намира, че платените от нея 63,37 лв. за процесната такса са платени при изначална липса на основание. В този смисъл моли за уважаване на предявените искове и присъждане на сторените по делото съдебни разноски.

В срока по чл. 131 ГПК е депозиран писмен отговор на исковата молба от ответника „К.“ ЕООД, с който се изразява становище за неоснователност на предявените искове. Излага се, че клаузите на процесния договор за потребителски кредит покриват всички изисквания на ЗПК, регламентирани в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал.

1, т. 7-12 и 20 и ал. 2 ЗПК, както и на ЗПФУР, по реда на който е сключен договорът.

Оспорената клауза представлявала възможност за потребителите да получат разглеждане на отправеното искане за сключване на договор за кредит в много пократък период от време от стандартния. Тази допълнителна услуга не била задължителна, а ищцата изразила изрично желанието си да се възползва от нея. Тя имала възможността да сключи договор и да получи искания от нея кредит и без услугата за експресно разглеждане, но осъзнато избрала краткия срок за разглеждане на искането й. Ответното дружество изпълнило точно и качествено поетото задължение за бързо разглеждане на искането. Ищцата била запозната с цената на услугата за експресно разглеждане и със задължението за заплащането й. Ответното дружество също така оспорва твърденията на ищцата, че процесната договорна клауза е неравноправна, като изтъква, че преценката за неравноправност на клаузи сключени с потребител започва от въпроса налице ли е индивидуално договаряне на конкретното условие, и твърди, че предвид сключването на три договора при напълно идентични условия, не може да се твърди липса на индивидуално договаряне на клаузите, както и липса на информираност у ищцата за условията и последиците от клаузите, тъй като ищцата се запознавала с тях многократно и всеки път имала възможност да не се задължава с тях, но сама избирала да направи обратното. Също така ответната страна оспорва и твърдението за нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, тъй като договорената клауза представлявала допълнителна услуга и не била задължително условие за получаването на кредит. В този смисъл моли за отхвърляне на исковите претенции и присъждане на сторените съдебни разноски.

Съдът, като съобрази събраните писмени доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Между страните е обявено за безспорно с Определение № 9264/18.08.2024 г., в което е обективиран проект на доклад по делото, приет за окончателен в о. с. з. на 01.11.2024 г., че между тях е сключен Договор за потребителски кредит № 879401 от 16.06.2023 г., както и че ищцата е заплатила за такса за експресно разглеждане на искане за кредит сума в размер на 63,37 лв.

От представения и приет по делото Договор за потребителски кредит № 879401 от 16.06.2023 г. се установява, че съгласно същия на ищцата е предоставена в заем сумата от 100 лв., като е договорено, че размерът на погасителната вноска е 169 лв., в която се включват дължимата главница, лихва и такса експресно разглеждане. Срокът 2 на кредита е 1 месец, като плащането на единствената погасителна вноска следва да се извърши на 31.07.2023 г. Налице е фиксиран годишен лихвен процент по кредита в размер на 45 %, а годишния процент на разходите на заема е 55,93 %. Посочено в чл.

18, ал. 1 от договора е, че кредитополучателят декларира при подписване на договора, че при кандидатстването е заявил изрично, че желае да ползва допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за кредит чрез поставяне на отметка в полето „Желая експресно разглеждане на кредита“. За извършената от Кредитора допълнителна услуга по експресно разглеждане на искането за кредит, кредитополучателят дължи такса за експресно разглеждане на искането за кредит в размер на 169 лв., съгласно чл. 18, ал. 4 от договора, а в чл. 3, ал. 2, т. 8 таксата за експресно разглеждане е посочена за сумата от 63,37 лв. Отразено е, че страните се уговарят посочената такса да се заплати от кредитополучателя на падежната дата заедно с погасителната вноска.

Прието като писмено доказателство по делото е платежно нареждане от 21.07.2023.2023 г. от страна на М. А. С. - М. в полза на ответника за сумата от 169 лв.

При така констатираните обстоятелства следва изводът, че между страните е възникнало облигационно правоотношение по договор за потребителски кредит по см. чл. 9 ЗПК въз основа на сключения между тях Договор за потребителски кредит № 879401 от 16.06.2023 г.

Съгласно императивната разпоредба на чл. 10а, ал. 2 ЗПК кредиторът не може да изисква заплащане на такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Според договорната клауза на чл. 18, ал. 1 от договора за кредит оспорената такса се дължи за експресно разглеждане на искането на кредитополучателя за отпускане на кредита. Чрез тази клауза реално се въвежда допълнителна такса за услуга, свързана с усвояване на кредита, каквато е дейността на небанковата институция по разглеждане на документите и оценяване на платежоспособността, която дейност при това е присъща на дейността й и е свързана с кредитния риск. Съдът намира за неоснователно твърдението на ответника, че бързото разглеждане на документи е допълнителна, доброволно избрана услуга за кредитополучателя и таксата по нея не следва да бъде включена в ГПР по кредита. Не се установи по какъв начин е заявено желанието за тази услуга, доколкото в представеното от ответното дружество искане за сключване на договор за кредит от 16.06.2023 г. липсва подобно отбелязване, а така също не стана ясно как е формиран размерът на таксата за предоставянето й, като същата е посочена с две различни стойности в договора. С тази такса кредиторът цели да си набави допълнителни плащания, извън предвидените в ЗПК, с което допълнително оскъпява по скрит начин кредита. В насока на извода за оскъпяване на кредита е и фактът, че тази такса не се внася предварително от потребителя, за да получи въпросната услуга (бързо разглеждане на искане за кредит), нито се приспада от получената сума по кредита, а се дължи наред с нея на крайния падеж по договора.

В заключение съдът приема, че доколкото разглеждането на документите на кредитополучателя за одобрението на кредита е неразривно свързано с неговото усвояване, следва да се приеме, че договарянето на подобна такса е недопустимо и клаузата от договора, в която същата е предвидена, е нищожна поради противоречие със закона. Следователно предявеният иск с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД се явява основателен и следва да бъде уважен.

Недействителността на уговорката за поемане на задължение за заплащане на такса за експресно разглеждане на документи за отпускане на паричен заем изключва 3 основанието за получаването от ответното дружество на сумата от 63,37 лв. С оглед гореизложените мотиви и предвид доказването на факта, че ищцата е заплатила в цялост спорната такса, следва изводът, че претенцията за връщането на престирано по нищожна клауза плащане е основателно, поради което предявеният иск с правно основание чл. 55, ал. 1, предл. 1-во ЗЗД следва да бъде уважен изцяло.

По разноските:

Съобразно изхода на спора на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК разноските по делото следва да се възложат в тежест на ответника за заплатена държавна такса от 100 лв. Предвид осъществената от пълномощника безплатна защита, в полза на адвоката следва да се присъди адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2, вр. ал. 1, т. 2 от ЗА. По своевременно релевираното от ответника възражение по чл.78, ал.5 ГПК, което съдът намира следното:

С Решение на Съда на Европейския съюз от 25 януари 2024 г. по дело С-438/22 е даден отговор дали и в каква степен, при определяне на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение, националните съдилища са обвързани от тарифа за минимални адвокатски възнаграждения, приета от съсловна организация на адвокати, в която те членуват задължително по закон. В решението на СЕС е прието, че член 101, параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС следва да се тълкува в смисъл, че ако се установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална правна уредба, противоречи на посочените разпоредби, националният съд е длъжен да откаже да я приложи. Национална уредба, съгласно която: - от една страна, адвокатът и неговият клиент не могат да договорят възнаграждение в размер по-нисък от минималния, определен с наредба, приета от съсловна организация на адвокатите като Висшия адвокатски съвет, - и от друга страна, съдът няма право да присъди разноски за възнаграждение в размер по-нисък от минималния, трябва да се счита за ограничение на конкуренцията „с оглед на целта" по смисъла на тази разпоредба от ДФЕС. Даденото разрешение с решението по преюдициалното запитване (задължително за всички съдилища -чл.633 ГПК) означава, че при преценката си за размера на подлежащите на възстановяване разноски за адвокатско възнаграждение на страната, в чиято полза е разрешен спорът и в приложение на разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК, съдът не е обвързан от посочените в Наредба №1/20024г. минимални размери на адвокатското възнаграждение. Въведеният с разпоредбата на чл.78, ал.5 ГПК праг на разноските за адвокатско възнаграждение - в размер не по-нисък от минималния, определен в Наредбата, следва да се счита за ограничение на конкуренцията с оглед на целта му по смисъла на чл.101, пар.1 ДФЕС.