Решение № 1939 от 24.04.2026, Районен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 1939 гр. Пловдив, 24.04.2026 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, XXI ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти март през две хиляди двадесет и шеста година в следния състав:

Председател: Михаела Св. Лазарова при участието на секретаря Малина Н. Петрова като разгледа докладваното от Михаела Св. Лазарова Гражданско дело № 20255330109540 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Съдът е сезиран с искова молба от С. И. Г., ЕГН ********** против „Кеш пойнт България“ ЕООД, ЕИК 207079835, с която са предявени осъдителни искове с правно основание по чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД.

Ищецът твърди, че между страните бил сключен договор за потребителски кредит от 19.04.2024 г., който бил недействителен на основание чл. 22 ЗПК. Излага съображения за нарушаване на разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 9, 10, 11; чл. 19 ЗПК и добрите нрави.

Поради недействителност на договора получените суми по клаузите за лихва и неустойка били без правно основание. Моли за присъждане на 31,46 лева –за възнаградителна лихва и 160,54 лева – за неустойка /вж. изм. по чл. 214 ГПК в осз/, ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда до окончателното погасяване. Претендира разноски.

В срока по чл. 131 ГПК ответникът е подал писмен отговор, с който оспорва претенциите.

Твърди, че нямало нарушения на ЗПК. Бил посочен фиксиран ГЛП.

Изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК били спазени – в договора били посочени ГПР, както и общо дължимата сума от потребителя, а в погасителния план - задължението за плащане на главница и лихва по всяка вноска, с падеж. Редът за определяне на ГПР 1 бил спазен. Оспорва твърдението за нищожност на неустойката, поради противоречие с добрите нрави. Тя не излизала извън присъщите й функции. Била задължение, което възниквало условно, само в случай, че кредитополучателят не изпълни задължението за предоставяне на обезпечение в тридневен срок от сключване на договора. Моли за отхвърляне на исковете. Претендира разноски.

Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и по реда на чл. 235, ал. 2, вр. с чл. 12 ГПК, обсъди възраженията, доводите и исканията на страните, намира за установено от фактическа и правна страна следното:

На основание чл. 153, вр. с чл. 146, ал.1, т.3 и т.4 ГПК, като безспорни и ненуждаещи се от доказване са отделени обстоятелства, че: между страните е подписан договор за потребителски кредит от 19.04.2024 г., по който предоставената парична сума е усвоена и всички суми са платени, вкл. за лихва и неустойка в пълен размер – 31,46 лева и 160,54 лева. /вж. Определение по чл. 140 ГПК/.

Според договора е предоставена сума от 500лева, при ГПР 62,54 %, ГЛП 50 %.

В чл. 11 е предвидена дължимост на неустойка от 160,54 лева при непредоставяне на обезпечение.

Клаузата за дължимостта й е нищожна, поради противоречие с добрите нрави.

Критериите дали е налице нищожност на неустойка, поради противоречие с добрите нрави, се съдържат в ТР № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно – когато е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Съгласно дадените разяснения в мотивите на ТР, за спазването на добрите нрави по иск за дължимост на неустойка, съдът следи и служебно.

Преценката за нищожност се извършва в зависимост от специфичните за всеки конкретен случаи факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии, като - естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение; обезпечение на поетото задължение с други, различни от неустойката правни способи; вид на уговорената неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена; съотношението между нейния размер и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението /виж Решение № 107/25.06.2010 г. на ВКС по т. д. № 818/2009 г., II т. о./.

Освен обезпечителна и обезщетителна, по волята на страните, неустойката може да изпълнява и наказателна функция. В случая, страните са уговорили клауза за задължаване на заемополучателя да осигури обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключване на договора – поръчителство на ФЛ или банкова гаранция, като при неизпълнение са предвидили неустойка. Размерът й представлява 32,11 % от този на заетата сума.

С оглед изначалното предвиждане на неустойката да се кумулира към 2 погасителните вноски, съгл. представения погасителен план, следва извод, че тя води единствено до скрито оскъпяване на кредита, като излиза изцяло извън присъщите й функции. Непредоставянето на обезпечение не води до претърпяване на вреди за кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, съответно - риска при предоставяне на заема към сключване на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.

Задължението за обезпечаване на главното задължение има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското задължение за погасяване на заетата сума.

Такава клауза изцяло противоречи на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като драстично нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които законодателят определя за неустойката. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението, тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща на връщане сума с над двоен размер, което е в контраст с всякакви разумни граници на добрите нрави и не се толерира от закона. Тя драстично нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г. о., ГК/.

Тъй като противоречието между неустойката и добрите нрави е налице още при сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и съобразно разпоредбата на чл. 26, ал. 1 във вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността е пречка за възникване на задължение.

Относно възн. лихва:

Налице е самостоятелна нищожност на клаузата за начисляването й – при формиране размера на лихвата по кредита, обективен критерий може да бъде размерът на законната лихва, без обаче тя да може да се приеме като максимален. В съдебната практика се приема, че максималният размер, до който съглашението за плащане на възнаградителната лихва е действително, е, ако тя не надвишава с повече от три пъти законната такава /за обезпечени – два пъти, в този смисъл Решение № 378 от 3

18.05.2006 г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005 на второ г.о. Решение № 906/30,12,2004 г. по гр. д. 1106/2003 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 378/18,05,2006 г. по гр. д. 315/2005 г. на ВКС, 2 г. о.; Решение № 1270/09,01,2009 г. по гр. д. 5093/2007 г. на ВКС, 2 г. о.;

Определение № 901/10,07,2015 г. по гр. д. 6295/2014 г. на ВКС, 4 г. о., както и практиката на ПОС: Решение № 526 от 2.05.2017 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 393/2017 г. Решение № 1210 от 12.10.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1426/2018 г.Решение № 943 от 5.07.2018 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 1214/2018 г.; Решение № 85 от 16.01.2019 г. на ОС - Пловдив по в. гр. д. № 2272/2018 г./. В настоящия случай договорената между страните лихва - в размер на 50 % годишно, както и годишен процент на разходите от 62,54 % - неотговарящ на действителния /само неустойката представлява 32,11 % от кредита, което ведно с лихвата – надхвърля значително посочената стойност/ надхвърлят законната, което представлява нарушение на добрите нрави /критерии за норми на поведение, установени в обществото/, тъй като надхвърлят трикратния размер на законната лихва, като същевременно предвиждат и повече от едно възнаграждение при ползване на финансовия ресурс.

Клаузата на договора, установяваща размера на договорната лихва, накърнява договорното равноправие между страните, противоречи на добрите нрави и е в разрез с принципа на добросъвестността при договарянето, поради което се явява нищожна.

Поради това, че нищожните уговорки не произвеждат никакво действие, следва да се приеме, че лихва не е уговорена и такова задължение не е възникнало за ищеца.

Предвид изложеното и нищожността на сочените клаузи от договора, платените по тях суми, подлежат на връщане, т.к. са получени при начална липса на основание.

Страните не спорят и от представените документи от ответника се установява, че по договора са платени исковите суми, които подлежат на връщане. Исковете са доказани и основателни и следва да бъдат уважени, ведно със законната лихва като последица.

По отговорността за разноски:

С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на ищеца, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК. Направено е искане, представен списък по чл.

80 ГПК и док. за платени 100 лв. – ДТ.

Претендира се и адв. възнаграждение. Представен е ДПЗС, в който е уговорено защитата да бъде осъществена безплатно, на основание чл. 38, ал.1, т. 3 ЗАдв.

Съгласно ал. 2, в случаите по ал. 1, ако в съответното производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на адвокатско възнаграждение. В настоящия случай, съдът приема, че адв. възн. следва да бъде определено на сумата от малко над минимума – 250 евро с ДДС. За да се определи този размер /не се дължат възнаграждения по отделните искове, предвид цената им и принципно/, съдът съобрази ниската фактическа и правна сложност; положените пр. усилия, развитието 4 на делото, без явяване на пр. представител и ангажиране на доказателства, както и постановките в Решение на СЕС по дело С-438/22 от 25.01.2024 г.

Така мотивиран, съдът

РЕШИ:

ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК 207079835, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, да плати на С. И. Г., ЕГН **********, с адрес: ................., следните суми: 16,09 евро /шестнадесет евро и девет цента/ – за възнаградителна лихва и 82,08 евро /осемдесет и две евро и осем цента/ – за неустойка - и двете – получени без основание по нищожни клаузи по договор за потребителски кредит № ..... от 19.04.2024 г., ведно със законната лихва, считано от постъпване на исковата молба в съда – 27.05.2025 г. до окончателното погасяване, както и 51,13 евро /петдесет и едно евро и тринадесет цента/ - разноски за настоящото производство.

ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ООД, ЕИК 207079835, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул. „Цариградско шосе“ № 115 Е, ет.5, на основание чл. 38, ал.2, вр. с ал.1, т.3 ЗАдв, да плати на а. Д. В. М., с адрес: ...................., сумата от 250 евро с ДДС /двеста и петдесет евро/- разноски за адвокатско възнаграждение за процесуално представителство на ищеца в производството по настоящото дело.

Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.

Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________

5