Решение № 1851 от 29.11.2025, Районен съд - Плевен

РЕШЕНИЕ

№ 1851 гр. Плевен, 29.11.2025 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЙОНЕН СЪД – ПЛЕВЕН, XII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на десети ноември през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:

Председател: Ралица Анг. Маринска Ангелова при участието на секретаря Калина В. Димитрова като разгледа докладваното от Ралица Анг. Маринска Ангелова Гражданско дело № 20254430104141 по описа за 2025 година

Пред ПлРС е депозирана искова молба от Х. П. М., чрез адв. Д. М., против ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК***, с която са предявени: иск с правно основание. чл.

26, ал.1, от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 10, ал.1, от ЗПК, вр. чл. 143 от ЗЗПотр, за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем №1190396/22.08.2022г. - като главен иск и иск с правно основание. чл. 26, ал.1, от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 22, вр чл. 11, т.19 от ЗПК, за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем №1190396/22.08.2022г..- като евентуален. Твърди се, че между страните е сключен Договор за паричен заем №1190396/22.08.2022г по реда на ЗПФУР, за сумата от 300лв., при ГПР от 49.93%. Твърди се, че на основание чл. 5 от Договора, задължението по договора се обезпечава с поръчителство, предоставено от MultitudeBank, в полза на ответника. Твърди се, че в договора за кредит не е посочен размер на дължимото възнаграждение за поръчителя, и след усвояване на сумата, ищецът е установил, че е начислена и такса за обезпечение с поръчителство, в размер на а 126.64лв. Твърди се, че договорът за кредит е нищожен, на основание чл. 10, ал.1 и чл.22 от ЗПК, тъй като е неясен начина на формиране на ГПР по договора и посоченият ГПР не отговаря на действителния, тъй като сумата за такса за обезпечение, също следва да бъде включена в ГПР, като разход по договора. Твърди се, че е налице нарушение на чл.19, ал.4 от ЗПК, като при включване на таксата, ГПР ще бъде над 70%. Твърди се също, че клаузата по чл. 5 от Договора за кредит е нищожна, като неравноправна по чл. 143, т.9 от ЗЗПотр.Претендират се разноски.

По делото, в срока по чл. 131 от ГПК, ответникът ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК***, чрез юрк. депозира отговор на ИМ, в който изразява становище за неоснователност на предявените искове. Твърди се, че договорът за кредит е действителен. Сочи се, че 1 сключването на договор за поръчителство не е задължително условие при отпускане на кредита, е избор на ищеца- заемополучател. Сочи се също, че възнаграждението по договора за гаранция не следва да се включва в ГПР, тй като съставлява възмездна услуга в полза на трето лице. Сочи се, че по договора за гаранция ответникът не е страна и същото съставлява самостоятелно облигационно отношение.

Съдът, като обсъди становищата на страните, на основание представените по делото доказателства и закона, намира за установено следното:

Безспорно по делото се установява факта на сключване между страните на Договор за паричен заем №1190396/22.08.2022г., за сумата от 300 лева, при срок на кредита от 45 дни, при ГПР 49.93%, лихвен процент 5,12%. Установява се също, че съгласно чл. 5 от Договора, кредитът се обезпечава с поръчителство предоставено от “FERRATUM BANK” в полза на заемодателя “Фератум България” ЕООД, като договорът за поръчителство следва да бъде сключен в срок до края на работния ден, в който сключен договорът за заем.

По делото се установява също и факта на сключване на Договор за гаранция /поръчителство/- между ищеца- и Фератум Банк, от 23.08.2022г Видно от т. 1.6 от Договора за гаранция, ищецът, като клиент, дължи такса за предоставяне на гаранция, в размер от 128,64лв., платима на падежа на месечните вноски по договора за заем.

Съдът приема за установен и факта на усвояване на заетата сума от ищеца- като заемател. По делото не се установява сключване на договор за поръчителство между кредитора ФЕРАТУМ БЪЛГАРИЯ ЕООД, ЕИК*** и поръчителя Multitude Bank.

Въз основа на изложената фактическа обстановка и съобразявайки становището на страните, съдът достигна до следните правни изводи:

По процесният договор за заем, страни по договора са ищецът Х. П. М. – като потребител по смисъла на §13, т.1 от ЗЗП /ищецът е физическо лице, което използва заетата сума за свои лични нужди/, и ответникът- заемодател, като небанкова финансова институция – търговец по смисъла на §13, т.2 от ЗЗП. Според легалната дефиниция, дадена в разпоредба на чл.9 от ЗПК, въз основа на договора за потребителски кредит кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на улеснение за плащане срещу задължение на длъжника-потребител да върне предоставената парична сума. Доколкото по настоящото дело не се твърди и не е доказано усвоената сума по предоставения заем да е използвана за свързани с професионалната и търговска дейност на длъжника, то следва да се приеме, че предоставените средства са използвани за цели, извън професионална и търговска дейност на потребител, а представеният договор за заем е по правната си същност договор за потребителски кредит по смисъла на чл.9 от ЗПК, който се подчинява, както на правилата на ЗПК, така и на чл.143 – чл.147б от ЗЗП, в това число и забраната за неравноправни клаузи, за наличието на които съдът следи и се произнася служебно.

Съдът приема, че клаузата по чл. 5 от договора за заем- установяваща задължение за обезпечение чрез поръчителство, е нищожна, на основание чл.21, ал.1 от ЗПК. Съобразно 2 цитираната норма, всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна. Съдът намира, че уговорката вменяваща задължение на заемателя да осигури обезпечение в кратък срок след сключването на договора- в рамките на същият работен ден, чрез осигуряване на поръчител с конкретно посочено /одобрено/ от кредитора лице, се явява и неравноправна, по смисъла на чл. 143 ал. 2 т.20 от ЗЗП. Така уговорено, това задължение всъщност дава единствената реална възможност за сключване на договор с определено от заемодателя лице, което от своя страна да определи допълнително възнаграждение. Съдът приема, че тази допълнителна сума представлява скрит разход по кредита и противоречи на добросъвестността в отношенията между страните /касае се и за недействителност на клаузата по чл. 26, ал. 1 пр.

3 от ЗЗД/. Дължимото възнаграждение по договора за гаранция по същество противоречи и на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 ЗПК, която предвижда, че годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България. Възнаграждението обаче не фигурира като разход в ГПР по кредита. Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК, годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Последицата от това противоречие е предвидено изрично в чл. 19, ал. 5 ЗПК – клаузи в договор, надвишаващи определените по ал. 4, се считат за нищожни.

В процесният договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 49,66%, т. е. формално е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК и размерът му не надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК /от 50% към момента на сключване на договора/. Този размер обаче не отразява действителният такъв, тъй като не включва част от разходите за кредита, а именно - възнаграждението по договора за гаранция, което се включва в общите разходи по кредита по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК. По силата на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК „Общ разход по кредита за потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по- специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия. Съдът приема, че възнаграждението в полза на гаранта е разход, свързан с предмета на договора за потребителски кредит, доколкото касае обезпечение на вземанията по договора. В същото време, заемателят може да приема плащане, вместо гаранта, на възнаграждението по договора за предоставяне на гаранция. Тази свързаност обуславя извод, че разходът за възнаграждение в полза на гаранта е известен на заемодателя, което се потвърждава и от съвкупната преценка на събраните по делото доказателства. Съдът счита, 3 че анализът на клаузите относно обезпечението на кредита, не подкрепят доводите за доброволност при избора на обезпечение, а от формулировката им става ясно, че за да бъде потребителят одобрен за отпускане на кредита, следва да сключи още и договор за предоставяне на гаранция с посочено от кредитора юридическо лице- гарант. Изложеното води и до извода, че в конкретния случай договорът за предоставяне на гаранция има за цел да обезщети кредитора за вредите от възможна фактическа неплатежоспособност на длъжника, което влиза в противоречие с предвиденото в чл. 16 ЗПК изискване към доставчика на финансова услуга да оцени сам платежоспособността на потребителя и да предложи цена за ползването на заетите средства, съответна на получените гаранции.

Плащането на възнаграждението за гаранция обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР. Този начин на оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. При отчитането на възнаграждението за предоставяне на гаранция като несъмнен разход действителният ГПР би бил значително завишен, и размерът би надхвърлил законоустановеният от 50%.

На основание изложеното, съдът приема, че заемодателят не е посочил действителния ГПР по договора за заем, съгласно нормата на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Поради това и потребителят е въведен в заблуждение относно действителния размер на сумата, която следва да плати по договора, както и реалните разходи по кредита, които ще стори.

Неспазването на този реквизит от договора, съставлява нарушение на императивната норма на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК. Допълнителен извод за допуснатото нарушение е и липсата на ясна, разбираема и недвусмислена информация в договора съобразно изискванията на чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК за това кои компоненти формират посочения ГПР. Липсата на тази методика не дава възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на договора;; налице е невярна информация относно общите разходи по кредита, което пък води до нелоялна и по–специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6, § 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква, или е възможно да го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.

Това от своя страна означава, че клаузата относно общия размер на сумата, която следва да плати потребителя, е неравноправна по смисъла на чл. 3, § 1 и чл. 4, § 1 от Директива 93/13/ЕО и влече на основание чл.22 от ЗПК недействителност на договора в неговата цялост. Съгласно чл.22 от ЗПК когато не са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и 20 и ал.2 и чл.12, ал.1, т. 7-т. 9, договорът за потребителски кредит е недействителен.

На основание изложеното, съдът приема, че предявеният иск с правно основание чл.

26, ал.1, от ЗЗД, вр. чл. 22, вр. с чл. 10, ал.1, от ЗПК, вр. чл. 143 от ЗЗПотр, за прогласяване нищожността на Договор за паричен заем №1190396/22.08.2022г. е основателен и следва да бъде уважен.

С оглед изхода на главния иск, съдът намира, че не следва да бъде разглеждан по същество предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл. 26, ал.1, от 4