Определение № 881 от 17.02.2025, Окръжен съд - Варна

ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ 881 гр. Варна, 17.02.2025 г.

ОКРЪЖЕН СЪД – ВАРНА, I СЪСТАВ ТО, в закрито заседание на петнадесети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Мария К. Терзийска

Членове:

Диана К. Стоянова

Елина Пл. Карагьозова като разгледа докладваното от Мария К. Терзийска Въззивно частно гражданско дело № 20253100500143 по описа за 2025 година за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по частна жалба вх. № 99065/06.12.2024 г., депозирана от «ИММО КОНСУЛТ БГ» ЕООД, гр. Варна против Определение № 13209/21.1.12024 г. на ВРС по гр.д. № 20243110101153 по описа на същия съд, с което съдът, като е прогласил, че не е международно компетентен да разгледа спора, с който е сезиран, е прекратил производството пред него.

Според жалбоподателя определението е незаконосъобразно и следва да бъде отменено като указано на първоинстанционния съд да продължи съдопроизводствените действия. Акцентите по жалбата се свеждат до това, че на първо място ВРС не е извършил проверка и събрал доказателства дали ответницата е с местоживеене в Р България в контекста на притежаваното от нея жилище в гр. Варна и като се има предвид, че същата упражнява дейност като собственик на недвижим имот, развиващ икономическа дейност – покупка и продажба на недвижими имоти с регистриран адрес в Р България, което е видно от справка в Регистър БУЛСТАТ. От друга страна, съдът, в противоречие със съответните процесуални норми, е приел, че отговорът от ответника е депозиран в срока по чл. 131 от ГПК, съответно възражението за отвод, основано на международна компетентност не е преклудирано. От тези две основни съображения извежда аргумент, че на първо място ответникът е с местоживеене в България, разпоредбите по Регламент (ЕС) № 1215/2012г. на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела (Регламентът) не предвиждат изключителна компетентност на чужд съд по конкретния спор, ответникът не е потребител по смисъла на Регламента, защото упражнява професия «дентална медицина» и придобитият в Р България недвижим имот не може да се приеме, че е за лична на физическото лице, цел, а ако се приеме обратното, то именно в България следва да бъде предявен искът съгласно чл. 18, пар.2 от Регламента и при доказателства за адресна регистрация в страната. От друга страна, местоизпълнението по договора е в България, доколкото се касае за договор за 1 услуги.

Становище от насрещната по жалбата страна не е депозирано като преписът от частната жалба е връчен в хипотеза на чл. 40 ал.2 от ГПК.

Връчването, настоящата инстанция приема за надлежно, доколкото ответникът е уведомен със самото Разпореждане по чл. 131 от ГПК № 617/12.02.2024 г., изпратено, ведно с ИМ и другите книжа по делото, за задължението по чл. 40 ал.1 от ГПК и в депозирания отговор (л. 92 и сл. по делото на ВРС) не е посочен съдебен адресат.

Съдът, като приема, че е сезиран с редовна и допустима жалба, депозирана от лице, легитимирано с правен интерес от обжалване определението на ВРС, по същество намира същата неоснователна.

ВРС е сезиран с осъдителна претенция от «ИММО КОНСУЛТ БГ» ЕООД, гр. Варна против Е. В., германска гражданска за заплащане на суми, дължими по договор за посредничество от 24.08.2023 г. за закупуване на недвижим имот в Р България, гр. Варна.

Според чл. 4, пар.1 от Регламента, искове срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, независимо от тяхното гражданство, се предявяват пред съдилищата на тази държава членка. Съгласно чл. 62, пар.1, за да определи дали една страна има местоживеене в държава членка, чиито съдилища са сезирани по дело, съдът прилага вътрешното си право.

За физическите лица, формалната или фактическа връзка с територията на Р България се определя съответно от постоянния адрес или обичайното местопребиваване на това лице в страната.

Доколкото Регламентът изключва привръзката гражданство, следва да се определи дали В. има местоживеене по смисъла на чл. 4 пар.1 от Регламента, на територията на България.

В разпоредбата на чл. 94 ал.1 от ЗГР е посочено, че настоящ адрес е този, на който лицето живее, а според ал.3 на същата разпоредба настоящият адрес на българските граждани, на които мястото на живеене е в чужбина, се отразява в регистъра на населението само с името на държавата, в която живеят. За да се определи правното положение на ответника следва да се съобрази и разпоредбата на чл. 48 ал.7 от КМЧП, според която по смисъла на този кодекс под обичайно местопребиваване на физическо лице се разбира мястото, в което то се е установило преимуществено да живее, без това да е свързано с необходимост от регистрация или разрешение за пребиваване или установяване. За определянето на това място трябва да бъдат специално съобразени обстоятелства от личен или професионален характер, които произтичат от трайни връзки на лицето с това място или от намерението му да създаде такива връзки“.

Тълкуването на горепосочените разпоредби в контекста на понятието «местоживеене « по чл. 4, пар.1 от Регламента сочи, че Е. В. не е физическо лице с местоживеене в България, защото няма постоянен или настоящ адрес, регистриран на територията на страната, няма дА. да живее в България, напротив същата е открита на регистриран адрес в Германия за връчване на книжа. Закупуването на един недвижим имот в конкретния случай не опровергава това съждение, защото не сочи на установени трайни връзки от личен или професионален характер. В отговора по исковата молба ответницата настоява, че същата възнамерява да емигрира от Германия и покупката на жилището представлява такава инвестиция, но това изявление не 2 води до извод за местоживеене към момента на завеждане на иска на територията на страната. За осъществяваната от нея, според жалбоподателя професия на зъболекар доказателства отсъстват, а и закупеното недвижимо имущество е със статут на жилище.

Поради горното, не се споделят аргументите по частната жалба, че В. има трайна фактическа връзка с България, защото развива икономическа дейност и има регистрация в Регистър БУЛСТАТ.

Служебно извършената проверка в този Регистър от страна на настоящата инстанция констатира, че Е. В. притежава регистрация по БУЛСТАТ като в секция «упражнявана професия» по партидата на физическото лице е вписана: «собственик на недвижим имот». Това вписване не прави лицето предприемач. Съгласно чл. 3 ал.1 т.10, б. Б от Закона за Регистър БУЛСТАТ, физическите лица – чужденци, които притежават недвижимо имущество в страната, но не притежават ЕГН или ЛНЧ задължително се вписват в регистъра като за тях съществува и задължението по чл. 7 ал.2 т.6 от същия нормативен акт да посочат адреса на имота, което не означава, че ФЛ има местоживеене в страната.

Така, настоящата инстанция приема, че Е. В. е физическо лице, което не е с местоживеене в страната на сезирания съд.

Съгласно член 5, параграф 1 от Регламент № 1215/2012 срещу лица, които имат местоживеене в държава членка, могат да бъдат предявявани искове в съдилищата на друга държава членка само при съблюдаване на правилата, установени глава II, раздели 2—7 от този регламент. Тези раздели съдържат правила за специална компетентност, правила за компетентност при застрахователни договори, потребителски договори, индивидуални трудови договори, правила за изключителна компетентност и правила за пророгация на компетентност.

В настоящата хипотеза се касае за договор за предоставяне на услуги по смисъла на чл. 7, пар.1 от Регламента. Следователно, неприложими се явяват разпоредбите по пар.2 и сл. на цитираната разпоредба, както и тези по раздел 3, 5 и 6. Договорът е с местоизпълнение Р България.

Характеристиките на спорното правоотношение, по което е заявен иска изключват и качеството «потребител» на ответника, доколкото не се касае за договор в приложното поле на чл. 17 пар.1 от Регламента, поради което и раздел 4 също е неприложим.

Клауза в договора за посредничество уреждаща пророгация на компетентност отсъства, поради което и съдът не дължи произнасяне по раздел 7 на глава II от Регламента.

Така, ищецът се е възползвал от правилата за специална компетентност по чл. 7, пар.1 и съдът се произнася по въпроса за международната си компетентност само в изрично посочените в Регламента хипотези. Една от тях е явяване на ответника за оспорване на компетентността, както в случая изрично е заявено в депозирания отговор по исковата молба (чл. 26 изр.2 от Регламента), поради което отсъства мълчаливо уредяване на компетентност.

Съдът не счита, че ответникът е пропуснал сроковете за отвод на сезирания съд, с оглед разпоредбата на чл. 15 от ГПК.

Що се отнася до това дали отговорът по ИМ е депозиран в срока по чл.

131 от ГПК, съдът намира в конкретния случай, че това е така по следните съображения:

3

На ответника е изпратен, в превод на немски език препис от ИМ и доказателствата към нея, разпореждането на съда по чл. 131 от ГПК и съответния образец на съобщение прил.7 към чл. 2, т.7 от Наредба № 7 от 22.02.2008 г. за утвърждаване на образците на книжа, свързани с връчването по Гражданския процесуален кодекс.

Към документите не е изпратен превод на относимите разпоредби на чл.

60 и чл. 62 от ГПК, касаещи броенето и изтичането на сроковете, в случая релевантния едномесечен като не може да се презюмира, че В. е запозната с българското законодателство или че сроковете по немския процесуален закон и ГПК се броят и изтичат еднакво. Видно и от депозирания от нея отговор, същата като дата на съставянето му е вписала 19.07.2024 г.(петък), когато изтича срокът с оглед датата на връчване на книжата на 19.06.2024 г. като в частта приложения е посочила: (цитат) «….. моето писмо до съда от 19.07.2024 г., подадено в законоустановения срок…» (край на цитата). Факт е, че същото е депозирано по пощата на 22.07.2024 г., видно от пощенското клеймо на подаване, поставено на плика към отговора както и от извършената от настоящия съд служебна справка на страницата на DHL, Deutsche Post, където е посочено, че артикулът е подаден на 22.07.2024 г. При все това, в този си състав съдът отчита като процесуален пропуск на ВРС да уведоми ответника за начина на изчисляване на сроковете, с цел възможността впоследствие да приложи правилата, с които се свърза изтичането на релевантните срокове и настъпването на процесуална преклузия.

Поради това и в контекста на изложеното в предходния абзац, съдът приема, че правото на В. да възрази по компетентността на българския съд не е било преклудирано, а произнасянето на първоинстанционния съд, с което е прогласил че не е международно компетентен да разгледа спора, с който е сезиран като краен резултат, макар по различни мотиви, е правилно.

Прекратителното определение ще бъде потвърдено.

Водим от горното, съдът

ОПРЕДЕЛИ:

ПОТВЪРЖДАВА Определение № 13209/21.11.2024 г. на ВРС, постановено по гр.д. № 20243110101153.

Определението може да се обжалва пред Върховен касационен съд на Р България в едноседмичен срок от връчването му на страните (на ответника с приложение на чл. 40 ал.2 от ГПК).

Председател: _______________________

Членове:

1. _______________________

2. _______________________

4