Решение № 52 от 20.03.2023, Апелативен съд - Варна

Личните данни в текста са заличени.

РЕШЕНИЕ

№ 52 гр. Варна, 20.03.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на осми март през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Росица Сл. Станчева

Членове:

Диана В. Джамбазова

Юлия Р. Бажлекова при участието на секретаря Юлия П. Калчева като разгледа докладваното от Росица Сл. Станчева Въззивно гражданско дело № 20233000500026 по описа за 2023 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно, по реда на чл.258 и сл. ГПК, образувано по жалба на Д. А. Н., ЕГН ********** против решение № 1601/09.12.2022г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. № 1520/2022г., с което е отхвърлен предявеният от въззивника против „СПА“ ЕООД, ЕИК 148027093 иск за приемане за установено в отношенията между страните, че Д. А. Н. е собственик на недвижим имот, находящ се в гр.Варна, ЗПЗ, бул. „Владислав Варненчик“ № 281, представляващ ПИ с идентификатор № *** по КККР, одобрени със Заповед № РД-18-30/19.06.2007 г. на ИД АГКК, с площ 5 506 кв. м., основан на твърдения за придобиване по давност чрез владение, упражнявано в периода от 29.09.2007г. до предявяване на иска, на основание чл.124, ал. 1 ГПК.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на така обжалваното решение, постановено при допуснати процесуални нарушения и в противоречие с материалния закон. Въззивникът навежда доводи за ненадлежното му уведомяване за проведеното съдебно заседание, като счита, че не е налице хипотезата на чл.41, ал.2 ГПК. Оспорва изводите на съда, че за твърдяната фактическа власт не са събрани доказателства, поради което искът е неоснователен. Твърди, че съдът не е изложил мотиви в тази насока и че не е обсъдил събраните по делото доказателства, игнорирал е събирането на допуснати по делото свидетели в полза на ответната страна.

Иска се от настоящата инстанция да отмени първоинстанционното 1 решение.

В о.с.з. чрез депозирано писмено становище жалбата се поддържа.

В срока по чл.263 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна – „СПА“ ЕООД, с който оспорва жалбата като неоснователна. Счита, че в съответствие с правила на чл.41, ал.2 вр. чл.47, ал.1 ГПК е налице надлежно връчване на постановеното от съда определение № 2672/15.07.2022г. Излага доводи, че изводът на първоинстанционния съд за недоказано владение върху имота в твърдения период е правилен и законосъобразен. По същество се пледира за потвърждаване на обжалваното решение, ведно с присъждане на разноски.

Обжалваното решение е валидно и допустимо.

Първоинстанционният съд се е произнесъл по предявен от въззивника Д. Н. против въззиваемото дружество „СПА“ ЕООД положителен установителен иск за собственост относно гореописания недвижим имот, на основание чл.124 ГПК.

Фактическите твърдения, на които е основано претендираното право на собственост са за осъществявано в продължение на повече от 10 години, начиная от 29.09.2007г. владение с намерение за своене. Твърди се, че това владение е било непрекъснато, явно и спокойно, както и че продължава към настоящия момент. Правният интерес от предявяване на иска е обоснован с това, че по повод обява на агенция за недвижими имоти за продажбата на имота, въззивникът е направил справка в Служба по вписванията, при която е констатирал, че като собственик е вписан ответника „СПА“ ЕООД.

С писмения отговор по чл.131 ГПК искът е оспорен от въззиваемото дружество като неоснователен. Наведени са възражения, че въззивникът не е установявал владение върху имота и не е осъществявал такова в претендирания от него период. Изложени са твърдения, че дори и да е била упражнявана фактическа власт от него, то това е било до 01.02.2011г., че към този момент собственик е било „Калипсо ДВ“ ЕООД, което го е предоставило по договор за наем на “Кейрос“ ЕООД. Претендира права на собственост като купувач на публична продан съгласно влязло в сила на 11.05.2018г. постановление за възлагане, издадено по изп.д. № 344/2013г. на ЧСИ Д.

Петрова-Янкова. В хода на това изпълнително производство не е установявано върху имота да е упражнявана фактическа власт от въззивника, нито същият е заявявал права на собственост. Твърди, че след придобиване на имота през 2018г. владее същия и никой не е оспорвал правата му. Изложени са доводи, че с настоящия иск се цели заобикаляне на закона предвид свързаността на ищеца с „Калипсо ДВ“ ЕООД, собственика на капитала на „Кейрос“ ЕООД и още две търговски дружества, всичките имащи отношение към проведеното принудително изпълнение срещу имота и срещу съседен имот.

По съществото на спора, съобразно наведените в жалбата оплаквания, събраните по делото доказателства и приложимия закон, 2 настоящият състав на съда приема от фактическа и правна страна следното:

Фактическият състав на твърдяното от въззивника придобивно основание – недобросъвестно владение, продължило повече от 10 години, предпоставя доказването на осъществявана от него непрекъсната фактическа власт върху процесния имот, в изискуемия се от закона 10-годишен срок, с намерение за своене. Тежестта за доказване на обективния елемент /упражнявана фактическа власт/ е за въззивника, а по отношение на субективния е приложима презумцията на чл.69 ЗС. Оборването на последната е в тежест на ответника по иска, стига същата да не се опровергава от основанието, на което е установена фактическата власт от ищеца.

По делото не са събрани никакви доказателства, установяващи твърдението на въззивника за установена към 29.09.2007г. и упражнявана от него непрекъсната фактическа власт върху процесния имот в продължение на 10 години. При правилно разпределена доказателствена тежест в доклада по чл.146 ГПК и дадена му възможност да ангажира поискани с исковата молба гласни доказателства – двама свидетели за доказване на тези му твърдения, такива не са събрани поради неговото процесуално поведение.

Наведените във въззивната жалба оплаквания, че несъбирането на тези доказателства е по причина нередовното му призоваване за проведеното единствено съдебно заседание, са приети за неоснователни от настоящата инстанция.

Видно от материалите по първоинстанционното дело е, че призовката за насроченото с.з., ведно с проекто-доклада, в т.ч. и по доказателствата, с препис от подадения от въззиваемото дружество отговор и представени с него доказателства, са били изпратени на посочения в исковата молба адрес.

Същата е върната в цялост с отбелязване на длъжностното лице-призовкар, че са „извършени посещения на 17.11.2022г. и 24.11.2022г. и по данни на портиера на сградата лицето е напуснало адреса, а представляващия юрист Т.Т. е посочил, че няма пълномощно по това дело“. С оглед на това и предвид предходно отразяване от 21.07.2022г. в изпратено на този адрес съобщение за оставяне на исковата молба без движение /получено впоследствие в канцеларията на съда от упълномощено само за това/, че по сведения на портиера М.М. лицето Д. А. е бил наемател и от две години е напуснал адреса, правилно е прието, че е приложима разпоредбата на чл.41, ал.2 ГПК.

Налице е призоваване на посочения от ищеца адрес, който съвпада с вписаните в НБД постоянен и настоящ адрес, този адрес е посочван и във всички останали молби, подавани по делото, както и по настоящото въззивно производство. В същото време са налице събрани от длъжностното лицепризовкар и надлежно удостоверени от него данни, че въззивникът не пребивава на този адрес, и това състояние е трайно, т.е. повече от един месец.

Ето защо, съдът намира, че въззивникът не е доказал упражнявана от него фактическа власт върху процесния имот, поради което и предявеният от 3 него иск за приемане за установено, че е собственик на процесния имот, на основание придобивна давност е недоказан.

Липсата на ангажирани от въззивника доказателства и предвид тежестта на доказване, обезсмисля предприетото от ответната страна насрещно доказване, поради което и не е необходимо обсъждането на представените с отговора писмени доказателства, а допуснатите му гласни доказателства не са събирани.

Поради съвпадането на изводите относно изхода от спора с тези на първоинстанционния съд обжалваното решение следва да бъде потвърдено.

На основание чл.78 ГПК въззивникът дължи на ответното дружество сторените в настоящата инстанция разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 7 100 лева. Направеното в писмената молба възражение по чл.78, ал.5 ГПК за прекомерност на същото е неоснователно, тъй като е под минималния размер, определен по реда на чл.7, ал.2, т.5 от Наредба № 1/2004г. /ред. ДВ бр.88/04.11.22г./.

Водим от изложеното, съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 1601/09.12.2022г. на ОС – Варна, постановено по гр.д. № 1520/2022г.

ОСЪЖДА Д. А. Н., ЕГН **********, с адрес гр.Варна, ул.“Д-р Василаки Пападопулу“ № 49, вх.Б, ет.5 ДА ЗАПЛАТИ на „СПА“ ЕООД, ЕИК 148027093 сумата от 7 100 /седем хиляди и сто/ лева, представляваща заплатено адвокатско възнаграждение за въззивното производство, на основание чл.78 ГПК.

Решението може да се обжалва при условията на чл.280 ГПК, с касационна жалба пред Върховния касационен съд, в 1-месечен срок от връчването му на страните.

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4