Определение № 3154 от 11.06.2026, Върховен касационен съд

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 3154 гр. София, 11.06.2026 г.

ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, 1-ВО ГРАЖДАНСКО

ОТДЕЛЕНИЕ 1-ВИ СЪСТАВ, в закрито заседание на двадесети май през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Теодора Гроздева

Членове:

Геновева Николаева

Елизабет Петрова като разгледа докладваното от Теодора Гроздева Касационно гражданско дело № 20258002103406 по описа за 2025 година

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по подадени касационни жалби от В. М. Б. и от М. С. Б. срещу решение № 141 от 12.02.2025 г. по в.гр.д.№ 982 от 2024 г. на Варненския окръжен съд, ГО, V състав.

В. М. Б. обжалва въззивното решение в частта му, с която е потвърдено първоинстанционното решение № 50 от 12.03.2024 г. по гр.д.№ 639 от 2023 г. на Районен съд- Провадия в частта му, с която е прието за установено между страните, че ищецът М. С.

Б. е собственик на спорния недвижим имот /УПИ *** в кв.***по ДРП на [населено място], одобрен със заповед № 386 от 16.09.1992 г., целият с площ от 1 050 кв.м./ на основание договор за покупко-продажба с нотариален акт № 86 от 24.07.1987 г. за 721,88 кв.м.ид.ч., а за 328,12 кв.м ид.ч. от същия имот- на основание давностно владение, упражнявано в периода 24.07.1987 г. до 2018 г., и В. М. Б. е осъдена да предаде на М. С. Б. на основание чл.108 ЗС владението върху същия имот. В жалбата си твърди, че решението в обжалваната от нея част е неправилно поради противоречие с материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК. Като основания за допускане на касационното обжалване сочи чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставя следните въпроси:

1. Задължен ли е въззивният съд да обсъди доказателствата и да отговори на всички заявени в жалбата оплаквания ?

2. Следва ли съдът да формира убеждението си по правнорелевантните факти въз основа на относимите и допустими доказателства, които са събрани по предвидения от ГПК ред ?

Длъжен ли е съдът да формира вътрешното си убеждение относно изхода на спора едва след 1 като подложи на безпристрастна проверка и анализ всички доказателства и факти по делото, или е свободен да констатира фактите и доказателствата, относими към разрешаване на спора, вкл. и да преценява кои факти са относими, след като е обявил предварителното си вътрешно убеждение за неоснователност на иска ? Съществува ли задължение за въззивния съд като инстанция по съществото на правния спор да извърши самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези в процеса, да обсъди поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и след като изгради свои собствени фактически и правни констатации, да даде самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран ?

3. Длъжен ли е съдът да изложи мотиви защо приема някое доказателство за недостоверно или е достатъчно декларативно да оповести това свое възприятие ? Задължен ли е съдът при противоречиви доказателства да посочи изрично кои от тях приема за достоверни и въз основа на какви съображения ?

4. Следва ли да се приеме за мотивиран всеки съдебен акт, независимо че от съдържанието му не може да бъде установено как и защо съдът е достигнал до крайния си извод по предмета на спора ? Допустимо ли е възпроизвеждането на изводите, обективирани в обжалвания съдебен акт и изброяването на събраните доказателства да „заместят“ мотивите на съда при произнасяне с въззивно решение ?

5. Допустимо ли е съдът да приеме за оборена доказателствената сила на съставен по реда на чл.587 ГПК нотариален акт относно констатацията на нотариуса за принадлежността на правото на собственост само въз основа на част от събраните доказателства, без да се извърши преценка дали същата се опровергава от доказателствата в тяхната съвкупност и без да се обсъди тази част от тях, която я подкрепя ?

6. С какви действия се обективира промяна на намерението на упражняващия фактическа власт върху недвижим имот от такова, реализирано за другиго, във владение за себе си ?

7. Необходимо ли е лицето, което предоставя владението на недвижимостта, да притежава правото на собственост върху нея ?

8. Прилага ли се презумпцията на чл.69 ЗС при едновременни твърдения на страните за придобиване на имота по давност и при условие, че владението е предадено от лице, за което не е установено право на собственост върху имота ?

9. Актът на трайно прекъсване на връзката с недвижим имот, придружен с предоставянето му на трето лице без допълнителни уговорки, съставлява ли предаване на владението ?

По първите осем въпроса се твърди противоречие с изброени от касатора решения на ВКС, а по последния въпрос се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

М. С. Б. обжалва въззивното решение в частта му, с която е обезсилено първоинстанционното решение в частта, в която на основание чл.124, ал.1 ГПК е прието за установено по отношение на ответницата В. М. Б., че ищецът е собственик на недвижим имот, представляващ УПИ ***, кв.***по ДРП на [населено място], одобрен със заповед № 386 от 16.09.1992 г., целият с площ от 1 900 кв.м. , на основание договор за покупкопродажба с нотариален акт № 86 от 1987 г. за 1 306,25 кв.м.ид.ч., а за 593,75 кв.м.ид.ч. от същия имот- на основание давностно владение, упражнявано в периода 24.07.1987 г. до 2018 2 г., и вместо това производството по този иск е прекратено. В жалбата си твърди, че решението в обжалваната от него част е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК и че е постановено в нарушение на посочена от него задължителна практика на ВКС- основание за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Излага доводи, че изводът на съда за липсата на правен интерес от предявяването на положителен установителен иск от ищеца за горепосочения имот е очевидно неправилен.

Страните взаимно оспорват жалбите си.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбите приема следното: Те са допустимиподадени са от легитимирани лица /ищец и ответник по делото/, в законовите срокове и срещу решение на въззивен съд по искове за собственост на недвижими имоти, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на тези искове.

За да прецени налице ли са предпоставки за допускане на касационно обжалване на решението, настоящият състав на ВКС съобрази следното:

В обжалваното решение въззивният съд е приел, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 86 от 24.07.1987 г., ищецът М. Б. е придобил собствеността върху 2 200 кв.м. ид.ч. от недвижим имот, представляващ дворно място цялото с площ от 3 200 кв.м., съставляващо парцел ***, кв.***по плана на [населено място], обл.В.. С влязло в сила на 05.06.2018 г. решение по гр.д.№ 3178 от 2017 г. на ВКС ищецът е признат за едноличен собственик на имот, представляващ 2 200 кв.м. ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 3 200 кв.м., съставляващо УПИ *** с площ от 1 050 кв.м. и УПИ *** с площ от 1 900 кв.м., по предявен от него иск с правно основание чл.21 СК /отм./ срещу бившата му съпруга и майка на ответницата В. Б.- И. В. И.. С писмо от 03.07.2018 г. ищецът е бил уведомен от община Провадия, че с молба от 12.06.2018 г. ответницата е започнала процедура по заверка на молба- декларация относно УПИ ***. С констативен нотариален акт № 175 от 05.10.2018 г. ответницата е призната за собственик на дворно място, представляващо УПИ *** с площ от 1 050 кв.м. На 06.11.2018 г. ищецът е поканил ответницата да освободи заетата от нея част от имота му, която той е заградил, и да му върне ключовете за имота. С констативен нотариален акт № 784 от 28.11.2018 г. ищецът е признат за собственик на 1 000 кв.м. ид.ч. от дворно място, цялото с площ от 3 200 кв.м. в [населено място], съставляващо имот пл.№ ***, от което 1 050 кв.м., включени в УПИ ***, и 1 900 кв.м. ид.ч., включени в УПИ ***

Въз основа на заключението на първоначалната съдебно-техническа експертиза съдът е приел за установено, че в имота има изградени: жилищна постройка със стара каменна зидария, стопанска постройка без стоманено-бетонен фундамент и строително разрешение, незавършена сграда за баня и тоалетна без строителни книжа, както и кладенец и водомерна шахта. На място имало и стара и силно корозирала оградна мрежа на не по-малко от 20-25 г., която ограждала имота от три страни, но не и откъм дерето. Според експерта, жилищната постройка е стара, налична поне от 1992 г., когато е приет планът на селото, в който е нанесена. В открито съдебно заседание вещото лице е уточнило, че жилищната сграда е 3 изградена в разрез с техническите, противопожарни и строителни правила и за привеждането на всички сгради в съответствие с изискванията на закона е нужно тяхното събаряне и повторно изграждане. От заключението на назначената повторната съдебнотехническа експертиза е прието за установено, че имотът е ограден с ограда от три страни, с изключение участъка откъм дерето. Оградата е на повече от 20 г. и е възстановявана в отделни участъци, за което е влаган само труд. Откъм улицата има монтирана входна врата втора употреба към 2006 г. Кладенецът е бил изграден също преди повече от 20 г., като впоследствие е бил почистен и до него е направена нова шахта за съхранение на ел.помпа.

Жилищната постройка е била изградена преди 1992 г., съществувала е към момента на закупуването на дворното място, вероятно е изградена през 60-те или 70-те години на миналия век.

При посочената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че предявеният установителен иск по чл.124, ал.1 ГПК по отношение на недвижимия имот с площ от 1 900 кв.м., представляващ УПИ *** по плана на селото от 1992 г., се явява недопустим поради липса на правен интерес за ищеца от предявяването на този иск. Отчетено е, че със заповед от 16.09.1992 г. е одобрен регулационен план, по силата на който от имот с пл.№ ***се обособяват два отделни УПИ: УПИ *** с площ 1 900 кв.м. и УПИ *** с площ 1 050 кв.м.

Предвид установената самостоятелност на УПИ *** и факта, че ответницата не оспорва правата на ищеца върху този УПИ и не противопоставя свои права върху него, първоинстанционното решение в тази част е прието за недопустимо и е обезсилено.

Относно УПИ *** съдът е приел, че с договор за покупко-продажба, обективиран в нотариален акт № 86 от 24.07.1987 г., ищецът е придобил собствеността върху 2 200 кв.м. ид.ч. от този имот или 68,75 % от него. За останалите 1 000 кв.м. ид.ч. /31,25%/ е осъществен фактическият състав на придобивната давност, като упражняването на фактическа власт е започнало още през 1987 г. Не се споряло между страните, че тези 1 000 кв.м. ид.ч. са били закупени от бащата на ищеца М. Б.. От показанията на свидетелите И. Х. и В. Г. е прието за установено, че още през 1987 г. ищецът е получил фактическата власт върху целия имот, който бил около 3 дка. Свидетелката И. разказва, че е виждала ищеца да идва в имота малко след 1994 г. Ищецът М. и жена му са се грижили за целия имот и са сели картофи около 3-4 г. Самият брат на ищеца Д. Б., разпитан като свидетел, сочел, че ищецът имал имота като свой собствен. Всички свидетели сочат, че ищецът е изградил кладенец, засадил дръвчета и житни култури, възложил на друго лице да обработва имота. Съвкупният анализ на свидетелските показания водел до извод за непрекъснато, спокойно и явно намерение на ищеца да държи вещта като своя.

Съдът е приел за неоснователно направеното от ответницата възражение за придобиване на спорния недвижим имот на основание непрекъснато давностно владение, осъществявано от нея и партньора й Н. в периода от 2005 г. до предявяването на иска през 2019 г. Установената от В. Б. фактическа власт върху УПИ ***е приета за държане, а не владение. Този свой извод съдът е основал на показанията на свидетелите И. Х., Д. Б., В. Г. и А. А., които сочели, че преди 6-7-8 г. М. Б. е предоставил имота на дъщеря си, за да сее тя зеленчуци в него.

Показанията на доведените от ответната страна свидетели /Н. А., М. И., С. И., С. М. и К. И./ 4 не са кредитирани от съда, тъй като съдържали само предположения, че ответницата е получила имота от дядо си С. Б., чиято собственост знаят имотът да е бил. Съдът е посочил, че тъй като е установила фактическа власт върху имота като държател /била е допуснато в имота от баща си с уговорка за ползването му/, ответницата не се ползва от презумпцията на чл.69 ЗС. Затова в нейна тежест е било да докаже, че е установила владение върху имота. В случая, за да се трансформира упражняваното от нея държане във владение за себе си, е било необходимо тя да демонстрира промяна на намерението си и да противопостави тази промяна на собственика, защото, за да се придобие по давност недвижим имот, владението следва да е явно и несъмнено. Едва от момента на изявяване на промяната на намерението от държане за другиго във владение за себе си с посочените признаци, започвала да тече придобивната давност. В случая, според съда, не са събрани доказателства ответницата В. Б. да е отблъснала правата на наследниците на дядо й- баща й М. и брат му Д.. Установено било само, че тя е демонстрирала промяна на намерението си и е противопоставила тази промяна на баща си едва през 2018 г., когато той е бил уведомен за започната от нея процедура за издаване на нотариален акт по обстоятелствена проверка. Ищецът се е противопоставил на заявеното намерение, отправяйки покана до дъщеря си да освободи имота и снабдявайки се с документ за собственост за частта от него, за която е нямал такъв.