Решение № 5930 от 20.11.2023, Софийски градски съд
- Съд
- Софийски градски съд
- Дело
- Въззивно гражданско дело 3117/2023
- Вид
- Решение № 5930
- Подписан
- 20.11.2023
- Състав
- Силвана Гълъбова, Биляна Симчева, Георги Стоянов Чехларов
Цитирани разпоредби
- чл.248 · Граждански процесуален кодекс
- чл.248 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.263 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.258 - 273 · Граждански процесуален кодекс
- чл.280 ал.1 т.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.38 ал.2 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.1 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.3 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.6 · Граждански процесуален кодекс
- чл.78 ал.1 и ал.8 · Граждански процесуален кодекс
- чл.36 ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.38 · Закон за адвокатурата
- чл.38 ал.2 · Закон за адвокатурата
- чл.137а ал.1 · Закон за движението по пътищата
- чл.432 ал.1 · Закон за задълженията и договорите
- чл.45 · Закон за задълженията и договорите
- чл.51 ал.2 · Закон за задълженията и договорите
- чл.52 · Закон за задълженията и договорите
- чл.429 · Кодекс за застраховането
- чл.429 ал.2 и ал.5 · Кодекс за застраховането
- чл.429 ал.2 т.2 · Кодекс за застраховането
- чл.429 ал.3 · Кодекс за застраховането
- чл.429 ал.2 и ал.5 · Кодекс за застраховането
- чл.432 ал.1 · Кодекс за застраховането
- чл.493 ал.1 т.5 · Кодекс за застраховането
- чл.494 т.10 · Кодекс за застраховането
- чл.496 · Кодекс за застраховането
- чл.497 ал.1 т.1 и т.2 · Кодекс за застраховането
- чл.497 ал.1 т.1 и т.2 · Кодекс за застраховането
- чл.498 · Кодекс за застраховането
- чл.498 ал.3 · Кодекс за застраховането
РЕШЕНИЕ
№ 5930 гр. София, 20.11.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Д СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и седми октомври през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател: Силвана Гълъбова
Членове:
Георги Ст. Чехларов
Биляна Симчева при участието на секретаря Илияна Ив. Коцева като разгледа докладваното от Силвана Гълъбова Въззивно гражданско дело № 20231100503117 по описа за 2023 година
Производството е по реда на чл.258 – 273 ГПК.
Образувано е по въззивна жалба на ответника „ЗАД Д.Б.: Ж. и З.“ АД срещу решение от 18.03.2021 г., поправено с решение от 19.10.2022 г., по гр.д. №45311/2018 г. на Софийския районен съд, 81 състав, в частта, в която е уважен предявеният от Е. Г. Л. срещу жалбоподателя осъдителен иск с правно основание чл.432 ал.1 вр. чл.45 ЗЗД за разликата над сумата от 2000,00 лв. до пълния присъден размер от 7500,00 лв., представляваща неимуществени вреди, настъпили вследствие претърпяно ПТП на 13.04.2018 г. в с.
Зафирово, обл. Монтана, ведно със законната лихва от 13.04.2018 г. до окончателното изплащане, за сумата от 40,00 лв., представляваща имуществени вреди за направени разходи за лечение и медикаменти във връзка с претърпяно ПТП на 13.04.2018 г. в с. Зафирово, обл.
Монтана, ведно със законната лихва от 08.05.2018 г. до окончателното изплащане, както и разноски по делото.
В жалбата се твърди, че решението на СРС е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Сочи, че първоинстанционният съд е приложил неправилно разпоредбата на чл.52 ЗЗД, поради което и размерът на присъденото обезщетение е за неимуществени вреди е завишен, както и че не е взел предвид съпричиняването от страна на пострадалата.
Поддържа, че неправилно първоинстанционният съд е присъдил законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди от датата на деликта, както и че неправилно е приел, че е налице причинно-следствена връзка между присъденото обезщетение за имуществени вреди и процесното ПТП. Предвид изложеното, жалбоподателят моли въззивния съд да отмени решението в обжалваната му част и да отхвърли предявения иск за неимуществени вреди за разликата над посочения по-горе размер, а при условията на евентуалност – да намали присъденото обезщетение, да отхвърли изцяло предявения иск за имуществени вреди и искането за присъждане на законна лихва. Претендира разноски.
1
Въззиваемата страна Е. Г. Л. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК оспорва жалбата и моли решението на СРС да бъде потвърдено. Претендира разноски.
Третото лице-помагач Н. Е. Т. в срока за отговор по чл.263 ал.1 ГПК не взема становище по въззивната жалба, в о.с.з. сочи, че не оспорва същата.
Предмет на настоящото въззивно производство е и определение на СРС, постановено на 28.04.2021 г., с което е оставена без уважение молбата на адв. Н. Н. по чл.248 ГПК. Това определение е обжалвано от адв. Н. Н. с частна жалба от 12.05.2023 г., в която е посочено, че неправилно съдът е присъдил адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА на адв. В.Н..
Жалбоподателят моли определението на СРС да бъде отменено, като му бъде присъдено адвокатското възнаграждение по чл.38 ЗА.
Ответникът по частната жалба „ЗАД Д.Б.: Ж. и З.“ АД в законоустановения срок оспорва жалбата.
Решението на СРС в частта, в която предявеният осъдителен иск за обезщетение за неимуществени вреди е уважен до размера на сумата от 2000,00 лв., не е обжалвано от ответника, поради което е влязло в сила в тази му част.
Съдът, като обсъди доводите във въззивната жалба относно атакувания съдебен акт и събраните по делото доказателства, достигна до следните фактически и правни изводи:
По въззивната жалба:
Жалбата е подадена в срок и е допустима, а разгледана по същество е частично основателна.
Съгласно разпоредбата на чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата с изключение на случаите, когато следва да приложи императивна материалноправна норма, както и когато следи служебно за интереса на някоя от страните – т.1 от ТР №1/09.12.2013 г. по тълк.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Настоящият случай не попада в двете визирани изключения, поради което въззивният съд следва да се произнесе по правилността на решението само по наведените оплаквания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, но частично неправилно по следните съображения:
По иска за неимуществени вреди:
Тъй като решението на СРС е влязло в законна сила в посочената по-горе част, то основанието на предявения иск е установено със сила на присъдено нещо, поради което спорът по настоящото дело се съсредоточава върху обстоятелството дали първоинстанционният съд правилно е приложил критериите за справедливост, уредени в разпоредбата на чл.52 ЗЗД, както и дали е налице съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице.
От представените по делото фиш за спешна медицинска помощ, лист за преглед на пациент, амбулаторен лист №2300 от 16.04.2018 г., съдебномедицинско удостоверение №55/2018 г. и болничен лист от 16.04.2018 г. се установява, че при процесното ПТП ищецът е получила: оток, кръвонасядане и разкъсно-контузна рана на лигавицата на долната устна в ляво, кръвонасядане по предната повърхност на гръдния кош в ляво, оток и кръвонасядане в областта на лявата колянна става и лява подбедрица, като му е определен отпуск за временна неработоспособност за период от 14 дни.
От показанията на свид. К.Л. се установява, че след процесното ПТП ищецът е била в болница в гр. Монтана, била е много уплашена, имала е болки в тялото, синини, разбита долна устна. Свидетелят сочи още, че ищецът след произшествието се е хранела трудно, а 2 болките са продължили около месец.
От приетото по делото заключение на СМЕ, което съдът кредитира напълно, се установява, че при процесното ПТП ищецът е получила следните увреждания: контузия на главата, мозъчно сътресение, разкъсно-контузна рана на долната устна, кръвонасядане на предната повърхност на гръдния кош в ляво, контузия на поясната област, болки в кръста, подуване на лявото коляно, като няма данни пострадалата да е развила ексцес от установените травматични увреждания и към настоящия момент би следвало да е в добро здравословно състояние, и прогнозата е напълно оптимистична. Вещото лице сочи още, че обичайната продължителност на възстановяване от подобен вид травми е 20-25 дни.
С оглед на така събраните доказателства, съдът намира, че в причинна връзка с ПТП ищецът е претърпяла телесна повреда, вследствие на което за определен период от време е изпитвала болки и страдания. Налице е основание за обезщетение на претърпените неимуществени вреди.
Съгласно чл.52 ЗЗД размерът на обезщетението се определя по справедливост, като преценката следва да се извърши въз основа обективни и доказани по делото факти – интензитет и продължителност на болката, период на възстановяване, наличие на остатъчна травма. Съдебната практика приема като критерии за определяне на справедливо обезщетение житейски оправданото и утвърденото в практиката обезщетение за аналогични случаи, но съобразени с конкретния случай.
Съдът, при определяне размера на обезщетението, отчита обстоятелството, че травмите на ищеца са били без риск за Ж.а на пострадалия, че интензивността на болката е била значителна, че на ищеца е проведено само консервативно лечение, периодът на възстановяване е с кратка продължителност, като липсват данни да се е налагало ограничителен режим на пострадалата. Съдът отчита и обстоятелството, че към датата на процесното ПТП ищецът е била на 57 години, т.е. в трудоспособна възраст, а прогнозата е напълно благоприятна – ищецът е напълно възстановена.
С оглед на изложеното по-горе, съдът счита, че справедливо обезщетение за претърпените травматични увреждания е в размер на 5000 лв. и доколкото е установено, че преди завеждане на делото ответникът е заплатил обезщетение в размер на сумата от 500,00 лв., поради което е останал задължен за сумата от 4500,00 лв.
По иска за имуществени вреди:
За основателността на прекия иск в тежест на ищеца е да докаже, че в причинна връзка от виновно противоправно деяние на лице, чиято гражданска отговорност към датата на деянието е застрахована при ответника, е претърпял вреди, както и какъв е техният действителен вид и размер.
В тежест на ответника е да докаже положителният факт на плащане на обезщетението.
По отношение на претенцията за обезщетение за имуществени вреди спорът в настоящето въззивно производство е съсредоточен върху обстоятелството дали вредите, за които на ищецът е присъдено процесното обезщетение, са в причинна връзка с процесното ПТП.
От приетото по делото заключение на СМЕ, което съдът кредитира напълно, се установява, че заплатеният от ищеца преглед за съдебно-медицинско освидетелстване в размер на 40,00 лв. е свързан с процесното ПТП.
Ето защо, следва да се приеме, че е налице причинно-следствена връзка между процесното ПТП, при което ищецът е пострадала, и сочените имуществени вреди.
По възражението за съпричиняване:
Настоящият съдебен състав намира за неоснователно и недоказано възражението на 3 ответника за наличието на съпричиняване от страна на ищеца. Съгласно разпоредбата на чл.51 ал.2 ЗЗД, ако увреденият е допринесъл за настъпването на вредите, обезщетението може да се намали. Не всяко нарушение на установените в ЗДвП и ППЗДвП правила за движение по пътищата обаче е основание да се приеме съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия, водещо до намаляване на дължимото се за същия обезщетение.
Тълкуването на нормата на чл.51 ал.2 ЗЗД налага разбирането, че за да е налице вина на участник в пътното движение и принос на увредения към щетата, е необходимо не само извършваните от последния действия да нарушават предписаните от ЗДвП и ППЗДвП правила за поведение, но и нарушенията да са в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат, т.е. последният да е тяхно следствие. В този смисъл е трайната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК – напр. решение №206/12.03.2010 г. по т.д.№35/2009 г., ІІ ТО на ВКС. Обективният характер на съпричиняването е признат изрично от Върховния съд в ППВС №17/1963 г. – т.7, което има характер на задължителна съдебна практика по смисъла на чл.280 ал.1 т.1 ГПК. С цитираното постановление Пленумът на Върховния съд е приел със задължителна за съдилищата в Република България сила, че обезщетението за вреди от непозволено увреждане се намалява, ако и самият пострадал е допринесъл за тяхното настъпване, като се преценява единствено наличието на причинна връзка между поведението му и настъпилия вредоносен резултат.
От приетото по делото заключение на САТЕ, което настоящият съдебен състав кредитира напълно, се установява, че л.а. „БМВ 525“ е оборудван с триточкови предпазни колани за всичките 5 места в автомобила.
От приетото по делото заключение на СМЕ, което, както вече бе посочено по-горе, настоящият въззивен състав кредитира изцяло, се установява, че получените от ищеца травматични увреждания отговарят да се получени в резултат на удари в изпъкнали части на автомобила, а описаното кръвонасядане в ляво на гръдния кош позволява да се приеме, че ищецът е била с поставен предпазен колан.
При тези данни и с оглед на събраните по делото доказателства, се установи по безспорен и категоричен начин, че ищецът е пътувала с поставен предпазен колан, т.е. не се установи нарушение на разпоредбите на чл.137а ал.1 ЗДвП.
С оглед на изложеното, съдът намира, че предявеният иск за неимуществени вреди се явява частично основателен до размера на сумата от 4500,00 лв. и като такъв следва да бъде уважен до този размер и отхвърлен за разликата до пълния претендиран размер, а предявеният иск за имуществени вреди – изцяло основателен, и като такъв следва да бъде уважен за пълния му претендиран размер.
По искането за законна лихва върху обезщетението за неимуществени вреди:
По отношение на задължителна застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в чл.493 ал.1 т.5 КЗ е предвидено, че застрахователят покрива отговорността на застрахования за лихвите по чл.429 ал.2 т.2 КЗ, т.е. при ограниченията на чл.429 ал.3 КЗ - само в рамките на застрахователната сума и за периода с начало от уведомяване на застрахователя за настъпване на застрахователното събитие, респ. предявяване на претенция от увреденото лице. В чл.494 т.10 КЗ изрично се изключват от застрахователното покритие всички разноски и лихви извън тези по чл.429 ал.2 и ал.5 КЗ при спазване на условията по чл.429 ал.3 КЗ, т.е. не се покриват лихви за периода от датата на деликта до датата на уведомяване на застрахователя. След предявяване на претенцията по чл.498 КЗ за застрахователя е налице нормативно предвиден срок за произнасяне по чл.496 КЗ, като непроизнасянето и неизплащането в срок на застрахователно обезщетение е свързано с: 1/ изпадане на застрахователя в забава – чл.497 ал.1 т.1 и т.2 КЗ, в който случай той дължи лихва за собствената си забава, и 2/ с възможност увреденото лице да предяви пряк иск срещу застрахователя в съда на основание чл.498 ал.3 вр. чл.432 ал.1 КЗ.
Разпечатката съдържа 51 от 92 абзаца. Пълният текст: https://pravoto.app/praktika/b4976c7c-3759-4951-8a65-7358367b77e9