Определение № 4044 от 29.01.2026, Софийски районен съд

Личните данни в текста са заличени.

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 4044 гр. С, 29.01.2026 г.

СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 120 СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесет и девети януари през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА като разгледа докладваното от ВЕНЕТА СТ. ГЕОРГИЕВА Гражданско дело № 20251110151288 по описа за 2025 година произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 124 и сл. ГПК.

Образувано е по искова молба вх. № 366150/07.11.2025 г., подадена от Й. Н. Л., с ЕГН **********, гр. С, ***, чрез пълномощника си адвокат Ф. С. от САК, съдебен адрес: гр. С, ул. О- 144, срещу и ПБ***» със седалище н адрес на управление: Област: С (столица)» Община: Столична, населено място: гр. С, п.к. 1404, р-н С, ж.к. М, ***, бл. 53Е, вх. В, ет. 7, чрез пълномощник юрк. ЕК.

В срока по чл. 131, ал. 1 ГПК е депозиран отговор на исковата молба от ответника.

Съдът приема, че исковата молба е допустима, същата е редовна и следва да се разгледа в открито съдебно заседание.

На основание чл. 140 ГПК, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

Насрочва делото за разглеждане в открито съдебно заседание на 12.05.2026 г. от 10.00 часа, за която дата да се призоват страните.

ИЗГОТВЯ СЛЕДНИЯ ПРОЕКТ ЗА ДОКЛАД ПО ДЕЛОТО:

Предявени са обективно кумулативно съединени искове: установителен иск с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 26, ал. 1, предл. 1-во и 3-то от ЗЗД за прогласяване на нищожността на договор за кредит № 40034949683 /08.11.2019 г., сключен между страните, поради това, че противоречи на изискванията на добрите нрави, Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите.

В исковата молба се твърди, че на 08.11.2019 г. страните са сключили Договор за кредит № 40034949683 при Общи условия, предоставени от ответника в следните параметри: главница по кредита: 1 500 лв., срок за погасяване на всички дължими по договора задължения: 18 месеца, дължима месечна вноска 118 лв., ГПР в размер на 63,22 % и Годишен лихвен процент 50,95 %. Общият размер на дължимата сума по кредита е в размер на 2125,38 лв. и неустойка за неизпълнение на договорно задължение в размер на 975 лв., разсрочена за 12 месеца. Твърди, че сключеният договор № 40034949683 има характеристиките на договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 Закона за потребителския кредит. Счита търсените от ответника суми за недължими, поради 1 недействителност на Договор за кредит № 40034949683 като излага подробни съображения в тази посока. На първо място, счита, че договорът е нищожен, тъй като съдържа уговорка, предвиждаща възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а за обезпечени кредити - двукратния размер на законната лихва. Твърди, че волята на страните е меродавна, само ако тя не надвишава най-високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 от ЗЗД. Критерий за извършване преценка за това следва да бъде законната лихва, но законът не изисква тя да бъде равна на нея. Сочи, че в случая възнаградителната лихва, като цена за предоставеното ползване на заетата сума, е в размер на 50,95 %, който ищецът счита, че противоречи на добрите нрави, тъй като на първо място надвишава съобразно настоящата, също и валидната към датата на подписване на Договора за кредит, правна уредба, свързана с изискването за ненадвишаване стойността на възнаградителната лихва с повече от два пъти законната лихва и на следващо място е необясним с разходите, които прави кредиторът и с размера на добросъвестно очакваната от сделката печалба.

Предвид нищожността на клаузата за възнагрдителна лихва, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва. Счита, че горепосочената лихва в размер на 50,95 %, противоречи на добрите нрави. Освен това, така уговорената лихва нарушава и изискванията на чл. 143 и сл. 3311, поради което представлява неравноправна клауза, което я прави нищожна и на това основание. Клаузите в договора, определящи размера на договорната /възнаградителна/ лихва в размер надхвърлящ с повече от 50 % от чистата стойност на кредит, са във вреда на потребителя и не отговарят на изискванията за добросъвестност, водещи до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и кредитополучетеля, поради което като неравноправни по смисъла на чл. 143, ал.

1 от ЗЗП, същите са нищожни, съгласно чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Изводът за нищожност на договора за потребителски кредит се обосновава и с приложението на чл. 26, ал. 1, предл.Зто от ЗЗД, според който нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави, в случая поради липса на еквивалентност на насрещните престации.

Ищецът твърди, че в допълнителна преддоговорна информация, приложение към Стандартен европейски формуляр във връзка с ДПК е описано, че в случай на неизпълнение кредитополучателят дължи неустойка в размер на 975 лв. На база на уговорените въпросни клаузи се опитва да се наложи убеждението, че неустойката, посочена в ДПК има санкционен характер и цели санкциониране на потребителя за невиновно изпълнение на договорно задължение. Изложеното е в силно противоречие с добрите нрави, а и с установената договорна практика Да се търси неустойка с подобен размер, особено с оглед изискванията, търсени от кредитора и краткия срок за предоставяне на обезпеченията не просто възпрепятства, а дори осуетява длъжника в предоставянето на нужните обезпечения, като не оставя опция, освен плащането на предвидената неустойка. Макар и да е уговорена като санкционна, доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката с оглед договора и ОУ се „добавя“ към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала сигурна печалба за заемодателя, която печалба би увеличила стойността на договора. Основната цел на така уговорената неустойка е да обогати неоснователно заемодателя за сметка на заемателя, по начин по- който въпросния заемател търпи изключително увеличение в дължимата сума на договора. Така уговорените сума, както и клаузите от въпросния договор противоречат на добрите нрави, съответно на основание на императивната разпоредба на чл. 26. ал. 1 предложение 3 ЗЗД са нищожни и влекат със себе си недействителността на процесния договор. Смята, че с оглед на това, процесният договор и по-точно уговорената в него неустойка, противоречи на изискванията, представени в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по тълк. д № 1/2009 г., ОСТК на ВКС, като в конкретния случай неустойката явно излиза извън пределите на предвидените й функции.

Твърди, че непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди от страна на кредитора, особено в уговорения размер. Клаузата на чл.10 от процесния ДПК и във връзка с Допълнителната преддоговорна информация, приложение към Стандартен 2 европейски формуляр към ДПК, в която е уговорена неустойка за неизпълнение на задължение е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 пр.З от ЗЗД, като накърняваща добрите нрави, поради което не са породили правно действие между страните по ДПК. На основание чл. 92, ал. 1 от ЗЗД неустойката обезпечава изпълнението на задължението и служи като обезщетение за вредите от неизпълнението без да е нужно те да се доказват. В случая с неустоечната клауза по чл. 10 от процесния ДПК не се обезпечава изпълнението на основното задължение на потребителя по ДПК за връщане на кредита, а се обезпечава изпълнението на задължението на заемателя за предоставяне на едно от предвидените три обезпечения /поръчител, банкова гаранция, издадена от българска търговска банка или гаранция издадена от финансова институция, вписана в регистъра на БНБ/. Твърди, че размерът на уговорената неустойка от 975 лв. съставлява 65 % от чистата стойност на кредита, поради което противоречи на принципа на справедливост и равнопоставеност на страните, поставяйки в неравностойно положение по-слабата страна в облигационната връзка, поради което и неустоечната клауза се явява нищожна, като накърняваща добрите нрави. От друга страна, предвиденото разсрочено заплащане на неустойката, заплащана на равни части към всяка от погасителните вноски, като в този случай дължимата вноска е обосновава предвиждането й в ДПК е цел генериране на печалба и като условие, съгласно което към общата дължима сума се прибавя добавка, което е в противоречие с основните функции на неустойката - обезпечителна, обезщетителна и санкционна, което прави клаузата за неустойка от ДПК нищожна, като противоречаща на добрите нрави.

Счита, че неустоечната клауза е формулирана по такъв начин, че да заобикаля императивните законови разпоредби на чл. И, ал. 1, т. 10 и чл. 19, ал. 4 от ЗПК, регламентиращи разходите по кредита. Непредоставянето на обезпечение е посочено като условие, при което разходите по кредита могат да се повишат. Този факт е индикация, че предоставянето на обезпечение е условие от което зависи размера на разходите по кредита, т.е. "неустойката" се явява разход по кредита, а не обезщетение. Заплащането на неустойката явно представлява скрит косвен разход за кредитополучателя, който е свързан с кредита и увеличава цената му. Тя няма характеристиките на възнаградителна лихва, тъй като не зависи от размера на заемната сума и от срока за ползване на кредита, но неминуемо води до възникване на допълнителни разходи за кредитополучателя, които са били известни на кредитора към момента на сключване на договора за кредит и е трябвало да бъдат включени в ГПР на основание чл. 19, ал. 1 и, ал. 2 от ЗПК. В случая това не е сторено, като по този начин отразеният в договора размер на ГПР се оказва неверен, а посочената стойност на ГПР е в пъти по-ниска от действителната такава. Това, освен че заблуждава потребителя за реалната икономическа тежест на кредита, заобикаля императивното изискване на чл. 19, ал.

4 от ЗПК, което гласи, че размера на ГПР не следва да надвишава 5 пъти размера на законната лихва по просрочени задължения. Твърди, че в конкретния случай е превишен максималния допустимия размер на ГПР.

Счита, че чрез уговарянето на неустойка за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение се постига още една неправомерна цел, а именно прехвърлянето на тежестта от неизпълнението на задължението на кредитодателя за извършване на обективна, добросъвестна и отговорна оценка на кредитоспобността на потребителя. Смята, че основно задължение за всеки кредитор с оглед целта на закона и очакваното отговорно поведение спрямо потребителите, е адекватната преценка на кредитоспособността на длъжника. Твърди, че с подобни клаузи за предоставяне на обезпечение, за неустойка за липса на такова чрез икономически средства кредиторите прехвърлят тежестта от неизпълнението на задължението за проверка на кредитоспособността на потребителя на самия него, тъй като чрез тях се обезпечават евентуалните неблагоприятни последици от неизпълнението на договора за потребителски кредит и то поради поведението на кредитора.

Ищецът твърди, че в договора е посочен лихвен процент по кредита - 50,95 %, а годишният процент на разходите на заема е 63,22 %, но липсва яснота относно конкретните параметри на общо дължимата сума. Счита, че не е ясен размерът на лихвения процент, 3 дължим по договора, както и размера на годишният процент на разходите. Не става ясно разликата от 12,27 % между ГПР и лихвения процент по заема какви разходи покрива.

Съгласно чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, договор за потребителски кредит е недействителен, ако не са посочени приложимият лихвен процент и условията за прилагането му. Твърди, че в договора е посочено, че лихвеният процент е фиксиран - 50,95 %, но липсва разпоредба за условията за прилагането му, няма и уточнение за базата, върху която се начислява лихвеният процент - дали върху целия размер на кредита или върху остатъчната главница, поради което не става ясно как е разпределян лихвеният процент във времето — върху цялата дължима главница или съобразно поетапното й намаляване. Сочи, че по тези причини не ставало ясно как е формирана възнаградителната лихва и защо възлиза на претендирания размер. Счита, че без значение дали лихвеният процент е фиксиран или променлив, в договора за кредит трябва да са посочени условията, начините за прилагането му. Това изискване не е изпълнено, според ищеца, поради което счита, че е налице нарушение на разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, която е императивна и процесният договор № 40034949683 е недействителен. Твърди също така, че размерът на шрифта в договора, както и в общите условия е по-малък от 12, което противоречи на императивното изискване на чл. 10, ал. 1 от ЗПК, поради което процесният договор № 40034949683 е недействителен, на основание чл. 22 ал. 1, във вр. с чл. 10, ал. 1 ЗПК. Моли съда да уважи исковата претенция и да му присъди разноски.