Решение № 343 от 07.01.2024, Окръжен съд - Благоевград

РЕШЕНИЕ

№ 343 гр. Б., 28.12.2023 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

ОКРЪЖЕН СЪД – Б., ПЪРВИ ВЪЗЗИВЕН НАКАЗАТЕЛЕН

СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:

Председател: Татяна Андонова

Членове:

Петър Пандев

Крум Динев при участието на секретаря Илиана Ангелова в присъствието на прокурора Е. Т. Д. като разгледа докладваното от Петър Пандев Въззивно наказателно дело от общ характер № 20231200601071 по описа за 2023 година Производството по делото е въззивно и е образувано въз основа на постъпил протест от РП – Б., срещу присъда №900127/08.06.2023 г., постановена по НОХД № 120/2021 г. по описа на Районен съд - гр. Б..

Сочи се в протеста, че атакуваният съдебен акт се явявал незаконосъобразен, неправилен и несправедлив. Отправено е предложение ОС да отмени присъда № 900127/от 08.06.2023 год., постановена по НОХД № 120/2021 год. по описа на Районен съд - Б., с която Н. Н., с ЕГН **********, е оправдан по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, във вр. ал. 1 от НК, като вместо това постанови нова присъда, с която да признае подсъдимия за виновен в това, че на 24.02.2020 год., в периода между 12:42 часа - 13:00 часа, в гр. Б., в района на Автогарата, намираща се на бул. С.Д.С.*, в близост до стоянката на автобусите с маршрут Б.-Р., се заканил на Х.Л.Х., роден на *** год., от гр. Р., общ. Р., обл. К., с престъпление, а именно убийство, като отправил към него последователно изразите “Имаш късмет, че има хора, иначе ще те заколя“ и “Докато не те заколям, няма да мирясам“, както и с действия - след последно отправения 1 израз бръкнал с дясната си ръка в десния джоб на суитчера и показал на пострадалия част от нож - с тъмна дръжка и острие, от чиято дължина пострадалият възприел около 5 см, и това заканване би могло да възбуди основателен страх от осъществяването му - престъпление по чл. 144, ал. 3, във вр. ал. 1 от НК и на същото основание, както и съобразно чл. 334, т. 2 и чл. 336, ал. 1, т. 2 от НПК, във вр. с чл. 54, ал. 1 и ал. 2 от НК наложи на подсъдимия наказание “лишаване от свобода” за срок от 6 месеца, чието изпълнение, на основание чл. 66, ал. 1 от НК, бъде отложено за изпитателен срок от 3 години.

Сочи се в протеста, че PC - Б. мотивирал присъдата с правни изводи за липса на безспорни, убедителни и категорични доказателства, обосноваващи извода, че подс. Н. е осъществил състава на престъплението по чл. 144, ал. 3, във вр. с ал. 1 от НК, като се заканил на Х.Х. с престъпление убийство, като отправил към него последователно изразите “Имаш късмет, че има хора, иначе ще те заколя“ и “Докато не те заколям, няма да мирясам“, както и с действия - след последно отправения израз бръкнал с дясната си ръка в десния джоб на суитчера и показал на пострадалия част от нож - с тъмна дръжка и острие, от чиято дължина пострадалият възприел около 5 см, и това заканване възбудило (би могло да възбуди) у пострадалия основателен страх от осъществяването му. Единственият свидетел, който твърдял такива факти бил самият пострадал, но същите останали недоказани в производството, поради това, че PC - Б. кредитирал изцяло показанията на свидетелите Х.,Р. и З., които присъствали на мястото на събитията, но не установявали подсъдимият да е имал физическо надмощие над пострадалия при първоначалната им среща на кръстовището пред гарата, а дори обратното Х.Х. бил нанесъл два тежки удара с бокс в лицето на подсъдимия, който избягал към улицата и щял да пострада от блъскане на автомобил. Липсвали данни въобще подсъдимият и пострадалият да са разговаряли или да са имали някакви физическо или визуално съприкосновение, тъй като на място имало много хора, които чакали автобуса за гр. Р. и самият водач на автобуса, с който впоследствие свидетелят Л.Х. успял да разговаря и да се информира за състоянието на сина му по време на пътуването, но липсвали каквито и да било гласни доказателства за това, че инкриминираните заплахи чрез думи и действия са били осъществени.

2

PC - Б. намерил разглежданото деяние за несъставомерно не само поради липса на заплаха, но и поради годност на твърдените заплахи да възбудят основателен страх у пострадалия, че престъплението, с което е заплашван, можело да бъде наистина осъществено. Страхът у пострадалия Х.Х. от подсъдимия бил още от времето, когато в 11 клас бил ударен от Н., без да знаел за това да има някаква причина и мотив, като тогава, посредством ангажиране на полиция, учителски състав, директор на училището и съучениците от класа, се стигнало до санкционирането на Н. и неговото изключване от дневната форма на обучение. След този случай Х.Х. го било страх да ходи на училище, имал чувство, че го дебне, че го застрашава, като оттогава имали с подсъдимия вражда и определял отношенията им като смъртоносни. Страхът у Х.Х. вече бил наличен и не бил резултат от развилите се събития при срещите му с подсъдимия на 24.02.2020 год. в гр. Б..

На следващо място първата инстанция приела в мотивите си, че престъплението не се доказвало и от субективната страна. Подсъдимият не съзнавал обществено-опасния характер на инкриминираното деяние, а именно, че се заканва с убийство спрямо Х.Х., както и че последното можело да създаде в него страх за реализирането на заканата, доколкото се възприело, че не се доказали такива закани да са отправяни, съответно не е предвиждал обществено-опасните последици и не могло да се приеме, че е искал тяхното настъпване. Мотивиран от желанието си да накаже и да си върне на Х.Х., подсъдимият нанесъл удар с шамар по лицето на пострадалия, като му причинил болка, към който резултат - причиняване на лека телесна повреда, същият безусловно имал умисъл.

Твърди се, че в случая съдът неправилно е анализирал доказателствата по делото и приложимия наказателен закон, като по този начин неправилно е оправдал подсъдимия по повдигнатото обвинение за извършено престъпление по чл. 144, ал. 3, във вр. ал. 1 от НК. Изложените от РС мотиви били вътрешно противоречиви. От една страна съдът приел безрезервно за достоверни показанията на първата група свидетели - Р., В. и З., които са приятели на Н. Н., като счел, въз основа на показанията на тази група свидетели, че е липсвала среща между подсъдимия и пострадалия на пиацата за автобуси на Автогарата в гр. Б., при положение, че други преки доказателства за този факт, стоящ извън предмета на доказване по чл. 102, т. 1 3 от НПК по делото, при това изхождащи от независими от волята на тази първа група свидетели, установявали противното. Същият правен извод се явявал основание за оправдаване на подсъдимия по чл. 304 от НПК в хипотезата на неустановяване, че деянието е извършено от подсъдимия. От друга страна PC приел в мотивите си и други правни изводи, а именно - че намира разглежданото деяние за несъставомерно не само поради липса на заплаха, но и поради годност на твърдените заплахи да възбудят основателен страх у пострадалия, че престъплението, с което е заплашван, може да бъде наистина осъществено, както и че престъплението не се доказвало от субективната страна. На тези правни изводи се основавало решението на съда за оправдаване на подсъдимия по чл. 304 от НПК в хипотезата на неустановяване, че деянието е извършено от подсъдимия виновно, както и по последната хипотеза по чл. 304 от НПК - че деянието не съставлява престъпление. При подобно противоречие на мотивите на присъдата, същата се явявала необоснована.

Противоречията между първата група свидетели - Р., В. и З., които са приятели на подсъдимия и показанията на пострадалия Х. следвало да бъдат решени в окончателния съдебен акт не само след чисто количествената им съпоставка и безрезервно доверие. Тези противоречия не могли да бъдат преодолени и чрез съпоставката им с показанията на свидетелите Л.Х. Х. и С.С. Х.а, тъй като те са родители на пострадалия Х.Л.Х.. В тази връзка следвало да се приеме, че приятелството на свидетелите Р., В. и З. с подсъдимия, както и роднинската връзка от първа степен по права линия на свидетелите Х.и с пострадалия, поставяли под съмнение тяхната достоверност конкретно за факта на извършеното престъпление и участието на подсъдимия в него, а такова съмнение не могло да бъде база нито за осъдителна, нито за оправдателна присъда.

В протеста е отразено и това, че противоречията между показанията на пострадалия Л.Х. и подсъдимия Н. Н. могли да бъдат преодолени само чрез доказателства, които не изхождали пряко от тях или от който и да било в приятелска и роднинска връзка с тях, и поради това следвало да бъдат приети като проверовъчни такива. В случая по делото били налице безспорни такива проверовъчни доказателства, които били в полза на достоверността на показанията на пострадалия Х. - Протокол № 4/16.03.2017 год. на Училищната 4 комисия на СУ Х.Б. - К. за превенция и борба с противообществените прояви (л. 51 - 52 от ДП), и Заповед № 556/12.04.2017 год. на Директора на СУ Х.Б. К. (л. 53 - 54 от ДП), с която на посоченото в нея основание Н. Н. бил наказан със санкция “Преместване от дневна форма в самостоятелна форма на обучение“ за срок до края на учебната 2016/2017 год. Тези доказателства установявали, че подсъдимият е имал мотив да извърши престъплението, за което е предаден на съд.

Подобно проверовъчно доказателство се явявало и Медицинско свидетелство за пред съда ***/25.02.2020 год. (л. 22 от ДП), което установявало телесното увреждане, причинено на пострадалия от подсъдимия. В него съдебният лекар посочил, че установеното травматично увреждане се дължало на действието на твърд, тъп предмет и могло да се обясни с нанесен юмручен удар, каквито данни се съдържали в материалите по досъдебното производство. Причинило е на пострадалия болка. Това проверовъчно доказателство установявало не само причиненото телесно увреждане на пострадалия, но и проявата на агресия на подсъдимия към него, като инициативата за тази агресия е била на подсъдимия, а не на пострадалия.

Предлага се да се приеме от въззивната инстанция, че единствените преки доказателства, които следвало да бъдат интерпретирани от PC - Б. във връзка с предмета на доказване по чл. 102, т. 1 от НПК по делото, са показанията на пострадалия Х. и обясненията на подсъдимия Н., като достоверни се явявали показанията на пострадалия, тъй като те се потвърждавали от посочените по-горе проверовъчни доказателства, които се явявали косвени за предмета на доказване по чл. 102, т. 1 от НПК (както и показанията на първата група свидетели по мотивите на PC - Б.), но преки по отношение на проверката за достоверността на показанията на пострадалия.

Отбелязано е, че във връзка с предмета на доказване по чл. 102, т. 1 от НПК за подобни наказателни дела, е постановено Тълкувателно решение №53/ 18.09.1989 г. по н.д. № 47/89 г., ОСНК. Съгласно същото: “За осъществяване на престъплението по чл. 144, ал. 3 НК от обективна страна се изисква обективиране чрез думи или действия на закана с убийство спрямо определено лице, която да е възприета от него и би могла да възбуди основателен страх за осъществяването му. От субективна страна деецът следва да съзнава съдържанието на заканата и че тя е възприета от 5 заплашения като действителна заплаха.“

Без правно значение за предмета на доказване по делото било това дали към датата на извършване на деянието у пострадалият вече имало породен страх от подсъдимия, в каквато насока са изводите на PC - Б.. Правен довод за това се съдържал в утвърдената съдебна практика на ВКС, според която “Правно-релевантно за съставомерността на деянието почл.144, ал.З НК е не дали заплашеният действително се обезпокоил (уплашил) за собствеността си , или на ближните му безопасност (заради което променил начина си на живот и започнал да носи оръжие), а дали заканването обективно може да възбуди основателен страх от осъществяването му “(Р № 292/16.09.2014 г. по нак. д.

№ 618/2014 г. на ВКС). В случая естеството на процесното заканване обективно е могло да възбуди основателен страх у пострадалия от осъществяването му и това се установява по несъмнен начин от заключението по Съдебнопсихиатрично-психологичната експертиза.

Според РП субективната страна на престъплението също била доказана по несъмнен начин, тъй като материалите по делото установявали, че подсъдимият е действал с пряк умисъл като форма на вина по смисъла на чл.