Акт от 06.07.2022, Административен съд - Русе

Р Е Ш Е Н И Е

№ 174 гр.Русе, 06.07.2022 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Административен съд -

Русе, в открито заседание на 08 юни през две хиляди двадесет и втора година, в състав:

Председател: ВИЛИАНА

ВЪРБАНОВА

Членове: СПАС СПАСОВ

ЕЛИЦА ДИМИТРОВА при секретаря Бисерка

Василева и с участието на прокурора Емилиян Грънчаров, като разгледа докладваното от съдия Спасов к.а.н.д. № 136 по описа на съда за 2022 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е касационно по чл.63в от ЗАНН, във вр. с чл.208 и сл. от глава XII от АПК.

Производството е по чл. 208-228 от

Административнопроцесуалния кодекс (АПК), вр. чл. чл. 63в от Закона за административните нарушения и наказания (ЗАНН).

Образувано е по касационна жалба от дирекция „Инспекция по труда“ – Русе против решение № 119/09.02.2022 г., постановено по АНД № 1942/2021 г. по описа на Районен съд – Русе, с което е отменено Наказателно постановление № 18-001654/28.08.2021 г., издадено от директора на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе. С наказателното постановление, за нарушение по чл. 415, ал. 1 от КТ и на основание същата разпоредба, на Производствено производителна кооперация (ППК) „Надежда-Ряхово“, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление в с. Ряхово, общ. Сливо поле, обл. Русе, е наложено административно наказание „имуществена санкция“ в размер на 1500 лева.

Като касационно основание се сочи допуснато от въззивната инстанция нарушение на материалния закон. Касаторът поддържа, че липсата на парични средства и изпитваните финансови затруднения от работодателя не освобождава същия от отговорност за изпълнение на задължението по даденото предписание, нито пък е обстоятелство, което да изключва административнонаказателнатта му отговорност. Сочи, че всяка една точка от протокола, с който са дадени предписанията, представлява отделно предписание, отделно властническо волеизявление, създаващо отделно задължение за своя адресат. Иска се отмяната на въззивното решение и постановяване вместо него на друго, с което наказателното постановление да бъде потвърдено.

Претендира присъждането на юрисконсултско възнаграждение.

Ответникът по касационната жалба – ППК

„Надежда-Ряхово“, чрез адвокат М. оспорва касационната жалба като неоснователна. Претендира присъждане на адвокатско възнаграждение.

Прокурорът от Окръжна прокуратура –

Русе дава заключение за основателност на жалбата и счита, че решението на Районен съд – Русе следва да бъде отменено като вместо него бъде постановено друго, с което наказателното постановление да бъде потвърдено.

След като обсъди оплакванията в жалбата, становищата на страните, съб­ра­ните по делото доказателства и извърши служебна проверка на основание чл.218, ал.2 от АПК, съдът прие за установено следното:

Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срок, от надлежна страна, срещу невлязъл в сила съдебен акт, поради което подлежи на разглеждане. Разгледана по същество, жалбата е неоснователна.

Фактическата обстановка е правилно установена от въззивната инстанция.

Във връзка с подаден в дирекция „Инспекция по труда“ – Русе сигнал от работници за неизплатени им трудови възнаграждения контролните органи извършили проверка, резултатите от която били обективирани в протокол с изх. № ПР 2034429/19.01.2021 г. В протокола се съдържат констатации, според които трудовото възнаграждение на Р.А.И., „водач селскостопански машини“ за месец ноември 2020 г. не било изплатено в пълен обем. Във връзка с така направените в протокола констатации, с т. 119 от разпоредителната част на същия, спрямо работодателя била приложена принудителна административна мярка по чл. 404, ал.1, т.1 от КТ като му били дадени задължителни предписания да изплати на служителя начисленото трудово възнаграждение в пълен размер и бил определен срок за изпълнение на предписанията – до 04.02.2021 г.

Между страните не се спори, че ПАМ не е обжалвана по административен или съдебен ред, поради което е влязла в сила с изтичане на 14 – дневния срок по чл.84, ал.1 от АПК, съответно чл.149, ал.1 от АПК, т.е. считано от 03.02.2021 г. съгласно правилото за броене на сроковете по чл. 60, ал. 5 от ГПК вр. чл. 144 от АПК. На 21.01.2021 г. председателят на кооперацията депозирал молба с вх.№ 21005051 от същата дата по описа на Дирекция „Инспекция по труда“ – Русе, с която направил искане за продължаване до 28.02.2022 г. на срока за изпълнение на дадените му предписания. Това искане било уважено, като с писмо с изх.№ 21003270/22.01.2021 г. определеният срок за изпълнение на предписанията от № 1 до № 191 включително бил продължен до 25.02.2022 г. На 24.02.2021 г., с вх.№ 21015750, касаторът депозирал последваща молба, с която поискал срокът за изпълнение да бъде продължен с още един месец. Искането е обосновано със следните съображения:

„Въпреки удължаването на срока за изпълнение, към настоящия момент не съм в състояние да изпълня издадените предписания, поради техния характер, влошената метеорологична обстановка и усложнената епидемиологична обстановка в страната, свързана с COVID-19“. Това искане не било уважено.

Във връзка с контрола по спазване изпълнението на задължителните предписания, дадени с протокол с изх.№ ПР 2034429/19.01.2021 г., на 18.03.2021 г. била извършена последваща проверка по работни места, а в периода от 05.04.2021 г. до 09.06.2021 г. – и по документи, резултатите от която били обективирани в протокол с изх. № 2109233/16.06.2021 г. Видно от констатациите в т. 119 от този протокол, дадените предписания не били изпълнени.

За да отмени обжалваното НП съдът е изложил съображения, че регламентираната в КТ защита срещу неизпълнението на трудовия договор изключва възможността за неплащането на трудовото възнаграждение да се разглежда като административно нарушение за което да могат да се прилагат принудителни административни мерки, респ. редът за защита срещу неизплащането на възнаграждения се реализира по общия исков ред. Неправилно наказващият орган е приел, че в случая са налице повече от едно нарушения. необосновано е прието, че поради наличие на 191 констатации и дадени във връзка с тях конкретни указания за отстраняване на неблагоприятните последици, са наложени 191 предписания.

Решението на въззивната инстанция е правилно като краен резултат, но следва да бъде потвърдено с различни мотиви.

Обстоятелството, че множество задължителни предписания са обективирани върху един и същ материален носител (един и същ протокол от извършена проверка) не променя правната им природа на индивидуални административни актове, доколкото всяко предписание представлява отделно властническо волеизявление, макар и адресирано до същия правен субект.

Вземането за трудовото възнаграждение е типично периодично вземане, платимо авансово или окончателно всеки месец на два пъти, доколкото не е уговорено друго – чл.270, ал.2 от КТ. Това означава, че неплащането на всяко отделно месечно трудово възнаграждение или обезщетение по КТ, дължимо на всеки отделен работник или служител, съставлява и отделно нарушение на трудовото законодателство, а оттам - и основание на работодателя да бъде дадено и отделно предписание за неизпълнението на всяко такова нарушение. Неизпълнението на всяко отделно предписание, от друга страна, осъществява самостоятелно състав на нарушение по чл.415, ал.1 от КТ.

Същевременно настоящата инстанция не споделя доводите на въззивния съд, че административнонаказателната отговорност не е била ангажирана след изтичане на срока по чл. 34 от ЗАНН за което обстоятелство съдът следи служебно.

Както се посочва в Тълкувателно постановление № 1 от 27.02.2015 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2014 г., ОСНК и ОСС на Втора колегия на ВАС давността по чл. 34 ЗАНН е обвързана с момента на съставяне на акт за установяване на нарушение, поставящ началото на административнонаказателното производство в две хипотези - от откриване на нарушителя или от извършване на нарушението.

Както се приема и в задължителната съдебна практика (вж. мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 29.03.2021 г. на ВАС по т. д. № 3/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия и Тълкувателно решение № 48 от 28.XII.1981 г. по н. д. № 48/81 г., ОСНК) понятието „откриване на нарушителя“ по смисъла на чл. 34, ал. 2, изр. второ от ЗАНН, не е легално дефинирано в същия закон, но доктрината и съдебната практика безпротиворечиво приемат, че откриване има, когато компетентният орган разполага с данните, въз основа на които да установи нарушението и да идентифицира извършителя му. Това е моментът, в който необходимите за това материали и/или информация са налични в съответната администрация, защото от тогава фактически и юридически съществува възможност овластеният за това орган да определи субекта на нарушение, времето и мястото на извършването му, ведно със съществените му признаци от обективна и субективна страна по определен състав.

Прието е и, че по смисъла на чл. 34, ал. 1 ЗАНН откриване на нарушителя означава установяване и индивидуализиране на физическото, респ. на юридическото лице, което е отговорно за противоправното деяние, осъществяващо състав на административно нарушение, а не съществуването на възможност това да бъде сторено по-късно или фактическото намиране на лицето или осъществяването на контакт между нарушителя и актосъставителя (съответно - административнонаказващия орган) или произнасянето на горестоящ или контролен орган, дали е осъществен състав на административно нарушение и кой е правният субект, отговорен за деянието. Както е посочено в Тълкувателно решение № 48 от 28.12.1981 г. по тълкувателно дело № 48/1981 г. на ОСНК на ВС този тримесечен срок започва да тече от деня, в който органът, овластен по закон да състави акта, е узнал за нарушението, нещо повече посочено е, че „ с отриването на нарушителя от който и да е контролен орган възниква административнонаказателното правоотношение“. Както вече се посочи тези съображения на ОСНК на ВС са доразвити в мотивите на Тълкувателно решение № 4 от 29.03.2021 г. на ВАС по т. д. № 3/2019 г., ОСС, І и ІІ колегия, касателно момента в който съответната администрация разполага с данните, въз основа на които да установи нарушението и да идентифицира извършителя му. Т.е данните следва да сочат както за нарушителя (субекта), така и за нарушението ( обективните признаци).

Действително в цитираната норма на чл. 34 ЗАНН са предвидени два срока, тъй като установяването на нарушението може да е както при неговото извършване, така и в един последващ момент. След като нарушителят бъде открит, установен, административнонаказателното производство следва да бъде образувано със съставянето на акт за установяване на административно нарушение в тримесечен срок от откриване на извършителя, съгласно дефинирането на израза в Тълкувателно решение № 4 от 29.03.2021 г. на ВАС по т. д. № 3/2019 г. Следва да се подчертае, че при ангажиране на обективна отговорност срещу работодател, какъвто е и случая, не са приложими разпоредбите на чл. 43 ал. 3 ЗАНН (установяване на самоличността на нарушителя от общинската администрация или МВР). Приложимостта на втората хипотеза, а именно - едногодишен или двугодишен срок от извършване на нарушението в зависимост от вида му, е предоставена само когато липсват данни за нарушителя.

Съставът на нарушението по чл. 415, ал. 1 от КТ, за което на ответника е наложено административно наказание, се изразява в неизпълнение на принудителна административна мярка, приложена от контролен орган за спазване на трудовото законодателство. Предписанието в случая, с оглед формулирането му, е за действие, нарушението е формално, на просто извършване, защото съставът му не включва настъпването на определени общественоопасни последици, а е достатъчно самото извършване на деянието, с което се постига и целения резултат. Ясно е също, че изпълнителното деяние се осъществява чрез бездействие – неизпълнение на задължение, произтичащо от индивидуален административен акт - задължително предписание с придадено от законодателя и предварително изпълнение, но и с указан краен срок за изпълнение, до изтичането на срока. Работодателят е задължен за действие от връчването на ПАМ до изтичане на срока на предписанието, т.е от 19.01.2021г. до 25.02.2021г.