Решение № 131 от 15.07.2024, Апелативен съд - Пловдив

РЕШЕНИЕ

№ 131 гр. Пловдив, 10.07.2024 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 1-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети юни през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:

Председател: Галина Гр. Арнаудова

Членове:

Мария П. Петрова

Румяна Ив. Панайотова-Станчева при участието на секретаря Стефка Огн. Тошева като разгледа докладваното от Мария П. Петрова Въззивно гражданско дело № 20245000500228 по описа за 2024 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е въззивно и се развива по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение №90 от 19.03.2024г., постановено по гр.дело №438/2023г. по описа на Окръжен съд-П., П. е осъдена да заплати на „А.“ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: с.К., ул.“Г. Д.“№1, общ.П., обл.П., обезщетение за претърпени имуществени вреди, изразяващи се в пропуснати ползи от неполучена наемна цена, съгласно договор за наем от 02.12.2014г. за МПС – лек автомобил марка „К.“, модел „***“, цвят „тъмно сив металик“, рег.

№*, номер на рама: *, гориво-дизел, дата на производство 09.01.2014г., в размер на 31164,65лв. с включен ДДС, за периода от 01.01.2021г. до 30.06.2023г., поради постановяване на незаконосъобразен акт Постановление от 29.06.2016г. с отказ за връщане на МПС-то на законния му собственик, постановено по ДП №2013/2014г., прокурорска преписка №4968/2014г. на РПП. от прок.П.П. – до подаване на настоящата искова молба, от което на ищеца са причинени имуществени вреди в горния размер от нарушаване на правото 1 на разглеждане и решаване на прокурорска преписка №4968/2014г. на РП-П. в разумен срок, съгласно чл.6,пар.1 от Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи, което представлява бездействие от страна на представляващите Държавата, с което са им нанесени горните вреди, ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на исковата молба – 14.07.2023г., до окончателното изплащане на задължението, на основание чл.2б,ал.1 от ЗОДОВ, като искът за разликата над присъдените 31164,65лв. до претендираните 36000лв., ведно със законната лихва върху сумата, считано от предявяване на исковата молба – 14.07.2023г., до окончателното изплащане на задължението, е отхвърлен като неоснователен, и П. е осъдена да заплати на „А.“ЕООД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: с.К., ул.“Г. Д.“№1, общ.П., обл.П., сумата от 3262,05лв. – изчислени по съразмерност, с оглед уваженото възражение на ответника по чл.78,ал.5 от ГПК, разноски.

Недоволна от така постановеното решение е останала жалбоподателят Прокуратура на Република България, която го обжалва в осъдителните му части като неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост по съображения, че по исканията на ищеца за връщане на лекия автомобил е налице своевременно произнасяне с прокурорски актове, които не са били обжалвани и отменени като незаконосъобразни, както и такива за липса на реално претърпени от ищеца имуществени вреди от пропуснат наем за процесния автомобил. Претендира за отмяна на решението в обжалваната му част и за отхвърляне на предявения иск, евентуално за намаляване на размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди.

Въззиваемата страна „А.“ЕООД е депозирала чрез пълномощника адв.Т.

Т. писмен отговор на въззивната жалба с аргументи за нейната неоснователност, включително подкрепящи приетото от първоинстанционния съд, и искане за потвърждаване на решението и за присъждане на разноски за настоящото производство, включително платено адвокатско възнаграждение.

Съдът, след преценка на събраните в хода на производството доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното:

Предмет на въззивно разглеждане е предявеният от „А.“ЕООД против П. иск с правна квалификация чл.2б,ал.1 от ЗОДОВ за заплащане на обезщетение 2 за претърпени вследствие нарушение на правото на разглеждане и решаване на ДП №2013/2014г. по описа на О.-П., прокурорска преписка №4968/2014г. на РП-П., в разумен срок, съгласно чл.6,пар.1 от КЗПЧОС, имуществени вреди, изразяващи се в пропуснат доход от наем по договор от 02.12.2014г. за иззетия лек автомобил „К.*ж“ с рег.№* за периода от 01.01.2021г. до 30.06.2023г. в присъдения с обжалваното в тази му част първоинстанционно решение размер от 31164,65лв., ведно със законна лихва от датата на подаване на исковата молба – 14.07.2023г.

В исковата молба се твърди дружеството да е закупило автомобила с договор от 20.11.2014г. и да го е отдало под наем с подписан на 02.12.2014г. договор на Б.С., комуто го предал за дългосрочно ползване още същия ден срещу наемна цена от 1200лв. с ДДС. На 19.04.2015г. автомобила бил иззет от наемателя по ДП №168/2015г. по описа на III РУ на ОД на МВР-Пловдив, прокурорска преписка №3552/2015г. по описа на РП-Пловдив, във връзка с подаден сигнал и като обявен за издирване. С Постановление от 09.11.2015г. иззетият автомобил и доброволно предадените от наемателя ключ с дистанционно били изпратени за приобщаване по прокурорска преписка №4968/2014г. по описа на РП-П., след което с Постановление от 11.12.2015г. образуваната на основание чл.345а,ал.1 от НК преписка била прекратена, а действията продължени по цитираната такава на РП-П., образувана на същото основание срещу неизвестен извършител. Установено било, че автомобилът бил обявен за издирване по повод извършена на 26.02.2014г. във В., К.И. кражба и бил собственост на испанско дружество, на което застрахователят заплатил обезщетение за настъпилия риск – тотална щета, с което се суброгирал в правата му. Първоначално пред РП-П. по отношение на автомобила били подадени искания по чл.111,ал.2 от НПК както от ищеца въз основа на договора за покупко-продажба от 20.11.2014г., така и от платилият обезщетение за тотална щета испански застраховател, по които бил постановен мотивиран отказ за връщане на автомобила. Впоследствие на 03.05.2016г. между претендиращите го бил сключен договор за спогодба, с който испанският застраховател се отказвал изцяло в полза на ищеца от претенциите си като собственик поради платена и получена сума в размер на 1800 евро. Като единствен собственик на автомобила от този момент ищецът направил редица искания по ДП №2013/2014г., пр.пр.№4968/2014г. на РП-П. за връщане на иззетия автомобил, по които били постановявани откази 3 въпреки подписаната и представена извънсъдебна спогодба, първият от които с Постановление от 29.06.2016г. по съображения, че би се затруднило разкриването на обективната истина, възпроизведени и в последващите. От тогава за значителен период от време от близо осем години не били извършвани никакви следствени действия във връзка с автомобила, които могат да доведат до разкриване на обективната истина, а те били приключили още по пр.пр.№3552/2015г. на РП-Пловдив. Вследствие на това бездействие ищецът бил възпрепятстван да получава наемната цена от 1200лв. с ДДС по договора за наем от 02.12.2014г. за автомобила и да се разпорежда с него, а и същият се обезценил. За обезщетяване на претърпените имуществени вреди ищецът предявил иск за сумата от 28800лв., представляваща сбор от неполучен наем от 1200лв. с ДДС за периода от 29.06.2016г. до 29.07.2018г., по който било образувано гр.дело №486/2018г. по описа на Окръжен съд-П. и искът бил уважен изцяло от касационната инстанция с Решение №150 от 05.01.2021г. по гр.дело №716/2020г. на ВКС. Предявил иск и за следващия период от 29.06.2018г. до 30.01.2021г., по който било образувано гр.дело №94/2021г. по описа на Окръжен съд-П. и същият бил уважен с Решение №50063 от 25.05.2023г. по гр.дело №1139/2022г. на ВКС в размер на 11200лв. за периода от 29.08.2018г. до 30.12.2020г. И към настоящия момент автомобилът не бил върнат и ищецът продължавал да търпи имуществени вреди заради противоправното бездействие на прокуратурата.

С отговора на исковата молба ответникът е възразил по допустимостта на предявения иск с твърдения ищецът да не е процесуално легитимиран по чл.2б,ал.1 от ЗОДОВ, тъй като не е страна в процесното досъдебно производство и не е носител на правото на справедливо разглеждане на делото в разумен срок по смисъла на чл.6 от Конвенцията. Оспорил е иска и като неоснователен по съображения, че произнасянето по исканията на ищеца с прокурорски актове, с които същите не са уважени, не представлява бездействие, тъй като те са били своевременно постановявани, не са били обжалвани пред съда и отменени като незаконосъобразни. Оспорил е наличието на действително търпени вреди като пряк и непосредствен резултат от нарушено право на разумно разглеждане на делото с твърдения договорът за наем от 02.12.2014г., на който се основават, да е сключен за срок от една година, с изтичането на който на 02.12.2015г. той да е прекратен, като с клаузата на чл.8 от него превръщането му в безсрочен е поставено в 4 зависимост от едно бъдещо и несигурно събитие – продължаване на ползването от наемателя със знанието и непротивопоставянето на наемодателя, което прави прихода от този договор за период далеч след изтичане на срока му евентуален и хипотетичен, а не закономерен и сигурен, а и, според чл.9,т.5 от договора, същият се прекратява при погиване на автомобила, при което няма как да се знае дали за процесния период би бил годен предмет на договора. Позовава се на решението по гр.дело №1139/2022г. на ВКС за предходния период, според което процесният договор за наем няма достоверна дата, не е представен при изземването на автомобила, а за първи път с исковата молба по първото дело, при което не е доказано, че е сключен преди съдебния спор, а не е бил съставен за нуждите на този спор, като не са представени никакви доказателства нито за получаване на наемната цена от свидетеля Б.С., нито за осчетоводяването на такава и на посочения в договора ДДС, при което ищецът не е доказал твърдението си, че е пропуснал ползи от по 1200лв. месечно от ползването на процесния автомобил по силата на договор за наем със свидетеля.

С първоинстанционното решение предявеният иск е приет за допустим по съображения, че лицето, от което по наказателно дело е иззет предмет като веществено доказателствено средство, е надлежен ищец по иска по чл.2б от ЗОДОВ, допустимостта на който не е обусловена от абсолютните процесуални предпоставки на чл.8,ал.2 от ЗОДОВ за предварително изчерпване на административната процедура за обезщетяване на вредите. Прието е с влязлото в сила решение по гр.дело №716/2020г. на ВКС със сила на пресъдено нещо да е установен правопораждащият правото на ищеца факт за нарушено право на разглеждане и решаване на пр.пр.№4968/2014г. на РП-П. в разумен срок и той да не може да бъде пререшаван на основание чл.299,ал.1 от ГПК, тъй като никоя от страните не навежда фактически твърдения за новонастъпили след приключване на съдебното дирене в последната инстанция по същество факти. За пълнота на изложението е разгледана фактическата обстановка, потвърждаваща изложеното в исковата молба досежно обстоятелствата във връзка с образуването и движението на двете досъдебни производства по преписките на РП-Пловдив и РП-П., изземването на процесния автомобил, сключените от ищеца договори във връзка с него, подаваните искания за връщането му и постановяваните откази по тях. Прието е за установено, че в хода на производството с постановление от 13.09.2023г.

5 на РП-П. е прекратено наказателното производство по ДП №ЗМ-233/2014г. на О.-П., пр.пр.№4968/2014г. на РП-П., и процесният лек автомобил, иззет като веществено доказателство, е върнат на ищцовото дружество. Относно имуществената вреда е посочено, че с решението по гр.дело №716/2020г. на ВКС е прието, че към момента на изземване на лекия автомобил на 19.04.2015г. като веществено доказателство от държането на св.С. ищецът е бил обвързан с него с едногодишен договор за наем от 02.12.2014г. с месечна наемна цена с ДДС в размер на 1200лв. за периода на претенцията, но този извод не е обвързващ за процесния по настоящото дело период, поради което релевантният факт подлежи на доказване на общо основание. Позовавайки се на обстоятелството, че процесния договор за наем от 02.12.2014г. не е представен в досъдебното производство, а чак с исковата молба по първото дело, и ищецът не е представил никакви доказателства за получаването и осчетоводяването на наемната цена, както и на депозираните в досъдебното производство показания на свидетелите К.Б.-управителят на ищцовото дружество, и Б.С.-наемателят, никой от които не говори за сключен договор за наем още по-малко за писмен такъв, а също и на представеното пълномощно, с което ищцовото дружество е оправомощило С. да управлява друг негов собствен автомобил, без да е представен договор за наем за него, съдът е приел за недоказано сключването на договора за наем от 02.12.2014г., който няма достоверна дата и е съставен за нуждите на първоначалния съдебен спор, както е прието с решението по гр.дело №1139/2022г. на ВКС по второто дело.